Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.01 04:00 - УТЕХА ЗА ТЕЗИ, КОИТО ЖАЛЕЯТ 3 част
Автор: monbon245 Категория: Други   
Прочетен: 103 Коментари: 0 Гласове:
2



 3. УРОЦИ ОТ ДАВИД.



Във 2 Царе 1 отриваме, че до Давид стига новината за смъртта на скъпият му приятел Йонатан и на цар Саул, на когото той се възхищаваше толкова много. Докато наблюдаваме как Давид се справя с мъката си, можем да научим някои важни уроци от него. Рано или късно всеки от нас ще преживее мъката и скръбта от загубата на някого, когото обичаме. Възможно е да ги изгубим поради смъртта. Или пък ако близките взаимоотношения с този човек започват да охладняват и така се отчуждаваме един от друг. Затова загубата на някого когото обичаме много силно може да бъде едно опустошително преживяване. Много хора биват напълно съсипани понеже не са могли да понесат и да се справят с мъката си. 


  След като чул новината, ние четем, че Давид реагирал емоционално, изразявайки своята скръб - той раздрал дрехата си. Въпреки че на нас това може да ни струва странно, в древността това било обичайна практика - да разкъсаш дрехата си било израз на дълбока скръб и покруса. После Давид постил, плакал и жалеел до вечерта. Важно е да осъзнаем, че когато излеем скръбта си, това е много полезно нещо за самите нас. Често ние чувстваме, че трябва да се държим смело и да бъдем твърди, подтискайки всякаква публична изява на скръб. Някои дори си мислят, че са духовни, постъпвайки така.


  Но да дадем израз на нашата мъка и да пролеем сълзи съвсем не е нещо лошо или нередно. Всъщност, това е добра терапия за нас. 


  Изразяването на мъката на Давид, не се ограничи само до сълзи. Той прекара и известно време размишлявайки върху живота на Йонатан и Саул, след което написа една елегия, наречена „Плач за тях“. Тя започва така: „Славата ти, о Израилю, е застреляна на опасните места на полето ти! Как паднаха силните. Не възвестявайте това в Гет, Не го прогласявайте по улиците на Аскалон, За да не се зарадват филистимските дъщери, За да не се развеселят дъщерите на необрязаните. Хълми гелвуиски, да няма роса нито дъжд на вас, Нито ниви доставяйки първи плодове за жертви; Защото там бе захвърлен щитът на силните, Щитът на Саула, като да не е бил той помазан с миро. От кръвта на убитите, От лоя на силните, Лъкът Ионатанов не се връщаше назад, И мечът Саулов не се връщаше празен. Саул и Ионатан Бяха любезни и рачителни в живота си, И в смъртта си не се разделиха; По-леки бяха от орлите, По-силни от лъвовете. Израилеви дъщери, плачете за Саула, Който ви обличаше в червено с украшения, Който туряше златни украшения по дрехите ви. Как паднаха силните всред боя! Ионатан, поразен на опасните места на полето ти! Преоскръбен съм за тебе Ионатане, брате мой! Рачителен ми беше ти; Твоята любов към мене беше чудесна, Превъзхождаше любовта на жените. Как паднаха силните, И погинаха бойните оръжия!“ (2 Царе 1:19-27)




  Чрез тези красиви и поетични думи, Давид изля дълбоката мъка, която чувстваше. Народът на Израел можеше да пее тези думи в знак на почит към загиналите - царят и неговия син. Третият начин, по който Давид се справяше с мъката си е доста интересен и сякаш малко труден за разбиране. В стих 18 се казва, че цар Давид заповяда на всеки баща в Юдея да научи сина си как да борави с лък. Важно е да отблежим, че в момент на емоционален стрес, царят нареди на хората да се включат в конструктивна дейност. 


  Обикновено, когато скърбим и жалеем, ние хората често правим следната грешка - парализираме се, сковаваме се от някаква мъчителна интроспекция или самоанализ и емоционална слабост. Този подход е не само нездравословен, но всъщност усилва и удължава скръбта. Важна част от преодоляването на тъгата е да бъдем активни, да развием някакво ново умение, да си намерим хоби, да се разходим и да попътуваме. Давид обаче заповяда на народа си да научи децата как да използват  лък. По онова време те са нямали магазини за спортни стоки. Не са можели да отидат в центъра на града и от МОЛ-а да си купят комплект с всичко необходимо за стрелба с лък. Първо, трябваше да намерят дърво с яки и здрави клони; да го отсекат и да го издялат в лък. Трябваше да търсят клони, които са прави, за да ги превърнат в стрели. Ами перата, които трябваше да вържат към всяка стрела? Това си беше истински работен процес само за да направиш комплект за стрелба с лък на децата. 


