Постинг
28.06.2017 04:54 -
ГРЕХЪТ – ДЪЛБОКАТА ТРАГЕДИЯ НА ЖИВОТА
ВЪВЕДЕНИЕ: Страхотните събития, които се нижат със светкавична бързина пред смаяния ни поглед, коренните промени, както на картата на земята, така и в живота на хората, не дойдоха внезапно. Те се предшестваха от също така основни промени в идеите на голяма част от водачите на световната мисъл. Също като бурята, която, доста време преди да ни обсипе със стихията си, ни предизвестява отдалеч, за пристигането си (с гръмотевици, светкавици, тежък, задушен въздух, тъмно небе и т.н.).
Тези нови насоки на идеите, основно, засягат нашите християнски схващания за живота и разтърсват из дъно неоправданата инертност на много богослови;
Някои се оставиха да бъдат влачени, без съпротива, от потока на живота.
Други, обаче, се стряскат и прибягват до словото на Бог, разглеждат Го с повече смирение и нежна любов, преравят старите, потънали в праха на забравата, творби на реформаторите от миналото и ето, че нашата вяра става по-могъща, нашият Спасител е много по-необходим, отколкото до сега.
С голяма наслада използвам съчиненията на много известния днес в Германия водач на богословската мисъл, професор д-р Карл Хайм, когото имах рядкото щастие да чуя няколко пъти.
ИЗЛОЖЕНИЕ: Напълно обяснимо явление е човечеството днес, да търси нещо здраво, сигурно, което не се пречупва от бурите на огнените изпитания. Войната се води не само по бойните полета, но и по арената на мисълта.
Явно е, че старите представи за Бог загиват. Нашето християнство изчезва. Но не бива да съжаляваме за него. Изчезва само това, което е било негодно, стопява се сгурията.
Горко на света, ако християнството беше само това, което можем да му представим само ние! Признавам, че всички, без изключение, не сме това, което трябва да бъдем. В сказки, реферати (като този, напр.), в книги или проповеди, можем да си говорим за Божието непосредствено присъствие.
Но в практичния, ежедневен живот, оставаме озадачени от безпомощността, в която се намираме. Защо допуска това Бог, ако Той беше наш? Можем ли да понасяме без огорчение тежките удари на съдбата? Не треперим ли пред смъртта, при все, че видимо запазваме самообладание?
А Божието присъствие би усладило смъртта. И, така, ние не смеем да отречем, че между нас и първоизточника на всяко добро, се е вмъкнало нещо, което, като черен облак, помрачава живота ни. На първата страница на Библията четем: „И видя Бог всичко, което направи и то беше твърде добро.”
Кой споделя днес, безусловно, тази истина? Колко страшно е помрачена тя от падението на човека. Човек стои далеч от Бога. И, интересно е, че тъкмо когато се приближим, чрез вяра до Бог и преживеем чудния мир, когато сме носени от Божиите мишци, ние се ужасяваме от собственото си отчуждаване от Твореца. Как е възможно да сме толкова далеч от Него?...
А това отдалечение дава страшен отпечатък върху живота ни. То се е превърнало в нещастие, което преживяваме от люлката до гроба. За това говори и Шопенхауер: „Животът е постоянна лъжа! Обещава и не държи на обещанието си, може би, за да покаже колко малко е достойно това, което желаем. Даде ли ни животът нещо, това става, за да си го вземе обратно.
Чарът отдалеч, ни показва райски градини, които изчезват, щом се приближим до тях. Затова щастието е в бъдещето или миналото. Настоящето е недостатъчно, бъдещето – неизвестно, а миналото - невъзвратимо.
Несъществуването е за предпочитане. В същност, не би трябвало да се съществува. Човешкото битие не носи характера на дар. Напротив, изцяло носи характер на дълг.
Безкрайните нужди, мъчителните желания, изхабяването от живота, като че ли всички те, са плащане на този дълг.
Ако Бог е сътворил този свят, аз не бих желал да бъда Бог! Скръбта и плачът на света, биха разкъсали сърцето ми!”
Поезията, това огледало на световната душа, ярко проповядва трагедията на живота. Премахнете от нея трагичното и какво би останало? Самите комедии са, в същност, друга форма на трагедията. Характерно е т.н. течение „мирова скръб”, чието начало е много отдавна, но е разработено, по-ярко, от английския поет Байрон. Има представители, както в руската, така и в нашата поезия. Тези поети разкриват много откровено трагедията на душата, която, отдалечена от Бог, е лишена от невинност и се топи в нещастия.
„Пропасти лежат в душата и те са по-дълбоки от пропастите на пъкъла!”, казва един от тях.
ВИНАТА НИ: Но ето, че ни се натрапва друг въпрос. Виновни ли сме, че сме отдалечени от Бога? Дали това не е някаква съдба, някаква тъжна орисия? Не е ли грехът, плод на нещо, за което не носим отговорност? Не го ли намираме в живота и сме принудени просто да се справим с него?
В тази насока можем да срещнем разни схващания. Мнозина твърдят, че страданията, грехът изобщо, е част от човешкия ни бит. Тялото ми е онзи баласт, който пречи на орловия полет на душата ми! А Франциск, от Азиси, казва: „Тялото ми е моят брат – магарето, а жената, която си ми дал, е виновна за всичко!”.
С други думи, Бог е виновен, че е дал на човека тяло, което греши. Но колкото и да се сили умът ни да се оправдава, представяйки греха, като естествена необходимост, сърцето ни, постоянно, ще твърди, че грехът е това, което не трябва да бъде.
Следователно, не е необходимост! Всички остроумия се разбиват в присъдата на съвестта, която е отричала и отрича греха.
Три са главните степени на греха:
1.Неверие. То е към Бога, добрата Му воля и любовта Му към нас;
2.Надменност. Желание да станем, по свой начин, като Бог;
3.Чувственост. В широкия смисъл на думата, това е робство, спрямо земните блага и радости.
И днес грехът се явява в тези три форми: неверие, горделивост и светотатство, докато в областта на идеите, той е под форма на:
-рационализъм (който владееше до неотдавна);
-пантеизъм (който намира странен прием в идеологията на някои авторитарни държави);
-материализъм (той не се нуждае от обяснение);
Сега на въпроса – Дали състоянието на отдалеченост от Бога, е само проста, фатална случайност, с други думи съдба, или е наша собствена вина?
За тази цел трябва да разграничим понятието съдба, от понятието виновност или грях, в общ смисъл. Грях и съдба не бива да се смесват. Те коренно се различават.
А) Съдбата, в зависимост от причина и действие, е като болест, нещастие, земетресение, наводнение, злополука и пр.
Грехът, обаче, е лишен от тази връзка.
Колкото повече се стараем да се извиним за постъпката си, толкова повече вина трупаме върху себе си.
Заедно с Божията повеля, ние имаме на разположение и небесни сили, които ни подпомагат във извършване на добро. Всеки отказ е упорство, инат, и за него извинение няма;
Б) Аз мога да се боря срещу съдбата си. Мога да изправя срещу нея геройска отбрана.
„Готов съм да се бия с теб!”, казва един руски поет на съдбата си.
Но против греха геройството не помага! Колкото и да дрънкаме оковите, ние сме техни пленници. Ето, тук е единствената област, в която страхливецът и героят се срещат.
Грехът е затворническа килия, вратата, на която, мога да отворя отвън. Но вляза ли веднъж, аз съм изцяло роб, не мога да изляза вече сам. И от всяка отговорност мога да се освободя, но от отговорността, поради грях, не мога.
Ако, да кажем, съм злоупотребил, аз мога да отбягна отговорността пред законите, като посегна на живота си. Но как и къде да бягам от Бога, когато Т о й е н а в с я к ъ д е и ще ме намери и отвъд гроба? Срещу греха сме безсилни. Грехът е извор на позор и на безсилие. Най-надеждното средство за избавление от него е:
1.Отказване да се оправдаваме;
2.Себесъкрушението;
В) Разликата между съдбата и греха е още и в значението им. Докато съдбата има преходно, да не кажа, случайно действие, то грехът е постоянен враг и е много по-страшен.
„Най-голямото зло на земята е грехът!” Няма по-голямо от него. Ако можехме да поставим от едната страна на везните греха, а на другата всички нещастия от войните, земетресенията, болестите, наводненията и пр., то грехът би натежал. Това е, защото общението с Бога е най-висшето благо, което нищо на света не може да замени. Никакви радости на света не могат да заменят загубата на това общение с Него.
Какво ще спечели човек, ако добие целия свят, а изгуби душата си? С грях, и сред най-голямата слава на света, аз съм най-окаяният на земята.
В тази насока важни са думите на Мартин Лутер: „Съвестта е много по-велика от небето и земята. Ако тя не би била, Адът не би имал огън и страдания. Бъдещите страдания ще бъдат лоша съвест. Ако дяволът не би имал лоша съвест, той би бил на небето. Злата съвест запалва адски огън. Събужда в сърцето ужасни мъки и пъклени сатанинщини!”.
Грехът ме отдалечава от Бога. Желязната ръка на вината тегне върху мен. Дълбоко уединение ме изтезава. Безгранична бездомност ме прави нещастен.
Затова Христос, с много силни думи, ни предпазва от греха. Той, грехът, води там, където червеят не умира и огънят не угасва (това е Адът).
Много по-добре е да имаме някакво телесно нещастие, уродливост, слепота и др., отколкото
да живеем в грях. Грехът е толкова страшен, че си струва да жертваме най-ценното, което ни дава животът, за да го избегнем. По-добре е да търпиш презрение и несгоди на света, от колкото да носиш грях в душата си.
Всеки грях е вина против Бог! И това го прави страшен, непростим. Всички опити, да се обясни по друг начин дисхармонията в живота, си остават, като димни завеси, които само временно могат да скрият от вниманието ни същността, но не и да я премахнат.
САТАНИНСКАТА ВОЛЯ. Въпросът за виновността ни, не може да стане напълно ясен за мисълта ни, защото Бог не може да бъде обект на ума ни. Забележително е, обаче, как схващаше Х р и с т о с задачата си.
