Постинг
27.08.2020 04:00 -
Християните през погледа на Христос - 5
ОБСТОЯТЕЛСТВАТА НА ВРЕМЕТО И ХРИСТИЯНСКАТА ВЯРА.
След като съм си отговорил на въпроса защо съм християнин и имам представа какъв християнин съм, идвам до третия задължителен въпрос: Bлияят ли обстоятелствата в живота ми върху качеството на моята християнска вяра? Апостол Петър пише: „... Словото Божие трае до века“ (1 Петрово 1:25). Това значи, че то не се променя. За вярващия християнин това означава, че той трябва да живее според на ежедневието. И така е било с много верни последователи на Христос през изминалите две хиляди години.
ОБСТОЯТЕЛСТВАТА НА ВРЕМЕТО УТВЪРЖДАВАТ, УСИЛВАТ И ДОКАЗВАТ НА ДЕЛО ВЯРАТА.
Прекрасен пример в това отношение е апостол Павел, когато пише: „Кой ще ни отлъчи от Христовата любов? Скръб ли или утеснение, гонение или глад, голота, беда или меч? ... Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое и да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Исус, нашия Господ“ (Римляни 8:35; 38-39).
И не само пише, но той е преживял всичко това в личния си живот като християнин. Ето какво пише: „Бил съм в повече трудове, още повече в тъмници, в безброй бичувания, много пъти и на смърт. Пет пъти юдеите ми удариха по четиридесет удара без един; три пъти бях бит с тояги, веднъж ме биха с камъни, три пъти съм претърпял корабокрушение, една нощ и един ден съм бил сред морските дълбочини. Много пъти съм бил и в пътешествия; в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от съотечественици, в опасност от езичници, в опасност в град, в опасност в пустиня, в опасност по море, в опасност между лъжебратя; в труд и мъка; много пъти в неспане, в глад и жажда, много пъти в неядене, в студ и голота; и освен другите неща, които не споменавам, има и това, което тежи върху мене всеки ден – грижата за всички църкви... В Дамаск областният управител на цар Арета постави стража в град Дамаск, за да ме улови; и през прозорец на стената ме спуснаха с кош и избягах от ръцете му... А за да не се превъзнасям с твърде многото си откровения, даде ми се трън в плътта, пратеник от Сатана, да ме мъчи, за да не се превъзнасям... Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христос; защото когато съм немощен, тогава съм силен“ (2 Коринтяни 11:23-28; 32-33; 12:7 и 10).
Така дословно са се изпълнили пророческите думи, казани на Анания в Дамаск: „Защото Аз ще му покажа колко много трябва да пострада за Моето име“ (Деяния на апостолите 9:16).
А кой беше апостол Павел? Християнската история не познава по-велик мисионер от апостол Павел... За този великан на вярата, обичта му към Христос и служението, което имаше, бяха приоритет над всичко, дори и над собствения му живот: „Но не се скъпя за живота си, нито ми се свиди за него, само да завърша пътя си и служението си, което приех от Господ Исус, да проповядвам благовестието на Божията благодат“ (Деяния на апостолите 20:24).
Апостол Павел е написал посланията до ефесяните, филипяните, колосяните и до Филимон, докато е бил в затвора. Не е чакал обстоятелствата да се подобрят. Тези трудни обстоятелства на служението не се отнасят само за апостол Павел, а и за всички останали апостоли: „Нас апостолите Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света – на ангели и човеци... Дори и до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си; като ни хулят – благославяме; като ни гонят – постоянстваме; като ни злословят умоляваме; станахме до днес като измет на света, измет на всичко“ (1 Коринтяни 4:9-13).
Посланията до седемте църкви в Мала Азия (Откровение, втора и трета глава) също показват, че обстоятелствата са оказали влияние върху същността и качеството на християнството в тези църкви. Аз подробно се спирам на този въпрос във втората половина на настоящата книга.
