„Та вие не знаете какво ще се случи утре. Какво е вашият живот?
Защото вие сте пара, която се явява и после изчезва.”
(Яков 4:14)
Желая да спрем нашето внимание върху думите от Божието Слово, така както са записани в Посланието на апостол Яков, четвъртата глава, стих 14. Отговорът е: „Ние сме пара.” Не е ли унизително. Просто оскърбително, но истина. Кой може да я отрече?
Има една много стара приказка. Според нея Бог посещавал всяка година небесния Рай и се спирал пред едно голямо дърво, наречено лотос, което било отрупано с милиарди листа. Върху всеки лист е записано името на някой земен жител. Някои листа са свежи – току що се появяват, други са в своята пълна сила, други увяхват, други изсъхват. И когато Бог отива при това дърво лотос, тръсва го няколко пъти. Падат много от тези листа. Той правил това на първи януари. И колкото листа паднат на земята, толкова са хората, които ще трябва да напуснат земния си живот. Аз може да съм здрав, може да съм силен, но щом листото ми падне на земята, през тази година ще трябва да кажа сбогом на моите близки. Така си представяли хората.
По този повод ние може да повторим въпроса на Яков: „Що е нашият живот?”. Ние не знаем какво е животът. И не искаме да знаем. Задайте на някого този въпрос и той ще ви се разсърди. Това е защото човек, който живее без Бог, не може да се задълбочи върху същността на живота. Въобще не иска да мисли. Иска да мисли за нещо радостно. Щом мисли за живота, той трябва да започне да мисли и за смъртта. А за нея не бива и не трябва да се мисли. Всички живеем, но не знаем що е животът.
Има един много известен руски писател – Вилкен. В една своя книга той казва: „Ние не знаем що е живот, нито ще има някой, който може да разбере и да каже какво е животът.”. Не знаем. Признаваме си, че сме невежи. Животът е една велика и чудна тайна. Ние го намираме навсякъде – в растителния свят, в животинския и в човека, като Божие създание. Велика тайна. Но има една още по-велика тайна – смъртта. Смъртта е още по-велика тайна. Ние чувстваме, че сме сигурни, като живеем, и знаем, че животът е най-действителното нещо. Ние не обичаме смъртта, но знаем, че тя е най-сигурното нещо. Като че ли целият живот иска да се шегува, да се подиграва с нас, като ни сервира не това, което бихме очаквали.
Апостол Яков казва: „Животът е пара.”. Отворете тенджерата. Появява се парата и след това изчезва. На друго място се казва: „Животът е лъх.”. През зимата, когато излезем на студено, нашият дъх се вижда, но за малко. Това е. На друго място четем: „Животът е една педя.”. Нашият живот продължава с километри, ако признаем, че това е Вечността. А нашият земен живот е педя, сравнен с вечността.
Пророк Исая говори за една заповед на Бога: „Глас на Един (това е Божият глас) провъзгласи: „Проповядвай!” И аз отговорих: „Що да проглася (да проповядвам)?” Ето що: „Всяка твар е като трева.”. Може би пророкът е очаквал Бог да каже една дълбока философска мисъл, нещо нечувано за обикновеното човешко ухо. Но какви обикновени думи той трябва да проповядва: „Всяка твар е като трева и всичката човешка слава е като полския цвят. Тревата съхне, цветът вехне, защото диханието Господно е върху тях. Наистина, людете са трева. Тревата съхне, цветът вехне, но Словото на Бога остава до века.” Има нещо преходно, но има и нещо вечно, което ние не можем да подминем и не трябва да пренебрегваме в живота си.
Има хора, които заемат високи постове в обществото и се стараят да запазват тези високи постове. Защо? Дали те са в състояние да направят това?
Преди много години в Европа е управлявал могъщият крал на франките Карл Велики. Неговата държава обхващала цяла Европа. Стигала до Унгария, като неговият съсед от изток бил българският хан Крум. Тогава България е владеела цяла Румъния и част от Унгария. Това били границите на Карл Велики: на запад – океанът, на изток – България със своя хан Крум, много умен и велик монарх. Когато умирал, Карл Велики заповядал: „Ще ме погребете в моята гробница и ще ме сложите седнал на моя царски престол. Ще ми поставите короната на главата и жезъла в ръката. Ще ме облечете в най-разкошната царска дреха.”. Така направили. Но след 200 години кайзер Ото І заповядал да се отвори гробницата, за да види какво е останало от този горд монарх. Какво намерили? Жалка картина – короната паднала на земята, жезълът и той там, дрехата превърната в прах. Една купичка сухи кости… ТОВА Е ЧОВЕКЪТ – ТРЕВА, ПАРА, ЛЪХ. Колко е хубаво да знаем, колко е хубаво да живеем.