В противовес на другите основатели на религии, той не посочва избавление от страдания. Той не се бореше срещу съдба, а срещу воля. Има воля, която се опълчва срещу Бога.
Още, веднага, след кръщението, Исус пое борбата със Сатана. Той отказа да прави сензации и спечели борбата с изкушението. Но сраженията продължаваха. Целта на Христос е да влезе в дома на силния и да го обезсили?. Той иска да унищожи делата на Сатаната.
Но щом Христос заговори, дяволът тутакси идва и отнема посятото семе. (Марк 4:15)
Христос многократно се сражава срещу тази противна на Бога сила. (Лука 13:16; 22:31, 22:53) (Йоан13:27)
Цялата му деятелност е огнена борба срещу тази воля. Той не се бореше против плът и кръв, а срещу силите на този тайнствен за нас свят, действията, на който проникват дълбоко в сърцето на човек.
Грехът има корени в тъмния, сатанински свят и е връзката между нас и това мрачно царство; Затова борбата е толкова голяма и съдбоносна.
Но как е възможно да съществува в библейската религия, която прогласява такова строго единобожие, друга сила покрай Божията?
За някои дуалистични, източни религии, това би било обяснимо. Но тук, при тази всемощ на Бога..., не е лесно за разума ни, да приеме Христовата идея за Сатана. Не е безинтересно да подчертаем, че въпросът за Сатана намира почетно място в мисълта на философите.
Кант, със свойствената си дълбочина, разработи и отдели особено ярко нравственото. Но, заедно с него, той определи т.н. „радикално зло”.
Даже и Шилер, който намира възмутително Кантовото радикално зло, представя в драмата си „Разбойници”, тип на човека-сатана.
А мрачният Шопенхауер потвърждава: „Митът за грехопадението е единственото в Стария завет, което ме примирява с него.”
Като считаме Сатана за първопричина на греха, ние не приемаме, че творението е несъвършено, но, че се е появила вражеска воля, насочена против Бога. Тази воля не е ограничена, като човешката. Тя не може да се извини, нито да се обясни от нас. Не се дължи на недостатъчно познания, нито на идещо отвън изкушение.
Сатана притежава чиста омраза против Бог. Той знае много добре какво е и какво иска Бог. Но, именно, това Божие величие, той така силно мрази и иска да го унищожи.
Не ще този да царува над нас, иска да Го замести и застане на престола Му. Затова е наречен „Богът на този свят” (2.Коринт.4:4)
Тези мисли са, естествено, крайно тежки и болезнени за нас. Те водят рояк от въпроси със себе си. Но ние не можем да ги разрешим, ние сме в недоумение и се питаме: „Не е ли това дуализъм?” Не са ли в същност две божества? Ако Бог е по-силен, защо не убие дявола, за да си почине и светът?
И, все пак, принудени сме да приемем факта, че има сатанинска воля в света и ние не можем да я игнорираме. Въпросът, който ни интересува е: „При наличността на тази зла сила, ние носим ли някаква отговорност за нашия грях?”. Или можем, като Ева, да стоварим вината върху друг (змията).
За нас е ясно, че тази воля се проявява по същите пътища и начини, по които действа Бог.
Бог никого не поробва, нито насилва. Службата за Бога е най-съвършената свобода.
Нещо подобно е и с влиянието на дявола. То иде при нас и се приема доброволно от нас, неговата воля започва да действа, вече като човешка воля.
Проявява се, след като човек отвори сърцето си. И, затова, човек е отговорен за греха си. Той не може да стовари вината никому, неговото отдалечение от Бога се дължи, наистина, на сатанинска воля, но човек носи отговорността.
И това е така, защото е станало по негово желание, тази сатанинска воля го опетнява пред Бога, поради омразата, която избухва в човек срещу Бога.
Омразата е винаги смъртна омраза, тя е убийство. Врагът иска да унищожи този, когото мрази. И, като врагове на Бога, ние участваме в бунта, който цели свалянето и унищожението на Бога.
Намерих писмо от бивш член на Еванг., Метод. Църква до пастир Петър Василев. В него пише: „Аз мразя всичко християнско и не искам, по никакъв начин, да ми се говори повече за Бога! За това, не ме считайте повече за член на вашата църква.” Започнал духовно, а завършил плътски.
В тази насока, а не толкова в чистото сребролюбие, можем да потърсим онова, което подбуди Юда да предаде Христос. Но щом той осъзна греха си, се обеси. Той беше започнал духовно, подлъга се в плътски изкушения, но, разкаян за постъпката си, той връща парите и се обесва на една смокиня в Гетсиманската градина, където предаде Христос.
Грехът е дело на човешката свобода. Свободата не принуждава, но допуска извършването на зло. Тя ни позволява да злоупотребим с нея. Грехът е зле употребена човешка свобода.
С в о б о д а т а е д а р о т Б о г а! З л о у п о т р е б а т а с н е я е д е л о н а ч о в е к а.
Като проследим, със смирение, това, което ни се казва в Новия завет за Сатана, нашият мироглед се преобразява и ние или приемаме безрезервно Христа, или решително Го отхвърляме.
Зная, че днес много християни, под влияние на това, което се проповядваше в началото на ХХв. в Германия, отхвърлят съществуването на сатанинската воля. И сега, ние ако отречем това, тогава всички нечисти прояви, всяко смъкване на святото в калта, всяка опозиция срещу Бога, е само едно нещастно недоразумение. Ако Бог се представяше в по-радостна, светла форма пред човека, всички биха пламнали от истинска вяра към Него.
Следователно, безбожието се дължи само на злия пример на вярващите, поради което се хули Божието име, между езичниците.
Християните злоупотребяват с истината и я правят отвратителна за света. Пак, според това схващане, ако народите, днес, взаимно се изтребват, това се дължи не на сатанинската мощ, а на нещастното недоразумение.
Трябва да ги просветим, да дадем на човеците повече светлина, повече и по-точни познания за Бога и за самите нас.
Чрез подходящо възпитание на народа, трябва да изринем купищата невежество, произлезли от гибелния фанатизъм на духовните лица и злите демагози. И ето, от само себе си ще се издигне чистият пламък на вярата и любовта, който ще обгърне щастливото човечество. Хората ще превърнат копията си на палешници, а класовата омраза и експлоатацията, ще изчезнат и хората ще се хвърлят един друг в обятията, като истински братя...
Но, ако Христос има право, преценката ни за действителността, ще бъде съвсем друга. При наличността на сатанинската мощ, първото схващане за живота, ни се вижда детинско. Наивно е да дирим спасение във възпитанието. Сатанинската реалност ни кара да се събудим от някакъв кошмарен сън. И сега молитвите ни получават усърдието и силата на Христовата борба в Гетсимания и на лутеровите сражения по време на Реформацията.
Тогава ни става ясно, че заблудите в религията, които не отричаме, нито оправдаваме, не са истинската причина за неверието на света. Те са, по-скоро, добре дошъл предлог, към когото невярващият жадно простира ръце и се облича лицемерно в мантията на културата или правдата.
Измама е да вярваме, че хората масово биха се стекли към Бога, ако се премахнеха всички съблазни, идещи от църквата и ако Божиите посланици биха се оженили, като Франциск от Азиси, за сиромашията и обикаляха света, пълни с особена любов.
Тъкмо противното е вярно! Колкото по-чиста се представи истината пред света, толкова по-ожесточено избухва пламъкът на омразата срещу Бога.
Когато Христос обикаляше по земята, за да помага и лекува, бесовете се опълчваха яростно срещу Него и хвърляха клетви. Светът не можеше да понася именно Него, който не търсеше нищо свое. Сатанинската мощ не се успокои, докато не видя Исус на кръста.
А първите християни, тези бедни и слаби хорица, не бяха отминавани с насмешка, като фанатици. Напротив, те бяха предмет на яростна омраза и се търсеха най-различни средства, за да бъдат погубени.
Като приемем действителността на сатанинската мощ, ние започваме по-добре да разбираме тъмните връзки между тиранията на терористите и капитализма, социалните неправди, алкохолизма, проституцията, днешните войни и т.н.
М.Лутер казва: „Както и да го обръщаме, той е князът на света. Който не знае, нека опита. Аз вече го изпитах, но никой, който не го е изпитал, не би ми повярвал. Аз констатирах, че целият свят е обсебен от Сатана.”
И сега, ето едно огромно противоречие. Грехът е изобщо не само беззаконие, но и противоречие и води след себе си безкрайна върволица от противоречия. Затова трябва да започнем да свикваме с противоречията и да се откажем от стремежа си да ги изгладим на всяка цена. По-добре с противоречие в истината, от колкото без конфликти в измамата.
Пред разума ни се изпречва, като планина, едно противоречие. Знаем, че главното качество на Божията всемощ е да бъде всичко във всичко. Само така Той е Бог! Само така Той е последната сила, от чиято ръка приемаме всичко – и добро и зло.
Ако има нещо в живота, от което Той би могъл да бъде заличен или изключен, тогава Той престава да бъде Бог. За това се налага и схващането, че дяволът е в същност Божи дявол, т.е. той е оръдие в Божията ръка.
М.Лутер влага следните думи от Божията уста: „Дяволе, ти, наистина, си убиец, чудовище, но Аз ще те употребя, както искам. Ти само образуваш тор, за да бъде градината Ми още по-прекрасна. За това копай, режи, сечи, но не повече, от колкото Аз искам!”.
Ето, това убеждение трябва винаги да поддържаме. Каквото и да става, ние сме в Божията ръка. Нито косъм от главите ни, не ще падне, без Неговата воля. И н а ч е н е м о ж е м д а т ъ р с и м у Б о г а п р и б е ж и щ е в б у р я т а.
Когато дойдоха вестителите при Йов и му разказаха за страхотните нещастия, които го сполетяха, той не се обърна против дявола с дълго обвинение или клетви, а каза: „Господ даде, Господ взе!”.