  От заповедта, която издаде цар Давид, можеше да се извлече голяма полза. Само се замислете за близостта, която щеше да се създаде между бащите и техните деца, докато работеха върху този проект. Спомням си, как преди години аз учех децата си да стрелят с лък. Разбира се, ние отидохме в магазин за спортни стоки и купихме комплектите, включително мишените и балите със сено. Първо научих синовете си как да връзват правилно тетивата на лъка. После как да поставят стрелата както трябва; как да се прецелят точно в целта и как в подходящият момент да пуснат стрелата. Купих лъкове, които бяха по-тежки и корави, от тези, с които им беше по-лесно да боравят, така че в началото на техните уроци аз трябваше да заставам зад тях и да им помагам при опъването на тетивата. Докато прекарвахме време заедно в това занимание, ние разбрахме, че любовта ни един към друг ставаше все по-силна.


  Така че можем да си направим извода, че чрез издаването на тази заповед, истинската цел на Давид беше да се укрепят връзките в семействата в Израел. Стрелбата с лък не само щеше да отнеме вниманието на хората от загубата на техните лидери, но щеше и да спомогне за спояване взаимоотношенията в семейството, привличайки родители и деца по-близо едни към други. От тук става ясно, че когато преживяваме загуба, ние също трябва да се стремим да укрепяваме връзките в нашето семейство. Трябва да положим усилия да вършим нещо, което ще сплоти и събере семейството ни заедно. В тази история ние ставаме свидетели и на невероятната далновидност на Давид. Той се учеше от миналото, като всичко научено превръщаше в ценен актив за бъдещето. В битките, филистимците въведоха нова форма на воюване.  Те използваха лъка и стрелата в стриктно организирани, съгласувани действия - за първи път всички стрелци се концентрираха върху една мишена. Ако 100 стрели се изстрелваха към една и съща цел, някои от тях щяха да я достигнат ... щяха да пробият отбраната. Няма как да се избегнат всички стрели или да бъдат отклонени със щитовете. Това беше този нов съгласуван начин на действие, довел до смъртта на цар Саул. Давид веднага прозря предимствата на този начин на воюване, използван при далечни разстояния.



  Цар Саул беше могъщ войн. В песента, която Давид написа, той отбеляза, че „мечът Саулов не се връщаше празен.“ (ст. 22). В ръкопашен бой, рамо до рамо, филистимците нямаха никакви шансове срещу Саул, така че те умело коригираха своята стратегия. Стрелците успяха да свалят Саул от безопастно разстояние - урок по военна тактика, който Давид не подмина. Това нямаше да е последната битка на Израел. А и около Израел имаше много номадски племена, с които той трябваше да воюва. Много често на хората от селата им се налагаше да влизат в битка с тези, които ги атакуваха. Давид успя да прозре, че ако развият уменията си да стрелят с лък, това ще бъде голямо предимство за народа му. Уроците от миналото, той превръщаше в практическо приложение за бъдещето. Той заповяда бащите да учат децата си как се стреля с лък.


  Освен че това беше по-ефективна форма на гражданска защита, тази практика послужи и като много подходящ начин да се възпомене Йонатан. Аз никога не съм се впечатлявал от надгробни паметници, издялани от камък. Всички сме виждали плочи или мраморни паметници, на които са изредени всички прекрасни неща, които починалият е извършил. Сигурен съм, че те са от голямо значение за приятели и роднини, но аз мисля, че има по-добър начин за почитане на паметта на тези, които са преминали в отвъдното. Колко по-значимо ще бъде да разгледаме живота на този човек и да се опитаме да подражаваме ревностно на неговите силни страни и умения, които са го направили толкова специален. Разбирате ли? Йонатан беше забележителен стрелец! В своята песен Давид каза: „Лъкът Ионатанов не се връщаше назад“ (ст. 22). Всеки път, когато бащите учеха децата си да стрелят с лък, те щяха да си спомнят за Йонатан - могъщ човек и забележителен войн! Това беше изключително подходящ начин да се отдаде дължимата почит на Йонатан - бащите да обучат децата си да боравят с лък. И колко прекрасно е да почетем онези близки, които са си отишли от този свят, като помним, вземаме за пример и следваме техните силни страни.