А какво беше положението с обстоятелствата на времето за християните от първите три века? Достатъчно е читателят да прочете книгата „Quo vadis“ на Хенрих Сенкеевич, за да добие представа при какви обстоятелства тези християни са изповядали своята вяра и са останали верни на Христос. За потвърждение нека да си представим римската арена, препълнена с християни. Някъде между зрителите на амфитеатъра е апостол Петър. Малко преди да бъдат пуснати кръвожадните животни на арената, великият апостол издига ръката си и благославя мъчениците така: „А сега ви благославям, деца мои, за мъки, за смърт и за вечен живот“.
Апостолът е арестуван, осъден и разпнат с главата надолу на ватиканския хълм. С какво спокойствие и радост приемаха смъртта тези мъченици! В какво се криеше свръхчовешката сила, която ги прати на арената? Чрез един от своите герои авторът отговаря: „О, Петроний, ти видя колко утеха и издръжливост дава това учение, колко търпение и смелост вдъхва срещу смъртта... Хората не са познавали досега Бога на любовта, Когото биха могли да обичат, затова и не са се обичали помежду си... Аз съм щастлив с моята избраница, защото обичам нейната безсмъртна душа и двамата обичаме Христа, а в такава обич няма нито раздяла, нито изневяра, нито промяна, нито старост, нито смърт. Защото когато премине младостта и красотата, когато телата ни увехнат и ги покоси смъртта, любовта ще остане, понеже ще останат душите... Разумът и сърцето говорят, че това учение е божествено и е най-доброто“.
Потресаващи са думите на главната героиня Лигия, която малко преди да бъде изведена на арената, се обръща към своя годеник Марк Виниций, бивш генерал от римската армия, с думите: „Аз вече отивам при Христа, Марк, но те обичам и винаги ще те обичам... Аз не се страхувам от мъките и смъртта, защото отивам на Небето. Помисли, че тук е цезарят, а там е Спасителят, благ и милосърден. И няма смърт...“ След това тя целуна ръката му и му каза: „О, скъпи Марк, не плачи за мене и помни, че ти ще дойдеш там при мен. Малко живях, но Бог ми даде твоята душа...“. Авторът довършва тази покъртителна сцена, станала в подземието на римската арена, с краткия коментар: „И двамата почувстваха как душите им се възвисиха и почнаха да се молят...“
И още един пример, как обстоятелствата на времето не са повлияли качеството на християнската вяра. Това е случаят с мъчениците Вяра (12), Надежда (10), Любов (9) и майка им София, живели в края на първия и началото на втория век. След като император Адриян разбрал, че те са християнки, положил големи усилия чрез обещания и заплахи да ги принуди да се откажат от вярата си в Христа и да принесат жертва на римските богове. По време на мъченията, на които били подложени тези деца, майка им се молила и ги увещавала: „Не скърбете, деца мои, че се лишавате от временния живот заради вечния. Христос Спасителят е вечно здраве, неописуема красота и вечен живот!“ Трите момичета с голямо мъжество и твърдост понасяли страданията, завършвайки така рано своя земен живот. Най-малката преди да бъде посечена, отправила поглед към небето с думите: „Господи Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име, че ме приемаш заедно с моите сестри!“ Каква вяра!! Та това са думи на едно деветгодишно дете...! След няколко дни и майка им предала душата си на Спасителя и отишла при дъщерите си.
Условията на времето също не са могли да повлияят на истинските християни през Средновековието, които сабили подложени на гонение от католическата църква. Тези християни са устояли на гоненията и са съхранили чистото библейско учение. Гонението на християните продължава и днес особено в мюсюлманските и някои комунистически страни. Известно е, че хиляди християни биват избивани като мъченици в тези страни всяка година.
Този кратък исторически преглед ни показва, че има християни, при които обстоятелствата на времето не могат да унищожат тяхната вяра. Напротив те я утвърждават и усилват. При добри или трудни обстоятелства тези християни не правят компромиси със своята вяра. Това бяха Христови последователи, които „се съразпнаха с Христос и Христос живееше в тях“ (Галатяни 2:20), християни, които останаха верни на Словото и „предпочетоха да се отделят от тялото и да се преселят при Господа“ (2 Коринтяни 5:8), „предпочетоха да страдат,... а не да се наслаждават за кратко време на греха“ (Евреи 11:25).