А в 3.Царе, 22.Глава, ясно ни се казва, че лъжливият, сатанински дух в пророците, е изпратен с Божие позволение, за да може ласкателният цар Ахав, да приеме заслуженото наказание. Исус прие горчивата чаша, не от Сатана, а от Отца. (Йоан 18:21)
Щом в дни на изпитание изгубим увереността, че сме в Божията ръка, от която никой не може да ни грабне, страданието ще ни съкруши.
Но, ето противоречието! Щом приемем това положение, трябва да се справим с друга необходимост. Ако Сатана е само сляпо оръдие в Божията ръка, ако е само чиновник в небесния дом, нещо, като Гьотевия Мефистофел, т.е. безобидно същество, то тогава картината за нещастието на света, губи сериозността, за която претендира. Тогава изкушението в пустинята, борбата в Гетсимания, са били борби срещу вятърни мелници, празни подвизи. Всичко е било театър. Христос не е имал сериозен враг. Защо тогава трябваше да идва Той?
Следователно, искаме или не, трябва да признаем, че има тъмна сила, която иска да свали Бога и не е така естествено да бъде тя повалена. Всички велики Божии труженици са знаели за нея. Те са чувствали тази ужасна сила в решителните минути на живота. Апостол Павел бил мъчен от сатанински ангел. (2,Кор.12:7) Имал желание да види отново братята в Солун, но Сатана му попречил. (1. Сол.2:18)
И така, по необходимост, трябва да приемем верността на тези две, взаимно изключващи се, реалности. От една страна е Всемогъщият Бог, комуто се уповаваме безусловно, а от другата е сатанинската мощ. Когато си изясним тези две взаимоизключващи се действителности, разбираме колко велика, и същевременно трудна, е задачата на вярата, която трябва да ги запази непокътнати и така да ги предаде на сърцето ни, защото да не бъдат отхвърлени от него.
Ние мразим противоречията. Смъртното оръдие в словесен двубой е победа да хванеш противника си в противоречие. Но тук имаме тъкмо обратното, истинската вяра може да удържи противоречието. Тя не се развива на парчета в него. Т я з н а е, ч е и м а н е щ а, к о и т о с и о с т а в а т т а й н а з а н а с и ч а к а, д о к а т о в я р в а н е т о с т а н е в и ж- д а н е.
Тя може да поддържа две противоречиви неща, в равновесие, като блюдата на везните. За това, в противовес на виждането, вярата е много по-реална от всяко познание.
ЧУВСТВОТО ВИНА. Виновни ли сме ние, не само за греха, който сме сторили, но и за общото състояние, в което се намираме, състояние на наследствен грях? Можем ли да сме виновни за нещо, което сме заварили и не сме имали участие в създаването му?
Щом разгледаме чувството виновност, виждаме, че то е преживяване, зад което мисълта ни не може да проникне. Ние не сме господари на съвестта си. Мъката от съвестта не може да се премахне с никакво наше влияние, като самовнушение, лекуване от лекар, психоаналитик и пр. Съвестта не може да се уплаши с външни влияния, заплахи, наказания и др. Щом си е чиста, и при най-големите изгледи за страдания, тя си остава спокойна.
Следователно, нито произходът, нито отстраняването на вината, е в наша власт. Точно как се създава чувството о т г о в о р н о с т, ние не знаем, велика тайна е то, за ума ни.
Напр. Аз съм търговец, внезапно получавам известие, че конкурентът ми претърпял злополука с автомобил и лежи тежко болен. Първото чувство в мен е злорадство, но ето, че идва моралното чувство и аз се срамувам от себе си и отивам на свиждане на човека, като му изказвам искрено съчувствие.
Или напр. Като пастор в църквата, се научавам, че мой колега, също енорийски пастор, е получил голямо повишение, избран е за епископ! И вече заема този висок пост, за какъвто аз, с по-дълъг стаж, като пастор, дори не съм мечтал. Първото чувство у мен е завист, но веднага идва моралното чувство и надвива завистта. Аз започвам, искрено, да се радвам на успеха на колегата и радостно го поздравявам.
Тук имаме прояви, явили се, преди още съзнанието ни да е започнало да действа. Но аз, невинен ли съм, за тези прояви в сърцето ми? При повече самонаблюдение, ни става ясно, че именно тези прояви на спонтанно, нечисто чувство, които ни поразяват със сатанинщината си, за съществуването, на които ние не сме и подозирали, повече ни правят виновни, от колкото онези дела, които сме сторили при явно участие на разума.
Тези подмолни, вътрешни прояви на грях, са интимна собственост на сърцето ми. Те са, които ме правят нечист. Аз скърбя и се чувствам виновен, срамувам се от себе си. Грехът е проникнал в най-нежните гънки на душата ми и ме позори. Вътре в мен има дълбоко вкоренен грях, който в особени моменти изплава на повърхността на съзнанието ми. Това съзнание за грях е, като подземна река, която шуми в подсъзнанието ми. Има вина, под чиято власт се намираме, преди да ни дойде съзнание за тях.
При откриване на новопостроен път, се прерязва лента, върху новия кораб, при пускане във вода, се чупи бутилка шампанско. Но нито прерязването на лентата, нито чупенето на бутилката, са извършили делото, което се чества. Дълго време, преди този акт, е имало упорита и усилена работа.
Така е и с греха. Преди да сме сторили някое съзнателно зло, да сме изговорили някоя
мръсна дума, трябва, в душата ни, да е имало дълъг процес на загнездване на греха, който като туберкулозния бацил, е разрушавал нравствената ни мощ, докато, най-после, се видим съвършени роби на греха. Затова, по-страшен и по-отговорен, е несъзнателният грях. Ето дълбоката трагедия от греха!
А той оставя два вида следи след себе си. Първите са за този видим свят. Те могат лесно да се забравят и приличат на отпечатъци по снега или морския пясък. Но вторите са запечатани в паметта на вечността, в Божиите книги. От там няма заличаване! Вторият вид следи ни представят често пред ужасна действителност, която може да ни доведе дори до побъркване.
Когато, под влияние на небесната светлина, у нас се пробуди чувството на виновност и отговорност, ние съзнаваме, колко страшна е била съпротивата ни против Твореца. Тогава виждаме огромната сила на тайните ни прегрешения, а съзнателните ни постъпки, ни се явяват в особена светлина. Как сме могли да изпаднем така низко? Да оправдаем ли и съзнателните грехове? Те са били възможни, както вече споменахме, защото в нас е живяла скрита вражда против Бога, която е коренът на проявите на сърцето ни.
Лошото дърво дава лоши плодове! Следователно съзнателните грехове отиват на втори план и стават второстепенни. Те са излъчвания на вкоренения в нас грях. Не бихме били добри наблюдатели, ако поставяхме под отговорност само съзнателните грехове, т.е., плодовете, а лошото дърво, пренебрегнехме.
Това лошо дърво е сатанинската воля в нас, която иска да замести Бога. Фридрих Ницше, немски филолог, философ и писател, който пише критически трудове по религия, морал, съвременната култура, философия и наука, откровено си признава: „Ако имаше Бог, кой би изтърпял да не бъде Бог?”
Адам, сам падна в примката, да стане като Бог. Ето тази воля, която иска да свали Бога, се стреми да ни завладее и ни има тъй, както Бог иска да ни притежава.
Г р е х ъ т е к ъ с н о я в л е н и е. Той има начало, но какво и кога е било то, за нас е тайна. Много произведения пишат за произхода на злото. Но никой не се занимава с началото на доброто. Това ни говори, че в душата ни съществува усет, че доброто иде от Вечността, а злото съществува исторически, т.е., от съществуването на времето.
Грехопадението не е единичен акт, дело на един човек. Родоначалникът ни е съгрешил не, като отделна личност, а като представител на цялото човечество. Следователно, тази постъпка има всеобщо значение. Грехопадението е вина, носеща се от всички ни. Ч р е з г р е х а н а е д и н, в с и ч к и с т а н а х а г р е ш н и.
Грехът е разрушил всичко около нас. Колкото и да се стараем да се доближим до Бога, все остава пропаст между Него и нас. Даже и да считаме всяка участ за Божия воля, все пак идват моменти, когато откриваме истинското състояние на душата си. В нормални времена, когато скърби и радости, наслади и горчивини, си остават в границите на умереността, може би, сме в състояние да твърдим, че приемаме всичко от ръката на Бога.
Но дали упованието ни е истинско, се показва от поведението ни в трудни времена, когато вярата ни се изпитва, като златото в огъня. Много често тогава свиваме юмруци против Провидението и Го питаме защо заслужаваме това или онова. Или защо, именно аз, трябва да понеса това бреме.
Трудно е да се каже: „Той, ако и да ме убива, аз, все пак, на Него се надявам!”.
Ясно е, че мостът, който ни свързва с Бога, трае до тогава, докато не се претовари много. И ако премине по него някой по-тежък влак, се срутва. Това ни показва, че одобрението на съдбата, което искаме да покажем наяве, е много съмнително. И нашето нормално отношение с Бога, си остава не възобновено в един свят, в който се разиграва най-страхотната борба между Бога и Сатана.
Каква дълбока нужда от изкупление, от победа на Христос, не се касае, толкова какво ще стане с отделния човек, а кога и как ще настъпи ден, в който противникът ще бъде заставен да се откаже от всяка съпротива...
От тук и нуждата от молитвата. Х р и с т о с в б о р б а т а д а р а з р у ш и д е л а т а н а д я в о л а, п р и б я г в а ш е к ъ м м о л и т в а т а. И ние търсим общи места за молитва, за да получаваме нови сили в борбата против това зло.
Ако Бог би бил за нас, наистина, всичко и във всичко, както въздуха напр., не би ни дошло и на ум, да Го търсим. Ние не търсим това, което имаме.
В последните страници на Библията, ни се говори, че там няма храм, защото нормалното отношение между Твореца и творението е възстановено.
Църквите, молитвените домове, са доказателство, че сме далеч от Бога, че има Сатанинска мощ, която ни отделя от Бога и ние, само след усилие, можем да се доближаваме до Него.