  Баща ми беше ненадминат свидетел за Исус Христос. Що се отнасяше до личното свидетелство, той беше най-добрият. Татко постоянно споделяше с хората. Не си спомням да е имало случай, в който да не е срещал човек и да обърне тази среща във възможност да сподели с него за любовта на Исус. Той беше изключително надарен със способността, силата и ревността ... този жар да свидетелства в почти всяка ситуация.



Спомням си, че преди години моето семейство притежаваше малка каравана, която закачахме на нашия Форд и потегляхме към Националния парк Йосемити, където отивахме на къмпинг. Беше страхотно! Но през 1934 г. на пазара се появи Airstream - красив, лек и по-голям трейлър за пътуване. Един ден баща ми излезе и се върна с него. С този трейлър направо стъпихме в нов свят! Нашите пътувания станаха много по-обширни. Обикаляхме из цялата западна част на САЩ. По време на едно от тези пътувания ние посетихме известните секвои в Северна Калифорния. Бяхме вечеряли и се приготвяхме за сън, сгушени удобно в леглата си.  Тъкмо угасихме фенера, а последните слънчеви лъчи угасваха, когато някой почука на вратата. Баща ми отвори и пред него застана един щатски полицай: „Не можете да паркирате тук.“, каза той. „Противозаконно е. Ще трябва да отидете  другаде. По-нагоре по пътя има красиво място, където може да лагерувате. Почти никой не знае за него, защото е доста отдалечено. Срещу един долар ще може да се включите и към електрическата мрежа. Има и поток, в който може да поплувате сутринта.“


  Отправихме се натам и мястото се оказа доста навътре в горите. Татко отиде да попита къде да паркираме, но се забави. Най-накрая майка реши да отиде да види какво става - и ето, баща ми свидетелстваше за Исус Христос на един мъж когото срещнал в къмпинга. Не след дълго този мъж падна на колене и прие Господа Исуса Христа за свой Бог и Спасител. Той каза: „Не мога да повярвам! Моите родители ми свидетелстваха през цялото време. Накрая толкова ми писна от тях ... постоянно да ги слушам, как ми разправяха, че имам нужда от Господа,  че реших да замина някъде надалече, където няма да има кой да ми говори непрекъснато за Него. Ето защо купих това място в дън гори Телилейски. Обаче ... се появихте вие!“ Баща ми отговори: „Ами това само може да ти докаже, че никога не можеш да избягаш от Бога. Може да бягаш колкото си искаш, но по-добре е да Му предадеш сърцето си, защото никога няма да успееш да избягаш и да се скриеш от Него!“ И така, татко го заведе при Господа. Ето такъв беше баща ми!


  Когато Господ намери за добре да го прибере при Себе Си, аз твърдо реших, че ще науча умението да свидетелствам. Татко беше сръчен. Неговият лък беше свидетелството. 


  И така, аз взех решението да се науча как да използвам лъка, как да свидетелствам на хората за Господа и то по-резултатно. Вместо да си седя у дома и да плача: „О, татко ... толкова ми липсваш!“ и да се самосъжалявам, понеже бях изгубил и брат си, аз реших да приема нещо, което те бяха вършили добре ... нещо, чрез което даваха добър пример и да развия това умение.


  Майка ми беше жена на молитвата. Не мога да се сетя дори за една сутрин, когато си отворех очите и да не чуя майка ми да се моли в другата стая. Тя ставаше по-рано от нас и прекарваше първите два часа в молитва. Не си спомням да е нямало вечер, в която да не съм чувал майка ми да се моли в другата стая, докато се унасях в сън. Какво благословение е да растеш в дом, където си обграден от молитва! Майка ми беше една от най-благочестивите, молещи се жени, които някога съм срещал. Когато настъпи и нейният час, аз си помислих: „Ще развия умението  да се моля. Ще се отдавам повече на молитва! Ще се науча да се моля така, както тя се молеше! Ще се науча да използвам и този лък.“


  Това беше намерението на Давид, когато пожела да почете живота на Йонатан. Той заповяда всички да научат децата си да използват лъка и стрелите. Сякаш казваше на Израел: „Този човек ни даде важен пример; нека го следваме!“ И това стана живо възпоменание на Йонатан.



