Имаме първото църковно събрание след Възкресение. Там са десетте ученици и другите, които винаги бяха с тях. Вероятно и някои от жените са били там. Стаята е добре заключена поради страха от Христовите врагове. Но вътре ставали най-оживени разисквания. Положението било крайно напрегнато. Дълбоката скръб поради загубата на Исус, която обладавала всички, започнала да се разведрява. Жените най-настойчиво твърдели, че са видели възкръсналият Господ и че са разговаряли с Него. Петър уверявал, че Христос му се явил. Ето, пристигнали и двамата ученика Клеопа и Лука, които, задъхани от дългият път от Емаус до Ерусалим, разказвали за срещата си с Господа. Да вярват ли останалите на казаното? Някои от тях все още се съмнявали.
Но внезапно Сам Исус застанал между тях. Как така дошъл? Това ние не знаем, а също и други важни неща. Но после ще разберем. „Мир вам!” – увещава ги Той. „Защо се смущавате? Та това Съм Аз. Погледнете пронизаните Ми ръце и нозе. Ето белега от копието.” И скръбта била заменена от ликуваща радост. Исус е жив! Той е по-силен от смъртта, този най-последен враг!
Много пъти Господ Исус употребявал този израз: „Аз Съм!” И никой земен жител не е влагал в тези думи това небесно съдържание. Колко обаче било трудно за Божият Син да открие това, което Той беше. Защото тази истина е толкова велика и чудна, че се вижда невероятна на обикновения човешки разум. Човечеството винаги е чувствало дълбоката нужда Бог сам да дойде и да научи невежия земен жител на волята Си. Но когато това стана, вярата беше тъй рядко явление. Когато Господ Исус се явявал Той трябвало да казва Кой Е, един вид да се легитимира. Това показва, че Той винаги е бил повече или по-малко чужд за света. Какво бихме казали, ако един баща винаги трябва да казва кой е, преди да му отворят, когато се прибира в къщи? Подобно нещо би могло да стане, когато бащата се завърне от продължително десетилетно отсъствие. Но да става всеки ден?
Когато Господ Исус каже: „Аз Съм.”, винаги влага дълбоко съдържание, което важи не само за Неговите ученици, но и за всичките Негови последователи през вековете.
1. „Аз Съм! Защо се страхувате?”
Земният жител наистина има от какво да се бои. Живеем в свят пълен с болести, болки, страдания, войни, смърт. По естество сме склонни към зло. Изложени сме на сатанински изкушения. Страхът вгорчава живота ни. Помрачава настоящето. Трови очакването за бъдещето. Една нощ, учениците пътували по Назаретското езеро. Надигнала се буря. Вълните заливали лодката. Исус ги доближавал, ходейки по водата. Учениците страшно се уплашили, като си помислили, че това е призрак. Но Исус им казал: „Аз Съм! Не бойте се!” И страхът се превърнал в голяма радост. Щом сме отчаяни и в безизходност, най-добре разбираме Кой Е Исус. Всеки страх ни открива, че сме в ръцете на такава сила, пред който сме безпомощни. И това ни сломява.
Преди около 250 години, младият проповедник Джон Уесли пътувал от Англия за Америка. Прекосяването на океана продължавало няколко месеца. Издигнала се страхотна буря. Океанските вълни заливали изплашените до смърт пътници. Но Уесли видял група немци, които спокойно пеели духовни песни и се молели. В разговор с тях разбрал, че никой от тях не се страхувал. Нито мъжете, нито жените, нито дори децата. Вярата им в Бога била толкова твърда, че те оставали спокойни при всякакви природни стихии. Не може да се похвали с жива вяра този, който се бои много. „Бог е нам прибежище и сила. Винаги изпитана помощ в опастности. Затова няма да се уплашим, ако и земята би се поклатила и планините преместели сред моретата ...”
2. „Аз Съм! Грижите ви са напразни. Нали Аз се грижа за вас?”