Още един въпрос. Има ли грехът някакво отражение върху природата, върху света или не? Можем ли с благодарност да отправим поглед към земята, която ни храни, към планините, които ни удивляват? Можем ли, с надежда и радост, да гледаме към детето, което иде след нас? С други думи, можем ли да се отнесем утвърдително към света или трябва да го отречем?
Едни казват: „Светът е произлязъл добър и чист от Божията ръка. С нашето раждане, ние сме стъпили на свещена земя, свещени са природните закони, свещени са повелите на брака, свещени са войните, които чистят слабото и негодното от живота. Свещена е смъртта, щом времето ни е изтекло.
Има, наистина, известни смущения, но те не пречат на въртенето на Земята. Те не смущават общия въртеж на събитията, както децата, които хвърлят камъчета в реката и я размътват, не могат да спрат устрема на течението й.”
Други застават на противното становище. Те казват: „Заплатата на греха е смърт и, следователно, има връзка между смъртта и греха.” Тази мисъл е ясна в Псалом 90:6-9.
Съществуването на света е следователно свързано с греха. За това светът не е свещена, девствена земя. Тук се е надвесила сянката на греха и е оставила отпечатъка и съдбата си. Ето защо трябва да отречем света!...
Какво да кажем ние на това? Ако светът, наистина, е омърсен от грях, тогава, логично е, че отговорността ни за нашия грях изчезва. Та ние сме приковани към един мръсен свят. Можем ли да сме виновни, че нозете ни се цапат?
Ако приемем, че условията обясняват, но не оправдават злото, отговорността остава. Формите за съществувание, сами по себе си, не носят вина в себе си. Грехът не е скрит в условията, а е нещо, което става между мен и Бог, но не и Природата.
Всяко Божие създание е добро и нищо не е за отхвърляне. (1.Тим.4:4) Това, което ме осквернява, не е външното, а сърцето ми. То се старае да постави всичко в служба на демоничната воля. Но за чистия, всичко е чисто!
Ако, обаче, приемем, че човек и творението са неделими, тогава и моята съдба трябва да е еднаква с тази на творението. Но тук се получава по-друга картина. Тогава и светът е въвлечен в противоречието и той е съучастник в бунта против Бога и носи проклятието на греха. И така сянката на греха, която лежи върху отношението между мен и Бога, пада и върху творението. Колко ясно е предаден този факт в Римл. глава 8.
И тук имаме, следователно, двойственост. Виждаме, че Божията премъдрост допуска злото, за да държи нас, т.н. ”слаби бунтовници”, в известни рамки. Бог допуска сребролюбието, разврата, за да видим ние дали ще бъдем увлечени в гибелта, или ще победим.
А смъртта е присъдата над греха. Така защото положителното и отрицателното отношение към света, не само, че не са две възможности, едно от които трябва да избираме, но са две схващания, които трябва да държим едновременно, паралелно едно до друго.
Действителността има тази странна особеност, че не се изразява в една картина, а в две, които държат една друга в равновесие.
Естествено, това състояние на двойственост, не може да бъде вечно. Развръзката трябва да дойде. Лука 20:34-36 и др.: „А Исус им каза: „Човеците на този свят се женят и се омъжват; а онези, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението на мъртвите, нито се женят, нито се омъжват. И не могат вече да умрат, понеже са равни на ангелите; и като участници във възкресението, са синове на Бога.”
Нещата, които носят най-яркия отпечатък на двойственост, не ще бъдат повече, когато Бог е всичко и във всичко, ще се махне двойната картина и ще остане само една, само една възможност.
Сатанинската мощ, първопричината на греха, ще бъде премахната. Тогава нашето частично познание, ще стане съвършено, а очите ни ще се отворят за великите тайни на Божието творение.
Днес, обаче, когато искаме да прозрем във великите Божии тайни, ние не можем да разберем всичко. Божията светлина ослепява нашето несъвършено око. Разумът не може да достигне увереността, която ми дава вярата.
Но аз зная, че Бог ме държи над бездните на безбожието, които са около мен. Той ме носи като на орлови крила над пропастите на демоничния свят и на моето собствено сърце, което постоянно иска да се противи на Бога.
И при все, че познанието ми не може да обгърне всичко, нищо не ще ме раздели от любовта Христова, нищо не ще ме откъсне от сърцето Му, при все, че по-могъщи от мен сили са се заклели да ме отделят от Твореца.
За да обобщим по-кратко и по-ясно темата за Греха, можем да кажем: „Ето нашият, човешки отговор на Божията любов!”
Има една дълбока, страшно болезнена рана в живота на човечеството. Тя носи името „ГРЯХ”. Грехът е бунт против Бога, нарушение на святата Му воля, войната, която е обявил против Всемогъщия, любещ Бог.
Бог направи човека с голяма любов. Постави го да живее в прекрасна градина. Естествено беше, човекът да питае любов към Твореца. Верността и послушанието на човека, трябваше да се поставят на изпитание. Новото създание трябваше да докаже, чрез послушание и лично решение, че е достоен член на Божието семейство.
Бог го създаде по Свой образ и подобие. Като такъв, той имаше собствена воля и следователно, възможност да прави каквото иска. Можеше да бъде покорен на Създателя си, но можеше и да нарушава волята Му и да греши.
Грехът не се натрапва. Човек доброволно го върши, даже го търси. Картинно можем да представим положението така: всеки има пред портата си бяло агне и змия. Отваря портата и пуска, по собствен избор, едното или другото.
Мнозина се питат защо, въобще, има зло, защо съществува грехът? В него виждаме нещо неестествено, неправилно. Ножът е за да работим с него, а не да се порязваме. Свободната воля е, за да вършим добро, а не за да грешим.
Световната история ни учи, че човечеството във всички епохи, се е борило против злото. И какъв е резултатът? В същност, всички мразим злото, дълбоко в душите си го презираме. Интересно е, че никой не ни задава въпроса защо има добро. Това доказва, че доброто единствено има право на съществуване. Злото е разбойник. Явило се е по-късно. Така е със здравето. Докато сме здрави, не се питаме защо сме здрави. Разболеем ли се, задаваме си въпроса защо сме болни и как да се отървем от болестта.
Злото е и крадец. Вмъкнало се е в чужд дом, но знае, че трябва да бъде изгонено. Злото е дошло, защото сме свободни. Злоупотребявайки със свободата си, човек е приел греха. Затова Жан-Жак Русо се провиква: „Човече, престани да търсиш виновника за злото! Този виновник си сам ти!”
Злоупотребявайки със свободата си, човек е превърнал съдбоносната възможност в страшна действителност.
Свободата е дар от Бога. Злоупотребата с нея е дело на човека.
Днес виждаме, че младото поколение твърде рано опознава много грехове. С какво може да изненада животът тези предварително изхабени същества? Като позна преди всичко злото, човек се натовари с нещо, което не може да понесе и разбере. Получи знание за тъмнината, но беше лишен от сили да я преодолее. Така той загуби истинския живот, затвори очите си за Божествената светлина.
Бог беше принуден да изгони човека от Едемския Рай. Всъщност, човекът беше изгонил Бога от сърцето си. Това е нашата ежедневна опитност. Хора, които обичат греха, са враждебно настроени към Бога. Всяко споменаване на Божието име, възбужда у тях неочаквана злоба.
Г р е х ъ т у н и щ о ж а в а у ч о в е к а ж е л а н и е т о д а о б щ у в а с Б о г а, з а- щ о т о с е е п о д ч и н и л д о б р о в о л н о н а т и р а н и я т а н а з л о т о.
Извратеното човешко естество е ненаситно в стремежа си към забраненото. Явно е, че грехът отвръща от Бога и е черна неблагодарност към Него. Той е стремеж у човека да търси изгода и щастие далеко от Небесния Баща. Скарал се с Бога, човек не може да живее в мир нито с ближния, нито със себе си. Докато има грях на земята, ще има конфликти, войни, съдилища, затвори, неразбирателство.
С г р е х а д о й д е п р е х о д н о с т т а н а в с и ч к о, д о й д е и с м ъ р т т а.
Започна жестока борба за оцеляване. С първото братоубийство започна враждебността между хората. Виновният човек бе изпълнен със страх пред бъдещето, с панически ужас пред смъртта.
Една майка събира гъби в гората. Оставила е бебето си под едно дърво. То сладко спи на чистия въздух. Майката се връща с гъбите и тихо доближава рожбата си. Но с ужас вижда, че една змия пълзи към детето й. Какво, според вас, ще направи тя? Ще отиде да погали змията ли? Не, като лъвица тя се хвърля, за да я убие или прогони.
Е т о Б О Ж И Я Т Г Н Я В п р о т и в г р е х а е п л о д н а Б о ж и я т а л ю б о в.
Грехът е гибел за човека! Бог го мрази и е промислил лек против него. Човек желае най-лошото, най-злото, а Бог му отговаря с най-доброто.
Бог не желае гибелта на човека, а спасението му.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Но когато сме обременени и потънали в грях, как да се освободим от робството на греха?
(1) В Стария Завет наказанието за грях беше смърт.
(2)След проповед за греха, при мен идва една сестра и ми споделя: „Аз съм голяма грешница. Имам много грехове. Направила съм няколко аборта. Бог ще ми прости ли?”
Още чрез пророк Исая, Бог казва: „Аз Съм, Който изтрива твоите престъпления, заради Себе Си и няма да Си спомням за греховете ти.”(Ис.43:25)
(3) Но Бог в голямата Си милост и любов, изпрати Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот. (Йоан 3:16)
(4) С много примери и поучения Господ Исус призоваваше към покаяние и спасение, чрез вяра. Още в началото на Своето служение Той ясно казва: „Здравите нямат нужда от лекар, а болните. Не Съм дошъл да призова праведните, но грешните, на покаяние.” (Лука 5:31,32)
От разпнатите, заедно с Христос, разбойници на Голгота, само единият се обърна в смирение с молба към Спасителя и получи не само опрощение, но и вечен живот: „Още днес ще бъдеш с Мен в Рая.”