Чух за една млада двойка – мъж и жена. Влизат в своя апартамент и поставят надпис: „Ние сме тук временно, но скоро ще напуснем жилището си.”. Каква дълбока мъдрост. Аз бих казал – вдъхновение от Бога. Хората чувстват своята кратковременност и затова искат да заглушат протестите на своята съвест. Когато човек живее така, като че ли ще живее вечно, той е отворил голяма уста с желание за повече богатство и вдига повече шум. Особено на Нова година, когато би трябвало да мисли повече за своя живот, дали успява да заглуши вътрешния глас?
Искам да ви занимая с цифри. Статистиката на застрахователните дружества за дълголетието на човешкия живот гласи: От 100 новородени деца 80 достигат до 20-годишна възраст. Двадесет не достигат. От 100 родени деца 75 достигат до 39-годишна възраст, 25 не достигат. От 100 родени деца 57 достигат до 50-годишна възраст, 43-не. От 100 родени деца 40 достигат до 60-годишната си възраст, 60 не достигат. От 100 родени деца 17 достигат до 70-годишната си възраст, 83 не достигат. От 100 родени деца 3 достигат до 80-годишна възраст, 97 - не. Повече статистиката не ни казва.
Вашият живот е пара-бързо изчезва. Затова и МОЙСЕЙ, който е видял около 600 000 души да умират, казва: „Научи ни така да броим дните си, щото да придобием мъдро сърце.”. Защото казваш: „Върнете се, човешки чада!”. С други думи, смъртта е пратеник на Бога, а Той вика Своите при Себе Си. Нашата държава изпраща дипломати в чужбина, в много страни. Вършат голяма работа за нашето отечество, но един ден получават телеграма: „Върнете се обратно в родината!”.
Нашият живот е пара. Тя се вижда за кратко време. Нищожен е човешкият живот в сравнение с Вечността. Щом като човешкият живот е пара, като умрем, ние изчезваме - така мисли повърхностният наблюдател. Онзи, който разглежда живота по-задълбочено, казва: „О не, парата не изчезва. Тя се превръща във въздуха и след това пак се отделя от въздуха във вид на мъгла, във вид на облаци. Пада във вид на дъжд на земята. Тече по реките и отново се връща в морето. Това е чуден кръговрат, който ние наблюдаваме, без да можем да разберем. С други думи, нашият живот не е унищожаване, а преминаване от една фаза в друга, от един начин на живот, в друг, от едно жилище в друго. Бог изпраща човека на земята и след това пак го прибира при Себе Си. Хората, които не искат да мислят за душата си, не искат да мислят и за смъртта. Бог изпраща смъртта не за да ни накаже, но за да ни преобрази. Онзи, който не иска да живее с Бога, затваря очите и ушите си за Божия глас.
И така, любезни братя и сестри, този, който иска да се отърве от обвинението на Бога, той намира много начини за извинение. Нашият живот е едно училище. Тук, на земята, са детските години на човека, но във Вечността продължава нашето развитие. Обичам да си служа с един пример от Божието творение – яйцето на кокошката. Когато кокошката мъти яйцето, то е подложено на затопляне от топлината на нейното тяло и пиленцето се развива. Още в черупката си то вече има крилца, с които не може да лети. Има си и човчица, с която не може да се храни. Има си краченца, с които не може да си служи. И ако би могло да говори, може би щеше да си каже: „Колко е глупав този, който ме е създал. Дал ми е неща, които не мога да ползвам.” Почакай, мило пиленце, черупката ще се строши и ти ще навлезеш в един друг свят и ще употребяваш и човчицата, и крачетата, и крилата си.