Тази истина ние забравяме много бързо. Веднъж учениците прекосили галилейското езеро и забравили да вземат хляб със себе си. И Исус ги посъветвал да се пазят от кваса на фарисеите и садукеите, а те помислили, че ги укорява за небрежността им. Тогава Спасителят ги упрекнал: „Защо се грижите напразно? Нима тъй бързо забравихте, че два пъти, чрез чудо нахраних хиляди гладни само с малко хляб и няколко рибки? Как така се грижите, се тревожите докато Аз Съм при вас?”
Заедно с група младежи-туристи пътувал и един християнин. Параходът спирал на различни пристанища и туристите слизали да разглеждат забележителностите на градовете. Но на едно от пристанищата, като се качвал на кораба, нашият млад брат бил задържан от местната полиция. Завели го в една канцелария и го подложили на продължителен и строг разпит. Разбрал, че го мислели за някакъв престъпник, който неотдавна избягал от затвора. Като го освободили, младежът побързал към пристанището, но корабът вече бил отплавал. Случилото се много огорчило младия човек, който трябвало да чака една седмица до пристигането на следващия кораб. Но каква била неговата изненада когато узнал, че параходът, който изтървал, потънал заедно с всичките си пътници и екипаж! Неговото негодувание се превърнало в топла благодарност към Бога.
3. „Аз Съм! Защо все още скърбите?”
Ето, скръбта на отчаяните ученици се превърна в ликуваща радост. Мария Магдалена плачеше пред гроба на Христа, защото Го няма Спасителя. А Той стоеше зад нея и я попита защо плаче. Когато тя Го позна, я изпълни бурна радост. Докато Той е жив и при нас, всяка скръб е излишен баласт. И ако у нас липсва радост, това се дължи на нашата отдалеченост от живият Христос. Двама от учениците вървят към Емаус. Дълбоко наскърбени, те разговарят за смъртта на Господ Исус. Но ето – Той се приближава към тях. Сърцата им започват да горят. И когато Го познават на трапезата, ги обвзема нестихваща радост. Чудно е Неговото присъствие. Истинската вяра започва с учудване от отва, което Той е и върши.
4. „Аз Съм! Защо все още се съмнявате?”
Това много добре разбра съмняващият се ученик. Ето самарянката – една жена представя съмненията си. Не знае къде трябва да се покланя на Бога. В Ерусалим или Гаризин. Но Той й заяви: „Аз Съм Месия! Иди и доведи мъжа си!” И тя трябваше да разкрие своята грешна душа, но прие небесно откровение. Когато разбра себе си, можа да разбере Кой е Исус. Който крие себе си от истината, за него Христос остава скрит.
Един проповедник съветвал познат младеж да чете Новия Завет. Но той отказвал, защото при четене на Словото винаги се чувствал смутен. Кой го смущавал?
5. „Аз Съм! Не бива да се страхувате и от смъртта!”
Даже и мъчениците са отивали бодро към смъртта. Защото знаели при Кого отиват. Виждаме мъченика дякон Стефан. Камъните валят върху него. Какво жестоко убийство! Но той се моли за враговете си. Проси тяхното опрощение. Защото вижда Господ Исус, готов да приеме в обятията Си духа на Своя верен слуга.
6. „Аз Съм! Аз единствен победих света!”
Мнозина още не виждат това. И не вярват в победата на Господ Исус. Толкова по-страшно ще бъде събуждането им. Това много добре виждаме в живота на големия Христов враг – Савел, който стана благословеният апостол Павел. Разярен, той безмилостно преследваше християните. Много пъти беше чувал името на омразният Голготски Страдалец. В синедриона Го споменаваха с ярост. От християните, които той жестоко изтезаваше, чуваше това име да се произнася с любов. От устата на умиращият мъченик Стефан той го чу пак като последно издихание. Но ето, пред портите на Дамаск отново чу това име: „Аз Съм Исус!” Но как по друг начин звучаха тези громки думи в ушите му! Многократно беше говорил Господ Исус за Себе Си: „Аз Съм пътят, истината и живота; Аз Съм хлябът, живата вода, светлината!” Но в думите, които Савел чу преди да влезе в Дамаск, обобщаваха всичко казано до сега: „Аз Съм Исус!” Така много врагове в историята остават победени от забравата и тържеството на истината. Не е чудно, че великият учен Исак Нютон винаги свалял шапката си, когато произнасял името на Бога.