Авторът на посланието до евреите дава точна характеристика на старозаветните мъченици: „... бяха мъчени, за да получат по-добро възкресение, те не приемаха да бъдат избавени... изпитваха присмех и бичувания, а още и окови и тъмници; с камъни биваха убити, с трион прерязани, с мъки мъчени; умираха, заклани с нож, скитаха се в овчи и кози кожи и търпяха лишения, бедствия и страдания... скитаха се по пустините и планините, по пещерите и рововете на земята“ (Евреи 11:36-38).
Такъв беше пътят и на новозаветните верни последователина Христос. И сега е такъв. Тогава, когато обстоятелствата на времето (политическа система, езически религии, законодателство, религиозен фанатизъм, развлекателна индустрия, социални и битови проблеми и др.) са противоречали на тяхната вяра и те са бивали подлагани на презрение, гонение и унищожение, то тези обстоятелства не са променили силата на тяхната вяра. И това е така, защото тези хора са „търсели първом Царството Божие и Неговата правда“ (Матей 6:33).
Тези обстоятелства са били изпитания за истинския християнин, който с цената на всичко, включително и живота си, останал верен на Христос. Съгласно апостол Яков такъв християнин приема с радост тези обстоятелства: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога попаднете в разни изпитания“ (Яков 1:2).
Така обстоятелствата на времето са формирали и формират два вида християни: Първата група християни, при които качествата на вярата им не се влияе от тези обстоятелства. Чрез вярата си тези християни са надживели трудностите на времето, в което са живели и живеят днес. Както вече споменах, със своята вярност тези християнин стават НЕВЯСТА ХРИСТОВА и ще бъдат във вечността със своя Жених – Христос.
ВТОРА ГРУПА ХРИСТИЯНИ:
Обстоятелствата на времето могат да отслабят вярата и да я превърнат в религия. Така обстоятелствата на времето влияят отрицателно върху същността и качеството на тяхната вяра. Така е било от самото начало на християнството. Така е и днес. Още между самите апостоли на Христос имаше един, при който обстоятелствата оказаха силно влияние върху неговата вяра. Той не получи от Христос това, на което се надяваше, поради което отпадна от апостолското служение и завърши трагично живота си. При залавянето на Христос в Гетсиманската градина „всички Го оставиха и се разбягаха“ (Марк 14, 50). Библията говори, че Христос е имал и други ученици, които са отстъпили от Него (Иоан 6:66). Веднага трябва да добавя, че единадесетте апостоли преодоляха напълно обстоятелствата на ежедневието, след като приеха Святия Дух (Деяния на апостолите 1:8). Тогава обстоятелствата престанаха да влияят в техния живот. От страхливи, те станаха безкомпромисни благовестители и десет от тях се увенчаха с мъченически венец.
Обстоятелствата на времето са оказвали влияние и върху първите християнски общини. За това четем във втора и трета глава на Откровението. С навлизането на езическите религии в християнството след четвъртия век, християнската вяра започна да губи своя първоначален облик, превръщайки се в религия. Така то много бързо се превърна в религиозна смесица от езически вярвания, символи, традиции, предания, изображения и суеверия. След като Църквата при Константин Велики стана държавна религия, светът започна интензивно да навлиза в нея и да я завладява. Тези исторически обстоятелства – езичество, суеверия, светът и светска власт – много бързо обезличиха първоначалното християнство. Към тези обстоятелства на времето се добавяха и властолюбивите амбиции на висшето духовенство от Запад (Рим) и Изток (Константинопол), което доведе до разделението на християнството на източна и западна Църкви. Разделението продължи и днес продължава. То доведе до вътрешни междуцърковни борби и гонения между самите християнски вероизповедания. Ярък пример в това отношениее инквизицията. Всичко това отслаби християнството като цяло, което е една от причините ислямът да завладее големи части от Римската империя и Византия (Северна Африка, Мала Азия, южните части на Балканския полуостров и др.).