Затова и ап. Йоан, любимият ученик на Исус, смело уверява: „Ако изповядаш греховете си, Той е верен и праведен да ти прости греховете и те очисти от всяка неправда.” (Йоан 1:9)
1940г.
Пастор СИМЕОН ПОПОВ http://www.hristiqni.com/forum/viewtopic.php?f=11&t=12490
Тези нови насоки на идеите, основно, засягат нашите християнски схващания за живота и разтърсват из дъно неоправданата инертност на много богослови;
Някои се оставиха да бъдат влачени, без съпротива, от потока на живота.
Други, обаче, се стряскат и прибягват до словото на Бог, разглеждат Го с повече смирение и нежна любов, преравят старите, потънали в праха на забравата, творби на реформаторите от миналото и ето, че нашата вяра става по-могъща, нашият Спасител е много по-необходим, отколкото до сега.
С голяма наслада използвам съчиненията на много известния днес в Германия водач на богословската мисъл, професор д-р Карл Хайм, когото имах рядкото щастие да чуя няколко пъти.
ИЗЛОЖЕНИЕ: Напълно обяснимо явление е човечеството днес, да търси нещо здраво, сигурно, което не се пречупва от бурите на огнените изпитания. Войната се води не само по бойните полета, но и по арената на мисълта.
Явно е, че старите представи за Бог загиват. Нашето християнство изчезва. Но не бива да съжаляваме за него. Изчезва само това, което е било негодно, стопява се сгурията.
Горко на света, ако християнството беше само това, което можем да му представим само ние! Признавам, че всички, без изключение, не сме това, което трябва да бъдем. В сказки, реферати (като този, напр.), в книги или проповеди, можем да си говорим за Божието непосредствено присъствие.
Но в практичния, ежедневен живот, оставаме озадачени от безпомощността, в която се намираме. Защо допуска това Бог, ако Той беше наш? Можем ли да понасяме без огорчение тежките удари на съдбата? Не треперим ли пред смъртта, при все, че видимо запазваме самообладание?
А Божието присъствие би усладило смъртта. И, така, ние не смеем да отречем, че между нас и първоизточника на всяко добро, се е вмъкнало нещо, което, като черен облак, помрачава живота ни. На първата страница на Библията четем: „И видя Бог всичко, което направи и то беше твърде добро.”
Кой споделя днес, безусловно, тази истина? Колко страшно е помрачена тя от падението на човека. Човек стои далеч от Бога. И, интересно е, че тъкмо когато се приближим, чрез вяра до Бог и преживеем чудния мир, когато сме носени от Божиите мишци, ние се ужасяваме от собственото си отчуждаване от Твореца. Как е възможно да сме толкова далеч от Него?...
А това отдалечение дава страшен отпечатък върху живота ни. То се е превърнало в нещастие, което преживяваме от люлката до гроба. За това говори и Шопенхауер: „Животът е постоянна лъжа! Обещава и не държи на обещанието си, може би, за да покаже колко малко е достойно това, което желаем. Даде ли ни животът нещо, това става, за да си го вземе обратно.
Чарът отдалеч, ни показва райски градини, които изчезват, щом се приближим до тях. Затова щастието е в бъдещето или миналото. Настоящето е недостатъчно, бъдещето – неизвестно, а миналото - невъзвратимо.
Несъществуването е за предпочитане. В същност, не би трябвало да се съществува. Човешкото битие не носи характера на дар. Напротив, изцяло носи характер на дълг.
Безкрайните нужди, мъчителните желания, изхабяването от живота, като че ли всички те, са плащане на този дълг.
Ако Бог е сътворил този свят, аз не бих желал да бъда Бог! Скръбта и плачът на света, биха разкъсали сърцето ми!”
Поезията, това огледало на световната душа, ярко проповядва трагедията на живота. Премахнете от нея трагичното и какво би останало? Самите комедии са, в същност, друга форма на трагедията. Характерно е т.н. течение „мирова скръб”, чието начало е много отдавна, но е разработено, по-ярко, от английския поет Байрон. Има представители, както в руската, така и в нашата поезия. Тези поети разкриват много откровено трагедията на душата, която, отдалечена от Бог, е лишена от невинност и се топи в нещастия.
„Пропасти лежат в душата и те са по-дълбоки от пропастите на пъкъла!”, казва един от тях.
ВИНАТА НИ: Но ето, че ни се натрапва друг въпрос. Виновни ли сме, че сме отдалечени от Бога? Дали това не е някаква съдба, някаква тъжна орисия? Не е ли грехът, плод на нещо, за което не носим отговорност? Не го ли намираме в живота и сме принудени просто да се справим с него?
В тази насока можем да срещнем разни схващания. Мнозина твърдят, че страданията, грехът изобщо, е част от човешкия ни бит. Тялото ми е онзи баласт, който пречи на орловия полет на душата ми! А Франциск, от Азиси, казва: „Тялото ми е моят брат – магарето, а жената, която си ми дал, е виновна за всичко!”.
С други думи, Бог е виновен, че е дал на човека тяло, което греши. Но колкото и да се сили умът ни да се оправдава, представяйки греха, като естествена необходимост, сърцето ни, постоянно, ще твърди, че грехът е това, което не трябва да бъде.
Следователно, не е необходимост! Всички остроумия се разбиват в присъдата на съвестта, която е отричала и отрича греха.
Три са главните степени на греха:
1.Неверие. То е към Бога, добрата Му воля и любовта Му към нас;
2.Надменност. Желание да станем, по свой начин, като Бог;
3.Чувственост. В широкия смисъл на думата, това е робство, спрямо земните блага и радости.
И днес грехът се явява в тези три форми: неверие, горделивост и светотатство, докато в областта на идеите, той е под форма на:
-рационализъм (който владееше до неотдавна);
-пантеизъм (който намира странен прием в идеологията на някои авторитарни държави);
-материализъм (той не се нуждае от обяснение);
Сега на въпроса – Дали състоянието на отдалеченост от Бога, е само проста, фатална случайност, с други думи съдба, или е наша собствена вина?
За тази цел трябва да разграничим понятието съдба, от понятието виновност или грях, в общ смисъл. Грях и съдба не бива да се смесват. Те коренно се различават.
А) Съдбата, в зависимост от причина и действие, е като болест, нещастие, земетресение, наводнение, злополука и пр.
Грехът, обаче, е лишен от тази връзка.
Колкото повече се стараем да се извиним за постъпката си, толкова повече вина трупаме върху себе си.
Заедно с Божията повеля, ние имаме на разположение и небесни сили, които ни подпомагат във извършване на добро. Всеки отказ е упорство, инат, и за него извинение няма;
Б) Аз мога да се боря срещу съдбата си. Мога да изправя срещу нея геройска отбрана.
„Готов съм да се бия с теб!”, казва един руски поет на съдбата си.
Но против греха геройството не помага! Колкото и да дрънкаме оковите, ние сме техни пленници. Ето, тук е единствената област, в която страхливецът и героят се срещат.
Грехът е затворническа килия, вратата, на която, мога да отворя отвън. Но вляза ли веднъж, аз съм изцяло роб, не мога да изляза вече сам. И от всяка отговорност мога да се освободя, но от отговорността, поради грях, не мога.
Ако, да кажем, съм злоупотребил, аз мога да отбягна отговорността пред законите, като посегна на живота си. Но как и къде да бягам от Бога, когато Т о й е н а в с я к ъ д е и ще ме намери и отвъд гроба? Срещу греха сме безсилни. Грехът е извор на позор и на безсилие. Най-надеждното средство за избавление от него е:
1.Отказване да се оправдаваме;
2.Себесъкрушението;
В) Разликата между съдбата и греха е още и в значението им. Докато съдбата има преходно, да не кажа, случайно действие, то грехът е постоянен враг и е много по-страшен.
„Най-голямото зло на земята е грехът!” Няма по-голямо от него. Ако можехме да поставим от едната страна на везните греха, а на другата всички нещастия от войните, земетресенията, болестите, наводненията и пр., то грехът би натежал. Това е, защото общението с Бога е най-висшето благо, което нищо на света не може да замени. Никакви радости на света не могат да заменят загубата на това общение с Него.
Какво ще спечели човек, ако добие целия свят, а изгуби душата си? С грях, и сред най-голямата слава на света, аз съм най-окаяният на земята.
В тази насока важни са думите на Мартин Лутер: „Съвестта е много по-велика от небето и земята. Ако тя не би била, Адът не би имал огън и страдания. Бъдещите страдания ще бъдат лоша съвест. Ако дяволът не би имал лоша съвест, той би бил на небето. Злата съвест запалва адски огън. Събужда в сърцето ужасни мъки и пъклени сатанинщини!”.
Грехът ме отдалечава от Бога. Желязната ръка на вината тегне върху мен. Дълбоко уединение ме изтезава. Безгранична бездомност ме прави нещастен.
Затова Христос, с много силни думи, ни предпазва от греха. Той, грехът, води там, където червеят не умира и огънят не угасва (това е Адът).
Много по-добре е да имаме някакво телесно нещастие, уродливост, слепота и др., отколкото
да живеем в грях. Грехът е толкова страшен, че си струва да жертваме най-ценното, което ни дава животът, за да го избегнем. По-добре е да търпиш презрение и несгоди на света, от колкото да носиш грях в душата си.
Всеки грях е вина против Бог! И това го прави страшен, непростим. Всички опити, да се обясни по друг начин дисхармонията в живота, си остават, като димни завеси, които само временно могат да скрият от вниманието ни същността, но не и да я премахнат.
САТАНИНСКАТА ВОЛЯ. Въпросът за виновността ни, не може да стане напълно ясен за мисълта ни, защото Бог не може да бъде обект на ума ни. Забележително е, обаче, как схващаше Х р и с т о с задачата си.
В противовес на другите основатели на религии, той не посочва избавление от страдания. Той не се бореше срещу съдба, а срещу воля. Има воля, която се опълчва срещу Бога.