Преди години мъж и жена седели в стаята си. Било събота вечер. Съпругът бил тъкач и тъчал платно, а жената кърпела дрехата на едно от децата. „Вече е 11 часа, време е да си лягаме. Утре е неделя.” – казала тя. „Но аз трябва да свърша поръчката и утре да я доставя на клиентите си.” – отговорил той. „Ще я свършиш ако Бог каже.” „Ще я свърша, защото аз казвам.” – възразил той. Жена му само въздъхнала. В това време той изпуснал ножиците. С бързо движение се навел да ги вземе, но кракът му се заклещил в стана и се счупил. Мъжът силно завикал от неописуеми болки. До сутринта не спал. Прекарал два месеца в гипс и признал на жена си: „Ти беше права, като казваше: „Ако Бог каже.”
7. „Аз Съм!”
Този глас ще се чуе при последният ден на нашият век (свят). С каква радост ще го чуят верните! Какъв ужас ще предизвика той в ушите на тези, които цял живот са Го отхвърляли. Не е чудно, че ще замолят планините да паднат върху им, за да ги скрият от лицето на Този, Когото презираха. Гузните съвести са били винаги враждебни на Исус. Още цар Ирод обяви война на новороденият Исус. Тази война продължава и до днес.
Един младеж отишъл при писателя Марк Твен и му казал, че има много неясни места в Библията, които го смущавали. Пикателят отговорил, че него го смущават и тревожат именно тези места, които са му напълно ясни. Неновороденият, непокаян човек трепери пред смъртта. Инстинктивно той се досеща, че след нея ще последва съд, пред който няма да може да устои.
Пророк Данаил разказва за един сън на великият монарх Новуходоносор. Грамаден човешки образ от злато, сребро, мед, желязо и глина стоял изправен сред широко поле. Но се откъснал камък не с ръка и ударил грамадния образ в нозете. Образът се пръснал. Нищо не останало от него. А камъкът заел цялата земя. Камъкът е Христос. Отхвърлен от зидарите, става глава на ъгъла. Той е определен да царува и царството Му няма да има край. Вълните могат да се пенят. Но не Го засягат. Бурите могат да беснеят. Но няма да Го свалят от трона.
Има два вида човеци. Едни са се обърнали с лице към светлината – Христос. Те са радостни. Всичко е светло за тях. Другите са обърнали гръб на Спасителя и живеят в сянка. Всичко е мрачно за тях. Какво е нашето положение? Скръбно е, че тези, които не вярват, не обръщат внимание на Христовите предупреждения. Не по-малко скръбно е, че онези, които вярват, забравят Христовите обещания.
Всички сме потресени от голямата катастрофа, която стана преди три дни недалече от Янково. Една кола със седем души била смазана от влак. Пет души били убити на място. Шофьорът бил откаран в болницата в много тежко състояние и вчера починал. Само едно дете останало живо с тежки наранявания. Преди да умре шофьорът идвал в съзнание от време на време и казвал: „Аз чух свирката.” Какво показва това? Той много добре знаел, че чул предупредителния тревожен сигнал на влака. И можел да спре колата. Но вместо да удари спирачките, той дал газ. Дълбокото убеждение за личната вина го осъждало. Колко много погинали души във вечността ще признават, че са чували Божията покана, звъна на камбаната, гласа на съвестта. Но вместо да се покаят, те са продължавали да грешат.
На земята са живели много велики хора. Те са оставили своите книги, учения и идеи. Христос нищо не писа. Но остави нещо друго и много по-ценно – Себе Си. Той единствен не само беше и ще бъде, но и е. Затова нашата проповед и днес е същата, която беше и на апостолите преди 19 века. Ние проповядваме не красноречие, човешка мъдрост, някаква нова философия, изкуство или мода, а Господ Исус Христос. „Реших да не зная нищо друго, освен Христа и Него разпнат.” Този, Който единствен може да заяви при залеза на хилядолетията: „АЗ СЪМ!”
Пастор Симеон Попов
5 май 1974 г., Шумен