  Когато настъпи момента и ние да изгубим тези, които са оказали голямо влияние върху нас и които са докоснали живота ни, е време да станем активни. Хубаво е да вземем нещо, в което те са били вещи и умели и да решим, че и ние ще развием тези способности, следвайки добрият пример, който са оставили зад себе си.  Ясно е, че по времето на цар Давид лъка беше средство за воюване. В известен смисъл, ние можем да разгледаме този пасаж като инструкция, поучително и назидателно напътствие за духовните битки, които водим, и особено тези, които включват използването на духовното оръжие молитва. Библията казва: „Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне крепости.“ (2 Кор. 10:4). И докато лъка успява да изстреля стрелите високо във въздуха и да удари врага от разстояние, без да се влиза в ръкопашен бой, така и молитвата може да направи същото.


  Обичам да мисля за нашите молитви като за отлично оръжие, чрез което можем да окажем духовно влияние на хората от разстояние. Много от нас знаят какво е да водиш духовна война в ръкопашен бой. Свидетелствали сме толкова много на тези, които обичаме, защото желаем и те да познаят Исус, заедно с радостта от това да Го следват и да получат увереността за вечен живот. Толкова отчаяно искаме да познаят славната любов на Бога и силата на Исуса Христа в техния живот, че понякога можем да станем малко досадни. Тогава те започват да роптаят и да се чувстват обидени: „Престани! Стой на страна от мене! Не ми говори повече за това! С тебе не може да се говори за религия без да се караме, затова не ми говори повече!“ Изглежда, че единственото, което нашите  усилия са постигнали е да затръшнат вратата на свидетелството пред нас. В такива моменти трябва да знаем, че Бог ни е снабдил с оръжие за поразяване от дълги разстояния - молитвата!


  Вместо да форсираме конфронтация, можем да започнем да изстрелваме стрелите от разстояние. Тези хора получават удари и даже не знаят от къде са дошли. Те започват да чувстват изобличение за греховете си, да изпитват вина. Чувстват се нещастни. „Защо се чувствам толкова зле за ... това нещо? Та аз го правя през цялото време ... Знам, че не е правилно, но защо точно сега се чувствам така ужасно?“ Святият Дух започва да работи в сърцата им, тъй като ние чрез молитвата можем да вържем работата на врага. Чрез молитвата, можем да отворим сърцата им за делата на Святият Дух. Така молитвата става едно страховито оръжие в духовната война; война, в която ние водим другите в светлината, познанието и разбирането на нашия Господ Исус Христос.


  Познавах една дама, която живееше в Сейн Луис, Мисури и която беше прекрасна Християнка. Мъжът ѝ беше адвокат, човек с остър и проницателен ум. Той беше избран в Конгреса, в Долната камара. Тя имаше навика да се събира с други жени, за да се молят заедно. През този определен вторник на месец Март, тя и другите жени решили да се молят за спасението на съпруга ѝ всеки ден, в 10 сутринта. Въпреки че притежавал блестящ интелект, този мъж бил агностик и отблъсквал всички нейни опити да му свидетелства за Христос. И така, всяка сутрин тя и другите дами се събирали, и в 10 часа сутринта изстрелвали своите стрели към Вашингтон. Те се молили някак си Господ да докосне сърцето му и той да осъзнае, че се нуждае от Бога. Била много натоварена сесия за Конгреса, но когато най-сетне прекратили работа, той се върнал у дома в Мисури. Събота сутринта той я попитал: „Ще ходиш ли на църква утре?“ Тя казала: „Ако нямаш нищо против бих искала да отида.“ „Имаш ли нещо против да дойда с теб?“, отново запитал той. Тя изпаднала в шок! „Разбира се, много ще ми е приятно, ако дойдеш с мен!“ На следващата сутрин той отишъл с нея и когато пастора поканил тези, които искат да приемат Исус Христос за свой Господ и Спасител, той излязъл напред. Този ден, докато обядвали заедно, те споделяли колко чудесно и славно е, че Бог ги е събрал напълно! Въпреки че те имали прекрасен брак от емоционална и физическа гледна точка, липсвала духовната съставка, която сега съвършено допълнила това, което липсвало.  Едва можели да повярват благословенията и радостта, която споделяли, а конгресменът бил напълно развълнуват от радостта и мира, които преживявал.