Продължавайки да губи своята библейска същност, християнството доби един нов феномен – безлюбието между общности. Този показател много ясно говори до каква степен християнството се е отдалечило от своя първоизточник – Христос, Който казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помеждуси“ (Иоан 13:35). А апостол Павел е още по-конкретен: „Щом любов нямам, нищо не ме ползва“ (1 Коринтяни 13:3). Аз ще добавя: ... включително и това, че се наричам християнин.
Съгласно Библията безлюбието между християните е показател, че те не обичат Бога и нарушават Божията заповед за любовта: „... Който не обича брата си, когото е видял, не може да обича Бога, Когото не е видял. И тази заповед имаме от него: който обича Бога, да обича брат си“ (1 Иоан 4:20-21).
И в такъв случай, какво остава от християнството? Нищо, освен ритуали, обреди, традиции, външна набожност, спектакуларни богослужения, пищни одежди, професионален ангажимент при духовниците , а не призвание и като венец на всичко - самозаблудата, че са християни... С основание трябва се постави въпроса: Къде е мъката за погиващия свят в тези хора? Те нямат такава мъка, защото не знаят, че и самите те са погинали...
Традиционно-битовите християни, както и християни, които практикуват либерално християнство, трябва да знаят, че тази религиозна самозаблуда ще приключи, когато застанат пред Христос на съд и чуят думите Му: „Аз никога не съм ви познавал...“ (Матей 7:23 и 25:41). Много християни ще бъдат шокирани, когато застанат пред Христос в Съдния ден (Откровение 21:8). Това са християни, които не следват Христос така, както Той иска. Такива християни могат да си мислят за своето християнство каквото си искат, но Библията ги определя като РЕЛИГИОЗНА БЛУДНИЦА (Откровение 17 и 18 гл.), за което вече споменах.
Ето как историческите обстоятелства на времето са нанасяли удар след удар върху спасителната християнска вяра и могат да я превърнат в традиционна и душепагубна религия. Въз основа на всичко казано относно влиянието на обстоятелствата върху християнската вяра, могат да се направят следните изводи:
1) Обстоятелствата на времето не влияят върху силната и безкомпромисна вяра. Това виждаме при верните последователи на Христос и християнските мъченици в миналото и днес. Напротив, тези обстоятелства утвърждават и усилват вярата.
2) Обстоятелствата на времето влияят върху слабата вяра, като я превръщат в традиционно-битова религия. Това виждаме при голяма част от християните от средновековието и днес.
3) От гледище на Библията е неестествено обстоятелствата на времето да определят качеството на християнската вяра. Точно обратното е нормално - вярата трябва да влияе върху обстоятелствата на времето и да ги преодолява. Библията учи: „Защото Този, Който е във вас, е по-велик от онзи, който е във света“ (1 Йоан 4:4). Ако Христос живее във вярващия християнин, то Князът на този свят не е в състояние чрез обстоятелствата да унищожи тази вяра.
4) Обстоятелствата на времето могат да бъдат тест за качеството на християнската вяра. Обстоятелствата могат да доведат човека до Бога. Следвоенните трудни години на икономически, политически и социални проблеми в Западна Европа, интересът към Бога беше голям и църквите пълни. Обстоятелствата могат да отклонят човека от Бога. Комунизмът и т.н. демокрация в бившия източен блок обезвериха цели народи.
И още нещо – Христос не е обещал на Своите последователи, че за тях обстоятелствата на времето някога ще бъдат благоприятни. Напротив: „Ако Мене гониха и вас ще гонят“ (Йоан 15:20). И още: „Ето, Аз ви изпращам като овце между вълци“ (Матей 10:16). Ако няма вълци в живота ни като християни, това значи, че ние не сме овце на Христос, т.е. живеем като християни така, че вълците (противниците на християнството) не ни забелязват.
