„В съмнение, но не в отчаяние.“ (2 Кор. 4:8)

След деня на моето покаяние, аз честно се стремях да бъда истински християнин. Разбира се имах собствена представа, как трябва да изглежда живота на вярващия. Един истински християнин, мислех си аз, трябва да бъде усмихнат от сутрин до вечер. Ако пролее дори една сълза, той зaгубва победата си. Считах, че той трябва да притежава непоколебима смелост. Ако покаже дори и най-малки признаци на страх, независимо от обстановката, в която се намира, това би било доказателство, че е загубил упованието си в Бога.
Скоро забелязах, че християнският живот не е такъв. Той представлява проявление на сила в слабост, на радост всред скръб, на вяра, която въпреки някои съмнения, води до победа. когато християнинът се чувства най-силен в Господа, тогава той най-добре  се убеждава в своята собствена неспособност. В моменти на най-голяма смелост и най-чиста радост в него могат да се появят страх и унилост. Само всепобеждаващата Божия сила го изправя отново на крака.