  Докато си говорели, тя казала: „Скъпи, миналият март помолих жените в моята молитвена група да се молят заедно с мен за теб, да приемеш Христа.“ „Кога започнахте да се молите?“, попитал той. „Вторият вторник ... март месец, в 10 сутринта. Ще отида за календара.“ Съпругата му донесла календара и те разбрали точната дата, когато дамите започнали да се молят. Той на свой ред извадил дневника си и казал: „Искам да видиш какво съм написал на 12 март по обяд." И там в неговия тефтер в разгара на натоварената, разгорещена сесия на Конгреса, било записано: „Изведнъж, стигнах до ясното съзнание, че имам нужда от Бог в живота си.“ Тези молитвени стрели попадали право в целта. Точно както Давид решил да направи лъка и стрелите приоритет за еврейския народ, така и ние трябва да направим използването на молитвените стрели приоритет в живота си, за да постигнем резултати за Бога в тази духовна война, в която всички очакваме.


  Всички познаваме болката от загубата на някого, когото силно сме обичали, но вместо да позволяваме на мъката и скръбта да управляват живота ни, можем да превърнем това време на трагедия в едно преживяване, чрез което израстваме в Бога. Най-вероятно името Александър Круден не означава нищо за вас. Но ако кажа: „Конкорданса на Круден“, много от вас ще кимнат с глава и ще кажат: „О, да, аз използвам Конкорданса на Круден“! Намирам го много полезен при откриването на стихове в Писанието.“ Това, което много хора не знаят, че Конкорданса на Круден е роден поради едно изпълнено с много разочарование и мъка преживяване на този човек. Той бил лудо влюбен в едно младо момиче, което обаче го зарязало, но вместо да се затвори в себе си, да се самосъжалява и страда, той решил да посвети живота си в създаването на Конкорданс, чрез който хората ще могат по-лесно да намират стихове и глави в Писанието. Конкордансът на Круден бил роден от това злощастие.


  В следващата история се разказва за един богат човек от Венеция, който ден след ден седял в стаята си и оплаквал живота си. Той бил убеден, че живота няма никакъв смисъл и цел. Понеже бил потънал в такова отчаяние и униние, най-накрая той решил да се удави в един от каналите на Венеция. Докато вървял, решен да сложи край на всичко, едно малко момченце се приближило до него, подръпвайки го за панталона, то го помолило за пари. То казало: „Семейството ми не е яло нищо от три дена! Гладни сме. Може ли да ми дадете малко пари!“ Мъжът се отнесъл скептично към думите му и изобщо не му повярвал, но пък му казал: „Заведи ме у вас!“ Детето го завело да се запознае със семейството му. Той разбрал, че всъщност те не били вкусвали храна от няколко дена. Изпразнил джобовете си и оставил всичките пари, които имал в себе си. Когато видял радостта на тези хора от това, че имат пари да си купят храня, той си помислил: „За това вече си струва да се живее!“ Така той прекарал остатъка от живота си в помощ на бедните във Венеция.

  Много е лесно да се затворим в себе си и да кажем: „Този живот не си струва да се живее.“ Мъката или загубата могат да ни накарат да се изолираме в затвора на тъгата. Силни емоции, като скръбта например, могат да унищожат живота ни или да бъдат използвани от Бог като мост, чрез който да стигнем едно ново измерение, един нов живот, нов талант, нова способност. Можем да открием, че Бог е приготвил много неща за нас. Смъртта на любимия човек не е края, тя е просто завой, водещ към изцяло нов път, който Бог е приготвил за нас.


  Когато използваме преживяваната трагедия като възможност да се научим да стреляме с лък, няма как да не видим прекрасните неща, които ще извърши Бог!


  Ако тези, които обичаме; тези, които са означавали толкова много за нас, починат неочаквано, скръбта може да доведе и нашият живот до край или да се превърне в брод, който ще ни отведе към по-широки хоризонти. Всичко зависи от това как ще реагираме и откликнем на скръбта. 


  Давид ни показа правилният отговор. Бог да ни помогне да направим същото!


  Може би някои от вас днес се намират в дупка. Други - скърбят отдавна. 


  Хей, време е да се откажем да стоим неподвижно! Нека се научим да стреляме с лък!  



Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: monbon245
Категория: Други
Прочетен: 553368
Постинги: 1432
Коментари: 24
Гласове: 794
Календар
«  Февруари, 2021  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728