В душата си ние имаме много желания, които не са удовлетворени. Ние очакваме правда, братство. Къде е то? Очакваме хармония, любов, но не ги намираме. Почакай братко! Скоро твоето тяло, твоята черупка, ще се строши и ти ще навлезеш в един друг свят – в божествения свят, във Вечността, където ще можеш да употребяваш онова, което Бог ти е дал. Някой ми каза: „Бог е дал на човека една връв и ние трябва на тази връв да завържем нещо“. Едни завързват празни шишета от ракия. Други – много празни черупки от един кух, безсмислен живот. А трети завързват диамант. Какво връзваме ние в нашия живот? Какво връзваме ние на онова въже, което Бог ни е дал? Каквото вържем на земята, ще бъде развързано в небесата.
Когато парата заеме едно ниско положение, тя се превръща в мъгла. Мъглата е причина за много болести и много катастрофи по шосетата. Но когато се издигне високо нагоре, образува облаците. Облаците със своята красота ни пленяват. На тях се изобразява многоцветната дъга и от тях Бог излива благословения на земята във вид на дъжд. Когато ние в нашия живот се стремим към низините и пошлото, причиняваме зло на нашите ближни. Но когато се стремим към висините, по-близо до Бога, тогава нашият живот се превръща в небесно благословение.
Какъв е моят живот? Какъв е твоят живот? Мъгла или носещ благословение?
Четох за един английски офицер, на когото му дотегнало да бъде такъв, подал оставката си и казал: „Искам да бъда мисионер.” Казали му, че ще трябва да отиде на лекар, който да каже дали може да стане мисионер. За да бъде мисионер, трябва да има добро здраве, за да понася несгодите и трудностите. Отишъл при лекар, който му казал: „Ти не можеш да станеш мисионер, ти си болен! Няма да преживееш и 7 години.” „Седем години! О, аз мога много да направя.” Отива в Персия. Научава езика и превежда Библията на персийски език. Седем години, колко благословения мога да дам на жителите на тази земя за този кратък земен живот.
Един безверник, когато умирал, обзел го ужас и казал: „Ако човек знае какво вижда в своя безбожен живот пред прага на смъртта, той би предпочел да умре като пеленаче – невинен, или да живее с Бога, за да не преживее този ужас, който преживявам аз сега.”
Нашият живот е пара, бързо се изменя.
Зная един брат строител. Баща му е вярващ и му казал: „Синко, ти трябва да предадеш сърцето си на Бога.” Синът отговорил: „Аз съм млад, има време, има време.” Един ден, когато работел на строежа на голямо здание и свалял скелето, забравена горе брадва полетяла изведнъж с острието си към него и се забила в земята. Като се върнал, синът казал: „Татко, аз предавам сърцето си на Бога. Разбрах, че можеше да бъда убит от тази брадва, но Бог по Своята милост ме спаси.”
Какво ще отнесем, какво ще представим на Бога? Аз си мисля, ако Бог ме повика, какво ще Му представя? Едно разкаяно, смирено сърце. Нищо друго. И ти ще си блажен, ако представиш на Бога едно смирено и разкаяно, предано сърце.
Ето мисъл, която не е моя. Тя е следната: „Пророкът издига очите си нагоре и казва: „Аз виждам Великия Бог и Спасител, Който ми е показал, че всяка милост е от Него. Когато гледам надолу, виждам колко малко място ми трябва, за да бъда погребан. Като гледам, виждам колко много хора се нуждаят от моето съчувствие, от моята помощ, от моето свидетелство за Бога. Това ме кара да бъда винаги нащрек, да не се забравям, но да помня, че моят живот е пара, и в малкото време, което имам на разположение, да сторя толкова много за моя Бог, колкото е възможно.”
Нека да се помолим: Благодарим Ти, Спасителю благи, за тази възможност, която ни даваш, да разберем живота си, да разберем онова, което е най-важно за нашето кратко земно съществуване. Молим Те, посети ни дълбоко в сърцата, посети ни и ни окриляй, за да бъде тържеството Твое и за наше благословение. Ние Ти се молим за тези, които Те отричат, за тези, които бягат от Теб, от Твоето спасение. Имай милост към всички. Отвори заключените сърца, както отвори сърцето на благословената Лидия в град Филипи. Покажи, дай ни възможност и желание, и ръководство, и сили за това, което е Твоята блага воля. Заради Господ Исус, и в Негово име просим всичко това. Амин!
Пастор Симеон Попов
