УЧИТЕЛЯТ Е ДОШЪЛ
И ТЕ ВИКА!...
Йоан 11
За облажаване беше домът на Марта, Мария и Лазар. Щастливци бяха те, приятелите на Исус. Не ни е известно как е станало запознаването им със Спасителя. Но можем да приемем, че Божият Син пръв е потърсил тяхната близост във Витания. Срещан от много страни с бурна ненавист, убийствена злоба и омраза, учителят намирал топло гостоприемство, сърдечна преданост, нежна любов. И често се отбиваше у тях. С каква чиста радост Го посрещаха там сърца, които Го разбираха така, както никъде другаде. Затова Той имаше към тази тройка особена любов. Не, че не обичаше останалите Си последователи. Нали Той проля кръвта Си за прошка на греховете на целия свят? Но тук намери по-пълно разбиране на Своята мисия, по-ясно и на Божията воля. И покритото с прах огледало отразява светлината! Но, когато то се почисти, ефектът е съвсем друг.
За Марта, Мария и Лазар, наистина, нямаше по-радостна привилегия от тази, да виждат Спасителя сред тях. Когато слушаха Неговия Божествен глас, те оставаха до забрава при нозете Му, превърнати цели в слух и очакване. С Неговата поява и небето се отваряше и сърцата им се разкриваха. Особено Мария, тази душа-елмаз, пламтеше от любов към Христа. Нейното благородно сърце, което притежаваше земно богатство, беше научило да го пренебрегва, защото го сравняваше с безкрайно великото съкровище, което имаше в лицето на Спасителя. Затова Той остана нейното блажено съкровище завинаги.
Само онзи, който е имал истински приятел, знае колко неизразимо сладък е изворът, от който е имал щастие да пие. Приятел ми е онзи, който може да ме мъмри, без да ме оскърби и да ме бие, без да ме заболи. Който има приятели, повече се измъчва от съчувствие, но умножението на грижите и страданията, преумножава утехата и степенува радостта.
Може би тези, които познаваха Христовите приятели от Витания, си мислеха, че този прекрасен дом трябва да живее в непрекъснато благополучие. Тук щастието трябва само да се умножава и цъфти.
Но благодатта, която пази сърцето от отчаяние, не спира скърбите от дома. Вярата в Бог не е барикада против нещастието, любовта към Христос не ни лишава от изпитания.
Един ден дълбока скръб немилостиво строши прозорците на този дом и попари нежните цветя на радостта. Сестрите, изплашени, се движеха като сенки с леки стъпки из стаите. В недоумение те се гледаха с тревожен поглед. Ами сега? Какво да правим? Всички лекари вдигат рамене. Ясно е, той е безнадеждно болен...
И радостните песни замлъкнаха. Славословията се превърнаха във въздишки и таен плач. А защо именно сега Той е така далеч? О, да знаеше колко се нуждаем от Него, Той веднага би дошъл...
Особено Марта беше много огорчена. Тя кършеше отчаяно ръце и упрекваше Този, Когото обичаше. Марто, Марто, за кога, най-вече, ти трябва вярата? Не е ли за мрачни дни? Кога надеждата ти посочва пътя към слънцето? Нали в скърби?...
Посърналите от тъга и безсъние сестри, трябваше да разберат, че скръб и радост се намират в един и същи съд. Животът ги размесва и така ни ги поднася. Никой смъртен на земята не е приел, непримесена със скръб, радостта.
Сестрите много добре знаеха, че само Той може да им помогне. Но им беше, също така, напълно ясно, че безумната ненавист на юдеите, застави Исус да се отдалечи от Йерусалим. И затова Мария изпрати бележка до Христос, като в нея нямаше тази настойчивост, както съветваше нейната сестра Марта. Тя написа само тези, трогващи сърцето, думи: ”Исусе, този, когото Ти обичаш, е болен!”
Но, Мария, ти защо не пишеш: “Този, когото ние обичаме.” или “Този, който Те обича.”?
Обаче тя ще каже: „Защото зная, че нашата, човешка любов е толкова слаба и непостоянна, че не заслужава дори да се споменава. Но Неговата, ах, Неговата..., за нея можем непрекъснато да говорим и размишляваме”...