Още, веднага, след кръщението, Исус пое борбата със Сатана. Той отказа да прави сензации и спечели борбата с изкушението. Но сраженията продължаваха. Целта на Христос е да влезе в дома на силния и да го обезсили?. Той иска да унищожи делата на Сатаната.
Но щом Христос заговори, дяволът тутакси идва и отнема посятото семе. (Марк 4:15)
Христос многократно се сражава срещу тази противна на Бога сила. (Лука 13:16; 22:31, 22:53) (Йоан13:27)
Цялата му деятелност е огнена борба срещу тази воля. Той не се бореше против плът и кръв, а срещу силите на този тайнствен за нас свят, действията, на който проникват дълбоко в сърцето на човек.
Грехът има корени в тъмния, сатанински свят и е връзката между нас и това мрачно царство; Затова борбата е толкова голяма и съдбоносна.
Но как е възможно да съществува в библейската религия, която прогласява такова строго единобожие, друга сила покрай Божията?
За някои дуалистични, източни религии, това би било обяснимо. Но тук, при тази всемощ на Бога..., не е лесно за разума ни, да приеме Христовата идея за Сатана. Не е безинтересно да подчертаем, че въпросът за Сатана намира почетно място в мисълта на философите.
Кант, със свойствената си дълбочина, разработи и отдели особено ярко нравственото. Но, заедно с него, той определи т.н. „радикално зло”.
Даже и Шилер, който намира възмутително Кантовото радикално зло, представя в драмата си „Разбойници”, тип на човека-сатана.
А мрачният Шопенхауер потвърждава: „Митът за грехопадението е единственото в Стария завет, което ме примирява с него.”
Като считаме Сатана за първопричина на греха, ние не приемаме, че творението е несъвършено, но, че се е появила вражеска воля, насочена против Бога. Тази воля не е ограничена, като човешката. Тя не може да се извини, нито да се обясни от нас. Не се дължи на недостатъчно познания, нито на идещо отвън изкушение.
Сатана притежава чиста омраза против Бог. Той знае много добре какво е и какво иска Бог. Но, именно, това Божие величие, той така силно мрази и иска да го унищожи.
Не ще този да царува над нас, иска да Го замести и застане на престола Му. Затова е наречен „Богът на този свят” (2.Коринт.4:4)
Тези мисли са, естествено, крайно тежки и болезнени за нас. Те водят рояк от въпроси със себе си. Но ние не можем да ги разрешим, ние сме в недоумение и се питаме: „Не е ли това дуализъм?” Не са ли в същност две божества? Ако Бог е по-силен, защо не убие дявола, за да си почине и светът?
И, все пак, принудени сме да приемем факта, че има сатанинска воля в света и ние не можем да я игнорираме. Въпросът, който ни интересува е: „При наличността на тази зла сила, ние носим ли някаква отговорност за нашия грях?”. Или можем, като Ева, да стоварим вината върху друг (змията).
За нас е ясно, че тази воля се проявява по същите пътища и начини, по които действа Бог.
Бог никого не поробва, нито насилва. Службата за Бога е най-съвършената свобода.
Нещо подобно е и с влиянието на дявола. То иде при нас и се приема доброволно от нас, неговата воля започва да действа, вече като човешка воля.
Проявява се, след като човек отвори сърцето си. И, затова, човек е отговорен за греха си. Той не може да стовари вината никому, неговото отдалечение от Бога се дължи, наистина, на сатанинска воля, но човек носи отговорността.
И това е така, защото е станало по негово желание, тази сатанинска воля го опетнява пред Бога, поради омразата, която избухва в човек срещу Бога.
Омразата е винаги смъртна омраза, тя е убийство. Врагът иска да унищожи този, когото мрази. И, като врагове на Бога, ние участваме в бунта, който цели свалянето и унищожението на Бога.
Намерих писмо от бивш член на Еванг., Метод. Църква до пастир Петър Василев. В него пише: „Аз мразя всичко християнско и не искам, по никакъв начин, да ми се говори повече за Бога! За това, не ме считайте повече за член на вашата църква.” Започнал духовно, а завършил плътски.
В тази насока, а не толкова в чистото сребролюбие, можем да потърсим онова, което подбуди Юда да предаде Христос. Но щом той осъзна греха си, се обеси. Той беше започнал духовно, подлъга се в плътски изкушения, но, разкаян за постъпката си, той връща парите и се обесва на една смокиня в Гетсиманската градина, където предаде Христос.
Грехът е дело на човешката свобода. Свободата не принуждава, но допуска извършването на зло. Тя ни позволява да злоупотребим с нея. Грехът е зле употребена човешка свобода.
С в о б о д а т а е д а р о т Б о г а! З л о у п о т р е б а т а с н е я е д е л о н а ч о в е к а.
Като проследим, със смирение, това, което ни се казва в Новия завет за Сатана, нашият мироглед се преобразява и ние или приемаме безрезервно Христа, или решително Го отхвърляме.
Зная, че днес много християни, под влияние на това, което се проповядваше в началото на ХХв. в Германия, отхвърлят съществуването на сатанинската воля. И сега, ние ако отречем това, тогава всички нечисти прояви, всяко смъкване на святото в калта, всяка опозиция срещу Бога, е само едно нещастно недоразумение. Ако Бог се представяше в по-радостна, светла форма пред човека, всички биха пламнали от истинска вяра към Него.
Следователно, безбожието се дължи само на злия пример на вярващите, поради което се хули Божието име, между езичниците.
Християните злоупотребяват с истината и я правят отвратителна за света. Пак, според това схващане, ако народите, днес, взаимно се изтребват, това се дължи не на сатанинската мощ, а на нещастното недоразумение.
Трябва да ги просветим, да дадем на човеците повече светлина, повече и по-точни познания за Бога и за самите нас.
Чрез подходящо възпитание на народа, трябва да изринем купищата невежество, произлезли от гибелния фанатизъм на духовните лица и злите демагози. И ето, от само себе си ще се издигне чистият пламък на вярата и любовта, който ще обгърне щастливото човечество. Хората ще превърнат копията си на палешници, а класовата омраза и експлоатацията, ще изчезнат и хората ще се хвърлят един друг в обятията, като истински братя...
Но, ако Христос има право, преценката ни за действителността, ще бъде съвсем друга. При наличността на сатанинската мощ, първото схващане за живота, ни се вижда детинско. Наивно е да дирим спасение във възпитанието. Сатанинската реалност ни кара да се събудим от някакъв кошмарен сън. И сега молитвите ни получават усърдието и силата на Христовата борба в Гетсимания и на лутеровите сражения по време на Реформацията.
Тогава ни става ясно, че заблудите в религията, които не отричаме, нито оправдаваме, не са истинската причина за неверието на света. Те са, по-скоро, добре дошъл предлог, към когото невярващият жадно простира ръце и се облича лицемерно в мантията на културата или правдата.
Измама е да вярваме, че хората масово биха се стекли към Бога, ако се премахнеха всички съблазни, идещи от църквата и ако Божиите посланици биха се оженили, като Франциск от Азиси, за сиромашията и обикаляха света, пълни с особена любов.
Тъкмо противното е вярно! Колкото по-чиста се представи истината пред света, толкова по-ожесточено избухва пламъкът на омразата срещу Бога.
Когато Христос обикаляше по земята, за да помага и лекува, бесовете се опълчваха яростно срещу Него и хвърляха клетви. Светът не можеше да понася именно Него, който не търсеше нищо свое. Сатанинската мощ не се успокои, докато не видя Исус на кръста.
А първите християни, тези бедни и слаби хорица, не бяха отминавани с насмешка, като фанатици. Напротив, те бяха предмет на яростна омраза и се търсеха най-различни средства, за да бъдат погубени.
Като приемем действителността на сатанинската мощ, ние започваме по-добре да разбираме тъмните връзки между тиранията на терористите и капитализма, социалните неправди, алкохолизма, проституцията, днешните войни и т.н.
М.Лутер казва: „Както и да го обръщаме, той е князът на света. Който не знае, нека опита. Аз вече го изпитах, но никой, който не го е изпитал, не би ми повярвал. Аз констатирах, че целият свят е обсебен от Сатана.”
И сега, ето едно огромно противоречие. Грехът е изобщо не само беззаконие, но и противоречие и води след себе си безкрайна върволица от противоречия. Затова трябва да започнем да свикваме с противоречията и да се откажем от стремежа си да ги изгладим на всяка цена. По-добре с противоречие в истината, от колкото без конфликти в измамата.
Пред разума ни се изпречва, като планина, едно противоречие. Знаем, че главното качество на Божията всемощ е да бъде всичко във всичко. Само така Той е Бог! Само така Той е последната сила, от чиято ръка приемаме всичко – и добро и зло.
Ако има нещо в живота, от което Той би могъл да бъде заличен или изключен, тогава Той престава да бъде Бог. За това се налага и схващането, че дяволът е в същност Божи дявол, т.е. той е оръдие в Божията ръка.
М.Лутер влага следните думи от Божията уста: „Дяволе, ти, наистина, си убиец, чудовище, но Аз ще те употребя, както искам. Ти само образуваш тор, за да бъде градината Ми още по-прекрасна. За това копай, режи, сечи, но не повече, от колкото Аз искам!”.
Ето, това убеждение трябва винаги да поддържаме. Каквото и да става, ние сме в Божията ръка. Нито косъм от главите ни, не ще падне, без Неговата воля. И н а ч е н е м о ж е м д а т ъ р с и м у Б о г а п р и б е ж и щ е в б у р я т а.
Когато дойдоха вестителите при Йов и му разказаха за страхотните нещастия, които го сполетяха, той не се обърна против дявола с дълго обвинение или клетви, а каза: „Господ даде, Господ взе!”.
А в 3.Царе, 22.Глава, ясно ни се казва, че лъжливият, сатанински дух в пророците, е изпратен с Божие позволение, за да може ласкателният цар Ахав, да приеме заслуженото наказание. Исус прие горчивата чаша, не от Сатана, а от Отца. (Йоан 18:21)
Щом в дни на изпитание изгубим увереността, че сме в Божията ръка, от която никой не може да ни грабне, страданието ще ни съкруши.