При липсата на врагове на християнството и гонение на християните, вярата губи своите истински библейски качества и се превръща в битово-традиционна религиозност, примесена със светски и езически елементи. Такъв вид религиозност може да върши само едно – да успокоява съвестта напразно. (следва)
След като съм си отговорил на въпроса защо съм християнин и имам представа какъв християнин съм, идвам до третия задължителен въпрос: Bлияят ли обстоятелствата в живота ми върху качеството на моята християнска вяра? Апостол Петър пише: „... Словото Божие трае до века“ (1 Петрово 1:25). Това значи, че то не се променя. За вярващия християнин това означава, че той трябва да живее според на ежедневието. И така е било с много верни последователи на Христос през изминалите две хиляди години.
ОБСТОЯТЕЛСТВАТА НА ВРЕМЕТО УТВЪРЖДАВАТ, УСИЛВАТ И ДОКАЗВАТ НА ДЕЛО ВЯРАТА.
Прекрасен пример в това отношение е апостол Павел, когато пише: „Кой ще ни отлъчи от Христовата любов? Скръб ли или утеснение, гонение или глад, голота, беда или меч? ... Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое и да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Исус, нашия Господ“ (Римляни 8:35; 38-39).
И не само пише, но той е преживял всичко това в личния си живот като християнин. Ето какво пише: „Бил съм в повече трудове, още повече в тъмници, в безброй бичувания, много пъти и на смърт. Пет пъти юдеите ми удариха по четиридесет удара без един; три пъти бях бит с тояги, веднъж ме биха с камъни, три пъти съм претърпял корабокрушение, една нощ и един ден съм бил сред морските дълбочини. Много пъти съм бил и в пътешествия; в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от съотечественици, в опасност от езичници, в опасност в град, в опасност в пустиня, в опасност по море, в опасност между лъжебратя; в труд и мъка; много пъти в неспане, в глад и жажда, много пъти в неядене, в студ и голота; и освен другите неща, които не споменавам, има и това, което тежи върху мене всеки ден – грижата за всички църкви... В Дамаск областният управител на цар Арета постави стража в град Дамаск, за да ме улови; и през прозорец на стената ме спуснаха с кош и избягах от ръцете му... А за да не се превъзнасям с твърде многото си откровения, даде ми се трън в плътта, пратеник от Сатана, да ме мъчи, за да не се превъзнасям... Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христос; защото когато съм немощен, тогава съм силен“ (2 Коринтяни 11:23-28; 32-33; 12:7 и 10).
Така дословно са се изпълнили пророческите думи, казани на Анания в Дамаск: „Защото Аз ще му покажа колко много трябва да пострада за Моето име“ (Деяния на апостолите 9:16).
А кой беше апостол Павел? Християнската история не познава по-велик мисионер от апостол Павел... За този великан на вярата, обичта му към Христос и служението, което имаше, бяха приоритет над всичко, дори и над собствения му живот: „Но не се скъпя за живота си, нито ми се свиди за него, само да завърша пътя си и служението си, което приех от Господ Исус, да проповядвам благовестието на Божията благодат“ (Деяния на апостолите 20:24).
Апостол Павел е написал посланията до ефесяните, филипяните, колосяните и до Филимон, докато е бил в затвора. Не е чакал обстоятелствата да се подобрят. Тези трудни обстоятелства на служението не се отнасят само за апостол Павел, а и за всички останали апостоли: „Нас апостолите Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света – на ангели и човеци... Дори и до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си; като ни хулят – благославяме; като ни гонят – постоянстваме; като ни злословят умоляваме; станахме до днес като измет на света, измет на всичко“ (1 Коринтяни 4:9-13).
Посланията до седемте църкви в Мала Азия (Откровение, втора и трета глава) също показват, че обстоятелствата са оказали влияние върху същността и качеството на християнството в тези църкви. Аз подробно се спирам на този въпрос във втората половина на настоящата книга.