А Исус се бавеше! Колкото и да поглеждаха навън, за да видят Неговото приближаване, погледът им все откриваше едно: още Го няма!
Когато някой внезапно се разболее, повиканият лекар идва веднага, а Той..., защо се бави, защо Го няма?...
Нима сърцето на Мария този път ще я измами? То винаги ѝ казва, че Той не може да бъде неверен. Нейният вътрешен глас постоянно я уверява, че Той ще дойде, когато трябва. Да се довери ли и сега на този усет?
Но действителността беше много груба. Любимиятят ѝ брат, Лазар, съвсем бързо умря. И неговата смърт хвърли тежката си сянка върху душите на огорчените му сестри. Те просто не можеха да дойдат на себе си. И, лишени от брат си и от Приятеля им, те изпитваха неописуема болка, сред неизразимото уединение.
Защо ги пренебрегна Той, сега, в най-съдбоносния час? Защо все още Го няма? Да беше дошъл поне сега, макар и твърде късно! Все пак думите Му биха подействали, като балсам върху наранените им души.
О, колко е болезнено да страдаш, сред човеци, които са чужди и не съчувстват, защото нямат сърца. Така, сега, като облак тегнеше разочарованието върху този тъй празен дом...
От човеците се разочарова онзи, който ги познава, а от Христос, този, който не Го познава. Исус е преживял трагедията във Витания много болезнено, макар и от далеч. И тогава, само с усилие над Себе си, Той останал настрана. Бил е готов всеки момент да отиде при Лазар, макар, че чудото, което ще извърши, ще бъде повод за приковаването Му на кръста. Исус е знаел, че това ще възбуди озлоблението на враговете Му до крайност.
Исус се радваше, че не е бил във Витания, когато Лазар бил болен. Неговите мисли не са нашите, нито пътищата Му приличат на нашите. Той се бави, но Той знае, че: “Истината може да чака, защото има дълъг живот пред себе си. Измамата много бърза, защото е краткотрайна!”
Можеха ли сестрите на Лазар да приемат величествената радост, която Исус им приготвяше, ако не се намираха в тази дълбока долина на скръбта? Тъмните часове на страданията са тъмния фон, на който скъпоценните качества проявяват най-ярко своя чуден блясък.
Толстой пише: „Аз съм същество, което понякога обича малко. Бог е същество, което винаги безкрайно люби. Именно тази Негова безкрайна любов Го кара да си служи с неподозирани за човека средства, за да ни предостави Себе си в най-съвършена форма.”
Именно, защото Исус обичаше Лазар и сестрите му, се забави. Според нас, Той би трябвало, носен на крилата на любовта Си към тях, просто да полети, като светкавица към Витания. Но любовта Му не е като нашата, тъй като Неговата е божествена, а нашата – земна. Човешкото не винаги е божествено.
Евреите вярвали, че душата на покойника скита около гроба си до три дни, поради желанието си отново да влезе в земното тяло. Но Исус се забави четири дена. Той не искаше да излекува Своя приятел, както лекуваше другите болни, нито да го възкреси, както въздигаше другите покойници, току-що умрели.
И, ето, Исус е отново на път за Юдея. Някои от учениците Му, протестираха против тази, според мнението им, необмислена постъпка. Много добре им бе известно, че Синедрионът беше вече решил премахването на Христос.
Но Учителят беше воден от дълга на Своето сърце и бързаше към гроба на приятеля Си. Учителят наближаваше. Искаше да смеси Своите сълзи със сълзите на плачещите. Нали сълзите са онези скъпоценни капки, които Бог употреби, за да образува, чрез лъчите Си, най-красивата дъга?
Марта и Мария бяха, все още, в неутешима скръб. Наистина, около тях имаше утешители, но те толкова облекчаваха болките им, колкото приятелите на Йов можеха да лекуват раните му. Особено Мария беше потънала в дълбок траур. И, все пак, в душата си, тя не можеше да се сърди на Исус. Имаше някакво смътно убеждение, че Той няма да се забави и ще стори нещо за тях.