Но, ето противоречието! Щом приемем това положение, трябва да се справим с друга необходимост. Ако Сатана е само сляпо оръдие в Божията ръка, ако е само чиновник в небесния дом, нещо, като Гьотевия Мефистофел, т.е. безобидно същество, то тогава картината за нещастието на света, губи сериозността, за която претендира. Тогава изкушението в пустинята, борбата в Гетсимания, са били борби срещу вятърни мелници, празни подвизи. Всичко е било театър. Христос не е имал сериозен враг. Защо тогава трябваше да идва Той?
Следователно, искаме или не, трябва да признаем, че има тъмна сила, която иска да свали Бога и не е така естествено да бъде тя повалена. Всички велики Божии труженици са знаели за нея. Те са чувствали тази ужасна сила в решителните минути на живота. Апостол Павел бил мъчен от сатанински ангел. (2,Кор.12:7) Имал желание да види отново братята в Солун, но Сатана му попречил. (1. Сол.2:18)
И така, по необходимост, трябва да приемем верността на тези две, взаимно изключващи се, реалности. От една страна е Всемогъщият Бог, комуто се уповаваме безусловно, а от другата е сатанинската мощ. Когато си изясним тези две взаимоизключващи се действителности, разбираме колко велика, и същевременно трудна, е задачата на вярата, която трябва да ги запази непокътнати и така да ги предаде на сърцето ни, защото да не бъдат отхвърлени от него.
Ние мразим противоречията. Смъртното оръдие в словесен двубой е победа да хванеш противника си в противоречие. Но тук имаме тъкмо обратното, истинската вяра може да удържи противоречието. Тя не се развива на парчета в него. Т я з н а е, ч е и м а н е щ а, к о и т о с и о с т а в а т т а й н а з а н а с и ч а к а, д о к а т о в я р в а н е т о с т а н е в и ж- д а н е.
Тя може да поддържа две противоречиви неща, в равновесие, като блюдата на везните. За това, в противовес на виждането, вярата е много по-реална от всяко познание.
ЧУВСТВОТО ВИНА. Виновни ли сме ние, не само за греха, който сме сторили, но и за общото състояние, в което се намираме, състояние на наследствен грях? Можем ли да сме виновни за нещо, което сме заварили и не сме имали участие в създаването му?
Щом разгледаме чувството виновност, виждаме, че то е преживяване, зад което мисълта ни не може да проникне. Ние не сме господари на съвестта си. Мъката от съвестта не може да се премахне с никакво наше влияние, като самовнушение, лекуване от лекар, психоаналитик и пр. Съвестта не може да се уплаши с външни влияния, заплахи, наказания и др. Щом си е чиста, и при най-големите изгледи за страдания, тя си остава спокойна.
Следователно, нито произходът, нито отстраняването на вината, е в наша власт. Точно как се създава чувството о т г о в о р н о с т, ние не знаем, велика тайна е то, за ума ни.
Напр. Аз съм търговец, внезапно получавам известие, че конкурентът ми претърпял злополука с автомобил и лежи тежко болен. Първото чувство в мен е злорадство, но ето, че идва моралното чувство и аз се срамувам от себе си и отивам на свиждане на човека, като му изказвам искрено съчувствие.
Или напр. Като пастор в църквата, се научавам, че мой колега, също енорийски пастор, е получил голямо повишение, избран е за епископ! И вече заема този висок пост, за какъвто аз, с по-дълъг стаж, като пастор, дори не съм мечтал. Първото чувство у мен е завист, но веднага идва моралното чувство и надвива завистта. Аз започвам, искрено, да се радвам на успеха на колегата и радостно го поздравявам.
Тук имаме прояви, явили се, преди още съзнанието ни да е започнало да действа. Но аз, невинен ли съм, за тези прояви в сърцето ми? При повече самонаблюдение, ни става ясно, че именно тези прояви на спонтанно, нечисто чувство, които ни поразяват със сатанинщината си, за съществуването, на които ние не сме и подозирали, повече ни правят виновни, от колкото онези дела, които сме сторили при явно участие на разума.
Тези подмолни, вътрешни прояви на грях, са интимна собственост на сърцето ми. Те са, които ме правят нечист. Аз скърбя и се чувствам виновен, срамувам се от себе си. Грехът е проникнал в най-нежните гънки на душата ми и ме позори. Вътре в мен има дълбоко вкоренен грях, който в особени моменти изплава на повърхността на съзнанието ми. Това съзнание за грях е, като подземна река, която шуми в подсъзнанието ми. Има вина, под чиято власт се намираме, преди да ни дойде съзнание за тях.
При откриване на новопостроен път, се прерязва лента, върху новия кораб, при пускане във вода, се чупи бутилка шампанско. Но нито прерязването на лентата, нито чупенето на бутилката, са извършили делото, което се чества. Дълго време, преди този акт, е имало упорита и усилена работа.
Така е и с греха. Преди да сме сторили някое съзнателно зло, да сме изговорили някоя
мръсна дума, трябва, в душата ни, да е имало дълъг процес на загнездване на греха, който като туберкулозния бацил, е разрушавал нравствената ни мощ, докато, най-после, се видим съвършени роби на греха. Затова, по-страшен и по-отговорен, е несъзнателният грях. Ето дълбоката трагедия от греха!
А той оставя два вида следи след себе си. Първите са за този видим свят. Те могат лесно да се забравят и приличат на отпечатъци по снега или морския пясък. Но вторите са запечатани в паметта на вечността, в Божиите книги. От там няма заличаване! Вторият вид следи ни представят често пред ужасна действителност, която може да ни доведе дори до побъркване.
Когато, под влияние на небесната светлина, у нас се пробуди чувството на виновност и отговорност, ние съзнаваме, колко страшна е била съпротивата ни против Твореца. Тогава виждаме огромната сила на тайните ни прегрешения, а съзнателните ни постъпки, ни се явяват в особена светлина. Как сме могли да изпаднем така низко? Да оправдаем ли и съзнателните грехове? Те са били възможни, както вече споменахме, защото в нас е живяла скрита вражда против Бога, която е коренът на проявите на сърцето ни.
Лошото дърво дава лоши плодове! Следователно съзнателните грехове отиват на втори план и стават второстепенни. Те са излъчвания на вкоренения в нас грях. Не бихме били добри наблюдатели, ако поставяхме под отговорност само съзнателните грехове, т.е., плодовете, а лошото дърво, пренебрегнехме.
Това лошо дърво е сатанинската воля в нас, която иска да замести Бога. Фридрих Ницше, немски филолог, философ и писател, който пише критически трудове по религия, морал, съвременната култура, философия и наука, откровено си признава: „Ако имаше Бог, кой би изтърпял да не бъде Бог?”
Адам, сам падна в примката, да стане като Бог. Ето тази воля, която иска да свали Бога, се стреми да ни завладее и ни има тъй, както Бог иска да ни притежава.
Г р е х ъ т е к ъ с н о я в л е н и е. Той има начало, но какво и кога е било то, за нас е тайна. Много произведения пишат за произхода на злото. Но никой не се занимава с началото на доброто. Това ни говори, че в душата ни съществува усет, че доброто иде от Вечността, а злото съществува исторически, т.е., от съществуването на времето.
Грехопадението не е единичен акт, дело на един човек. Родоначалникът ни е съгрешил не, като отделна личност, а като представител на цялото човечество. Следователно, тази постъпка има всеобщо значение. Грехопадението е вина, носеща се от всички ни. Ч р е з г р е х а н а е д и н, в с и ч к и с т а н а х а г р е ш н и.
Грехът е разрушил всичко около нас. Колкото и да се стараем да се доближим до Бога, все остава пропаст между Него и нас. Даже и да считаме всяка участ за Божия воля, все пак идват моменти, когато откриваме истинското състояние на душата си. В нормални времена, когато скърби и радости, наслади и горчивини, си остават в границите на умереността, може би, сме в състояние да твърдим, че приемаме всичко от ръката на Бога.
Но дали упованието ни е истинско, се показва от поведението ни в трудни времена, когато вярата ни се изпитва, като златото в огъня. Много често тогава свиваме юмруци против Провидението и Го питаме защо заслужаваме това или онова. Или защо, именно аз, трябва да понеса това бреме.
Трудно е да се каже: „Той, ако и да ме убива, аз, все пак, на Него се надявам!”.
Ясно е, че мостът, който ни свързва с Бога, трае до тогава, докато не се претовари много. И ако премине по него някой по-тежък влак, се срутва. Това ни показва, че одобрението на съдбата, което искаме да покажем наяве, е много съмнително. И нашето нормално отношение с Бога, си остава не възобновено в един свят, в който се разиграва най-страхотната борба между Бога и Сатана.
Каква дълбока нужда от изкупление, от победа на Христос, не се касае, толкова какво ще стане с отделния човек, а кога и как ще настъпи ден, в който противникът ще бъде заставен да се откаже от всяка съпротива...
От тук и нуждата от молитвата. Х р и с т о с в б о р б а т а д а р а з р у ш и д е л а т а н а д я в о л а, п р и б я г в а ш е к ъ м м о л и т в а т а. И ние търсим общи места за молитва, за да получаваме нови сили в борбата против това зло.
Ако Бог би бил за нас, наистина, всичко и във всичко, както въздуха напр., не би ни дошло и на ум, да Го търсим. Ние не търсим това, което имаме.
В последните страници на Библията, ни се говори, че там няма храм, защото нормалното отношение между Твореца и творението е възстановено.
Църквите, молитвените домове, са доказателство, че сме далеч от Бога, че има Сатанинска мощ, която ни отделя от Бога и ние, само след усилие, можем да се доближаваме до Него.
Още един въпрос. Има ли грехът някакво отражение върху природата, върху света или не? Можем ли с благодарност да отправим поглед към земята, която ни храни, към планините, които ни удивляват? Можем ли, с надежда и радост, да гледаме към детето, което иде след нас? С други думи, можем ли да се отнесем утвърдително към света или трябва да го отречем?