А какво беше положението с обстоятелствата на времето за християните от първите три века? Достатъчно е читателят да прочете книгата „Quo vadis“ на Хенрих Сенкеевич, за да добие представа при какви обстоятелства тези християни са изповядали своята вяра и са останали верни на Христос. За потвърждение нека да си представим римската арена, препълнена с християни. Някъде между зрителите на амфитеатъра е апостол Петър. Малко преди да бъдат пуснати кръвожадните животни на арената, великият апостол издига ръката си и благославя мъчениците така: „А сега ви благославям, деца мои, за мъки, за смърт и за вечен живот“.
Апостолът е арестуван, осъден и разпнат с главата надолу на ватиканския хълм. С какво спокойствие и радост приемаха смъртта тези мъченици! В какво се криеше свръхчовешката сила, която ги прати на арената? Чрез един от своите герои авторът отговаря: „О, Петроний, ти видя колко утеха и издръжливост дава това учение, колко търпение и смелост вдъхва срещу смъртта... Хората не са познавали досега Бога на любовта, Когото биха могли да обичат, затова и не са се обичали помежду си... Аз съм щастлив с моята избраница, защото обичам нейната безсмъртна душа и двамата обичаме Христа, а в такава обич няма нито раздяла, нито изневяра, нито промяна, нито старост, нито смърт. Защото когато премине младостта и красотата, когато телата ни увехнат и ги покоси смъртта, любовта ще остане, понеже ще останат душите... Разумът и сърцето говорят, че това учение е божествено и е най-доброто“.
Потресаващи са думите на главната героиня Лигия, която малко преди да бъде изведена на арената, се обръща към своя годеник Марк Виниций, бивш генерал от римската армия, с думите: „Аз вече отивам при Христа, Марк, но те обичам и винаги ще те обичам... Аз не се страхувам от мъките и смъртта, защото отивам на Небето. Помисли, че тук е цезарят, а там е Спасителят, благ и милосърден. И няма смърт...“ След това тя целуна ръката му и му каза: „О, скъпи Марк, не плачи за мене и помни, че ти ще дойдеш там при мен. Малко живях, но Бог ми даде твоята душа...“. Авторът довършва тази покъртителна сцена, станала в подземието на римската арена, с краткия коментар: „И двамата почувстваха как душите им се възвисиха и почнаха да се молят...“
И още един пример, как обстоятелствата на времето не са повлияли качеството на християнската вяра. Това е случаят с мъчениците Вяра (12), Надежда (10), Любов (9) и майка им София, живели в края на първия и началото на втория век. След като император Адриян разбрал, че те са християнки, положил големи усилия чрез обещания и заплахи да ги принуди да се откажат от вярата си в Христа и да принесат жертва на римските богове. По време на мъченията, на които били подложени тези деца, майка им се молила и ги увещавала: „Не скърбете, деца мои, че се лишавате от временния живот заради вечния. Христос Спасителят е вечно здраве, неописуема красота и вечен живот!“ Трите момичета с голямо мъжество и твърдост понасяли страданията, завършвайки така рано своя земен живот. Най-малката преди да бъде посечена, отправила поглед към небето с думите: „Господи Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име, че ме приемаш заедно с моите сестри!“ Каква вяра!! Та това са думи на едно деветгодишно дете...! След няколко дни и майка им предала душата си на Спасителя и отишла при дъщерите си.
Условията на времето също не са могли да повлияят на истинските християни през Средновековието, които сабили подложени на гонение от католическата църква. Тези християни са устояли на гоненията и са съхранили чистото библейско учение. Гонението на християните продължава и днес особено в мюсюлманските и някои комунистически страни. Известно е, че хиляди християни биват избивани като мъченици в тези страни всяка година.
Този кратък исторически преглед ни показва, че има християни, при които обстоятелствата на времето не могат да унищожат тяхната вяра. Напротив те я утвърждават и усилват. При добри или трудни обстоятелства тези християни не правят компромиси със своята вяра. Това бяха Христови последователи, които „се съразпнаха с Христос и Христос живееше в тях“ (Галатяни 2:20), християни, които останаха верни на Словото и „предпочетоха да се отделят от тялото и да се преселят при Господа“ (2 Коринтяни 5:8), „предпочетоха да страдат,... а не да се наслаждават за кратко време на греха“ (Евреи 11:25).