Изведнъж тя усети, че някой я докосва. Обърна се – сестра ѝ Марта. Но защо очите ѝ не са така тъжни? Сякаш нейната скръб е заменена от тайнствена, ликуваща радост. Някакъв лъч сияе от погледа ѝ. И, в един момент, тя радостно прошепна на Мария:
„Учителят дойде! Този, когото очаквахме толкова дълго, е тук и те вика!...”
Ето, това е най-блажената служба, която сестра може да извърши на сестра си, брат на брата и човек на човека. Да каже: „Спасителят те вика!”
Каква бодрост влива това в наведената под товара на скръбта, човешка душа! С каква надежда окриля тази вест сърцето! Как всичко изведнъж коренно се променя! Може братът да го няма вече. Чудото може да е отнето от смъртта, но Исус е тук! И това е повече от всичко!
Как ли е трепнало измъченото сърце на Мария при тази вест? О, тя имаше пълно право да си остане на мястото. Можеше упорито да заяви:
„Няма да Го посрещна! Щом Той не дойде, когато ние искахме, аз няма да Го приема сега, когато Той реши да дойде. Къде беше до сега? Та това приятел ли е? Ние тук брат погребахме, а Той не иска и да знае! Нека да ходи където Си ще! И аз не искам да зная за Него!”
Но подобни безумия бяха далеч от благородното сърце на Мария. Такива вулгарни мисли са присъщи на разглезените жители на днешния, цивилизован свят. Мария, просто, изхвръкна на вън. Тя забрави, че има гости около себе си. Не се сети да ги попита, дали да отиде при Исус. Нямаше време да поиска извинение, че ги оставя. „П р и И с у с, п р и И с у с”, тръпнеше и ликуваше сърцето й. Просто летеше към Него, искаше да Му изплаче болките си, да излее душата си, да сподели скръбта си, да Му покаже раната си. О, колко е добре, че все пак Той дойде! Разбира се, по-добре би било, ако не беше закъснял толкова. Но, все пак, нали е вече тук!
За Мария зовът на Христос е най-великото нещо в живота. И колкото повече Той се бавеше, толкова повече тя бързаше. Никой не бива да мисли, че трябва да чака Божията помощ напразно. Бог никого не оставя. Но дава помощта Си във време, което Той Сам определя.
Когато видя Исус, Мария падна на земята пред нозете Му, пронизана от дълбока скръб и велика радост. Самообладанието, този израз на много добродетели, може да е необходимо за пред човеците, но пред Спасителя, Мария даде волност на чувствата си:
„ Господи, ако беше Ти тук, нямаше да умре брат ни!...”
Нима може Спасителят да закъснее? Който мисли така, вече е поставил на Бога рамки и си мисли, че за Него съществуват и невъзможни неща.
Скоро сестрите разбраха, колко неправилна представа са имали за своя велик Приятел. След малко чуха Неговия мощен глас: „Лазаре, излез вън!”
И брат им отново беше между тях. Каква тежест падна от сърцата им и те се разтвориха за нещо велико, нечувано, неподозирано. О, какво велико съкровище беше техният Приятел! И Го приеха като Бог за душите си. За всички тогавашни жители на Витания стана ясно, че любовта е по-силна от смъртта, а скръбта е облакът, на който Бог, като върху екран, прожектира Своето най-велико откровение.
Исус обича да се явява в най-трудния час и ни посещава, когато сме в безизходност. И тогава, в огнените часове на изпитанията, ние виждаме колко е ценно търпението. Макар и върху живи въглени, вярващото сърце трябва да има доверие в своя небесен Отец и да не пита „Защо”.
Когато най-красивите цветя увяхват и се пречупват най-скъпите мачти, има едно дълбоко убеждение в нас, което ни крепи: „Господ направи това!”
Думата „случайно”, „сляпа съдба”, „непонятно предопределение”, нямат място във вярващото сърце. Ние не сме кораби без кормило, без мачти и платна, тласкани от всякакви ветрове или люшкани от най-различни вълни.
Бог стои над нас! Неговият глас ни води и утешава! Неговата свята воля определя бъдещето ни! Неговата мощна десница направлява живота ни! За тези, които любят Бога, всичко за добро им съдейства. С нашето решение, ние определяме, не само настоящия,
но и бъдещия живот във Вечността! Амин.
Пастор Симеон Попов
гр. Шумен