Едни казват: „Светът е произлязъл добър и чист от Божията ръка. С нашето раждане, ние сме стъпили на свещена земя, свещени са природните закони, свещени са повелите на брака, свещени са войните, които чистят слабото и негодното от живота. Свещена е смъртта, щом времето ни е изтекло.
Има, наистина, известни смущения, но те не пречат на въртенето на Земята. Те не смущават общия въртеж на събитията, както децата, които хвърлят камъчета в реката и я размътват, не могат да спрат устрема на течението й.”
Други застават на противното становище. Те казват: „Заплатата на греха е смърт и, следователно, има връзка между смъртта и греха.” Тази мисъл е ясна в Псалом 90:6-9.
Съществуването на света е следователно свързано с греха. За това светът не е свещена, девствена земя. Тук се е надвесила сянката на греха и е оставила отпечатъка и съдбата си. Ето защо трябва да отречем света!...
Какво да кажем ние на това? Ако светът, наистина, е омърсен от грях, тогава, логично е, че отговорността ни за нашия грях изчезва. Та ние сме приковани към един мръсен свят. Можем ли да сме виновни, че нозете ни се цапат?
Ако приемем, че условията обясняват, но не оправдават злото, отговорността остава. Формите за съществувание, сами по себе си, не носят вина в себе си. Грехът не е скрит в условията, а е нещо, което става между мен и Бог, но не и Природата.
Всяко Божие създание е добро и нищо не е за отхвърляне. (1.Тим.4:4) Това, което ме осквернява, не е външното, а сърцето ми. То се старае да постави всичко в служба на демоничната воля. Но за чистия, всичко е чисто!
Ако, обаче, приемем, че човек и творението са неделими, тогава и моята съдба трябва да е еднаква с тази на творението. Но тук се получава по-друга картина. Тогава и светът е въвлечен в противоречието и той е съучастник в бунта против Бога и носи проклятието на греха. И така сянката на греха, която лежи върху отношението между мен и Бога, пада и върху творението. Колко ясно е предаден този факт в Римл. глава 8.
И тук имаме, следователно, двойственост. Виждаме, че Божията премъдрост допуска злото, за да държи нас, т.н. ”слаби бунтовници”, в известни рамки. Бог допуска сребролюбието, разврата, за да видим ние дали ще бъдем увлечени в гибелта, или ще победим.
А смъртта е присъдата над греха. Така защото положителното и отрицателното отношение към света, не само, че не са две възможности, едно от които трябва да избираме, но са две схващания, които трябва да държим едновременно, паралелно едно до друго.
Действителността има тази странна особеност, че не се изразява в една картина, а в две, които държат една друга в равновесие.
Естествено, това състояние на двойственост, не може да бъде вечно. Развръзката трябва да дойде. Лука 20:34-36 и др.: „А Исус им каза: „Човеците на този свят се женят и се омъжват; а онези, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението на мъртвите, нито се женят, нито се омъжват. И не могат вече да умрат, понеже са равни на ангелите; и като участници във възкресението, са синове на Бога.”
Нещата, които носят най-яркия отпечатък на двойственост, не ще бъдат повече, когато Бог е всичко и във всичко, ще се махне двойната картина и ще остане само една, само една възможност.
Сатанинската мощ, първопричината на греха, ще бъде премахната. Тогава нашето частично познание, ще стане съвършено, а очите ни ще се отворят за великите тайни на Божието творение.
Днес, обаче, когато искаме да прозрем във великите Божии тайни, ние не можем да разберем всичко. Божията светлина ослепява нашето несъвършено око. Разумът не може да достигне увереността, която ми дава вярата.
Но аз зная, че Бог ме държи над бездните на безбожието, които са около мен. Той ме носи като на орлови крила над пропастите на демоничния свят и на моето собствено сърце, което постоянно иска да се противи на Бога.
И при все, че познанието ми не може да обгърне всичко, нищо не ще ме раздели от любовта Христова, нищо не ще ме откъсне от сърцето Му, при все, че по-могъщи от мен сили са се заклели да ме отделят от Твореца.
За да обобщим по-кратко и по-ясно темата за Греха, можем да кажем: „Ето нашият, човешки отговор на Божията любов!”
Има една дълбока, страшно болезнена рана в живота на човечеството. Тя носи името „ГРЯХ”. Грехът е бунт против Бога, нарушение на святата Му воля, войната, която е обявил против Всемогъщия, любещ Бог.
Бог направи човека с голяма любов. Постави го да живее в прекрасна градина. Естествено беше, човекът да питае любов към Твореца. Верността и послушанието на човека, трябваше да се поставят на изпитание. Новото създание трябваше да докаже, чрез послушание и лично решение, че е достоен член на Божието семейство.
Бог го създаде по Свой образ и подобие. Като такъв, той имаше собствена воля и следователно, възможност да прави каквото иска. Можеше да бъде покорен на Създателя си, но можеше и да нарушава волята Му и да греши.
Грехът не се натрапва. Човек доброволно го върши, даже го търси. Картинно можем да представим положението така: всеки има пред портата си бяло агне и змия. Отваря портата и пуска, по собствен избор, едното или другото.
Мнозина се питат защо, въобще, има зло, защо съществува грехът? В него виждаме нещо неестествено, неправилно. Ножът е за да работим с него, а не да се порязваме. Свободната воля е, за да вършим добро, а не за да грешим.
Световната история ни учи, че човечеството във всички епохи, се е борило против злото. И какъв е резултатът? В същност, всички мразим злото, дълбоко в душите си го презираме. Интересно е, че никой не ни задава въпроса защо има добро. Това доказва, че доброто единствено има право на съществуване. Злото е разбойник. Явило се е по-късно. Така е със здравето. Докато сме здрави, не се питаме защо сме здрави. Разболеем ли се, задаваме си въпроса защо сме болни и как да се отървем от болестта.
Злото е и крадец. Вмъкнало се е в чужд дом, но знае, че трябва да бъде изгонено. Злото е дошло, защото сме свободни. Злоупотребявайки със свободата си, човек е приел греха. Затова Жан-Жак Русо се провиква: „Човече, престани да търсиш виновника за злото! Този виновник си сам ти!”
Злоупотребявайки със свободата си, човек е превърнал съдбоносната възможност в страшна действителност.
Свободата е дар от Бога. Злоупотребата с нея е дело на човека.
Днес виждаме, че младото поколение твърде рано опознава много грехове. С какво може да изненада животът тези предварително изхабени същества? Като позна преди всичко злото, човек се натовари с нещо, което не може да понесе и разбере. Получи знание за тъмнината, но беше лишен от сили да я преодолее. Така той загуби истинския живот, затвори очите си за Божествената светлина.
Бог беше принуден да изгони човека от Едемския Рай. Всъщност, човекът беше изгонил Бога от сърцето си. Това е нашата ежедневна опитност. Хора, които обичат греха, са враждебно настроени към Бога. Всяко споменаване на Божието име, възбужда у тях неочаквана злоба.
Г р е х ъ т у н и щ о ж а в а у ч о в е к а ж е л а н и е т о д а о б щ у в а с Б о г а, з а- щ о т о с е е п о д ч и н и л д о б р о в о л н о н а т и р а н и я т а н а з л о т о.
Извратеното човешко естество е ненаситно в стремежа си към забраненото. Явно е, че грехът отвръща от Бога и е черна неблагодарност към Него. Той е стремеж у човека да търси изгода и щастие далеко от Небесния Баща. Скарал се с Бога, човек не може да живее в мир нито с ближния, нито със себе си. Докато има грях на земята, ще има конфликти, войни, съдилища, затвори, неразбирателство.
С г р е х а д о й д е п р е х о д н о с т т а н а в с и ч к о, д о й д е и с м ъ р т т а.
Започна жестока борба за оцеляване. С първото братоубийство започна враждебността между хората. Виновният човек бе изпълнен със страх пред бъдещето, с панически ужас пред смъртта.
Една майка събира гъби в гората. Оставила е бебето си под едно дърво. То сладко спи на чистия въздух. Майката се връща с гъбите и тихо доближава рожбата си. Но с ужас вижда, че една змия пълзи към детето й. Какво, според вас, ще направи тя? Ще отиде да погали змията ли? Не, като лъвица тя се хвърля, за да я убие или прогони.
Е т о Б О Ж И Я Т Г Н Я В п р о т и в г р е х а е п л о д н а Б о ж и я т а л ю б о в.
Грехът е гибел за човека! Бог го мрази и е промислил лек против него. Човек желае най-лошото, най-злото, а Бог му отговаря с най-доброто.
Бог не желае гибелта на човека, а спасението му.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Но когато сме обременени и потънали в грях, как да се освободим от робството на греха?
(1) В Стария Завет наказанието за грях беше смърт.
(2)След проповед за греха, при мен идва една сестра и ми споделя: „Аз съм голяма грешница. Имам много грехове. Направила съм няколко аборта. Бог ще ми прости ли?”
Още чрез пророк Исая, Бог казва: „Аз Съм, Който изтрива твоите престъпления, заради Себе Си и няма да Си спомням за греховете ти.”(Ис.43:25)
(3) Но Бог в голямата Си милост и любов, изпрати Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот. (Йоан 3:16)
(4) С много примери и поучения Господ Исус призоваваше към покаяние и спасение, чрез вяра. Още в началото на Своето служение Той ясно казва: „Здравите нямат нужда от лекар, а болните. Не Съм дошъл да призова праведните, но грешните, на покаяние.” (Лука 5:31,32)
От разпнатите, заедно с Христос, разбойници на Голгота, само единият се обърна в смирение с молба към Спасителя и получи не само опрощение, но и вечен живот: „Още днес ще бъдеш с Мен в Рая.”
Затова и ап. Йоан, любимият ученик на Исус, смело уверява: „Ако изповядаш греховете си, Той е верен и праведен да ти прости греховете и те очисти от всяка неправда.” (Йоан 1:9)
1940г.
Пастор СИМЕОН ПОПОВ http://www.hristiqni.com/forum/viewtopic.php?f=11&t=12490
Няма коментари