Авторът на посланието до евреите дава точна характеристика на старозаветните мъченици: „... бяха мъчени, за да получат по-добро възкресение, те не приемаха да бъдат избавени... изпитваха присмех и бичувания, а още и окови и тъмници; с камъни биваха убити, с трион прерязани, с мъки мъчени; умираха, заклани с нож, скитаха се в овчи и кози кожи и търпяха лишения, бедствия и страдания... скитаха се по пустините и планините, по пещерите и рововете на земята“ (Евреи 11:36-38).
Такъв беше пътят и на новозаветните верни последователина Христос. И сега е такъв. Тогава, когато обстоятелствата на времето (политическа система, езически религии, законодателство, религиозен фанатизъм, развлекателна индустрия, социални и битови проблеми и др.) са противоречали на тяхната вяра и те са бивали подлагани на презрение, гонение и унищожение, то тези обстоятелства не са променили силата на тяхната вяра. И това е така, защото тези хора са „търсели първом Царството Божие и Неговата правда“ (Матей 6:33).
Тези обстоятелства са били изпитания за истинския християнин, който с цената на всичко, включително и живота си, останал верен на Христос. Съгласно апостол Яков такъв християнин приема с радост тези обстоятелства: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога попаднете в разни изпитания“ (Яков 1:2).
Така обстоятелствата на времето са формирали и формират два вида християни: Първата група християни, при които качествата на вярата им не се влияе от тези обстоятелства. Чрез вярата си тези християни са надживели трудностите на времето, в което са живели и живеят днес. Както вече споменах, със своята вярност тези християнин стават НЕВЯСТА ХРИСТОВА и ще бъдат във вечността със своя Жених – Христос.
ВТОРА ГРУПА ХРИСТИЯНИ:
Обстоятелствата на времето могат да отслабят вярата и да я превърнат в религия. Така обстоятелствата на времето влияят отрицателно върху същността и качеството на тяхната вяра. Така е било от самото начало на християнството. Така е и днес. Още между самите апостоли на Христос имаше един, при който обстоятелствата оказаха силно влияние върху неговата вяра. Той не получи от Христос това, на което се надяваше, поради което отпадна от апостолското служение и завърши трагично живота си. При залавянето на Христос в Гетсиманската градина „всички Го оставиха и се разбягаха“ (Марк 14, 50). Библията говори, че Христос е имал и други ученици, които са отстъпили от Него (Иоан 6:66). Веднага трябва да добавя, че единадесетте апостоли преодоляха напълно обстоятелствата на ежедневието, след като приеха Святия Дух (Деяния на апостолите 1:8). Тогава обстоятелствата престанаха да влияят в техния живот. От страхливи, те станаха безкомпромисни благовестители и десет от тях се увенчаха с мъченически венец.
Обстоятелствата на времето са оказвали влияние и върху първите християнски общини. За това четем във втора и трета глава на Откровението. С навлизането на езическите религии в християнството след четвъртия век, християнската вяра започна да губи своя първоначален облик, превръщайки се в религия. Така то много бързо се превърна в религиозна смесица от езически вярвания, символи, традиции, предания, изображения и суеверия. След като Църквата при Константин Велики стана държавна религия, светът започна интензивно да навлиза в нея и да я завладява. Тези исторически обстоятелства – езичество, суеверия, светът и светска власт – много бързо обезличиха първоначалното християнство. Към тези обстоятелства на времето се добавяха и властолюбивите амбиции на висшето духовенство от Запад (Рим) и Изток (Константинопол), което доведе до разделението на християнството на източна и западна Църкви. Разделението продължи и днес продължава. То доведе до вътрешни междуцърковни борби и гонения между самите християнски вероизповедания. Ярък пример в това отношениее инквизицията. Всичко това отслаби християнството като цяло, което е една от причините ислямът да завладее големи части от Римската империя и Византия (Северна Африка, Мала Азия, южните части на Балканския полуостров и др.).
Продължавайки да губи своята библейска същност, християнството доби един нов феномен – безлюбието между общности. Този показател много ясно говори до каква степен християнството се е отдалечило от своя първоизточник – Христос, Който казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помеждуси“ (Иоан 13:35). А апостол Павел е още по-конкретен: „Щом любов нямам, нищо не ме ползва“ (1 Коринтяни 13:3). Аз ще добавя: ... включително и това, че се наричам християнин.
Съгласно Библията безлюбието между християните е показател, че те не обичат Бога и нарушават Божията заповед за любовта: „... Който не обича брата си, когото е видял, не може да обича Бога, Когото не е видял. И тази заповед имаме от него: който обича Бога, да обича брат си“ (1 Иоан 4:20-21).
И в такъв случай, какво остава от християнството? Нищо, освен ритуали, обреди, традиции, външна набожност, спектакуларни богослужения, пищни одежди, професионален ангажимент при духовниците , а не призвание и като венец на всичко - самозаблудата, че са християни... С основание трябва се постави въпроса: Къде е мъката за погиващия свят в тези хора? Те нямат такава мъка, защото не знаят, че и самите те са погинали...
Традиционно-битовите християни, както и християни, които практикуват либерално християнство, трябва да знаят, че тази религиозна самозаблуда ще приключи, когато застанат пред Христос на съд и чуят думите Му: „Аз никога не съм ви познавал...“ (Матей 7:23 и 25:41). Много християни ще бъдат шокирани, когато застанат пред Христос в Съдния ден (Откровение 21:8). Това са християни, които не следват Христос така, както Той иска. Такива християни могат да си мислят за своето християнство каквото си искат, но Библията ги определя като РЕЛИГИОЗНА БЛУДНИЦА (Откровение 17 и 18 гл.), за което вече споменах.
Ето как историческите обстоятелства на времето са нанасяли удар след удар върху спасителната християнска вяра и могат да я превърнат в традиционна и душепагубна религия. Въз основа на всичко казано относно влиянието на обстоятелствата върху християнската вяра, могат да се направят следните изводи:
1) Обстоятелствата на времето не влияят върху силната и безкомпромисна вяра. Това виждаме при верните последователи на Христос и християнските мъченици в миналото и днес. Напротив, тези обстоятелства утвърждават и усилват вярата.
2) Обстоятелствата на времето влияят върху слабата вяра, като я превръщат в традиционно-битова религия. Това виждаме при голяма част от християните от средновековието и днес.
3) От гледище на Библията е неестествено обстоятелствата на времето да определят качеството на християнската вяра. Точно обратното е нормално - вярата трябва да влияе върху обстоятелствата на времето и да ги преодолява. Библията учи: „Защото Този, Който е във вас, е по-велик от онзи, който е във света“ (1 Йоан 4:4). Ако Христос живее във вярващия християнин, то Князът на този свят не е в състояние чрез обстоятелствата да унищожи тази вяра.
4) Обстоятелствата на времето могат да бъдат тест за качеството на християнската вяра. Обстоятелствата могат да доведат човека до Бога. Следвоенните трудни години на икономически, политически и социални проблеми в Западна Европа, интересът към Бога беше голям и църквите пълни. Обстоятелствата могат да отклонят човека от Бога. Комунизмът и т.н. демокрация в бившия източен блок обезвериха цели народи.
И още нещо – Христос не е обещал на Своите последователи, че за тях обстоятелствата на времето някога ще бъдат благоприятни. Напротив: „Ако Мене гониха и вас ще гонят“ (Йоан 15:20). И още: „Ето, Аз ви изпращам като овце между вълци“ (Матей 10:16). Ако няма вълци в живота ни като християни, това значи, че ние не сме овце на Христос, т.е. живеем като християни така, че вълците (противниците на християнството) не ни забелязват.
При липсата на врагове на християнството и гонение на християните, вярата губи своите истински библейски качества и се превръща в битово-традиционна религиозност, примесена със светски и езически елементи. Такъв вид религиозност може да върши само едно – да успокоява съвестта напразно. (следва)
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
