Секуларизацията на културата въобще не е радостен факт. През 80-те години на ХІХ век, след първоначалната, оказваща се привидна радост от това, че и ние имаме изящна литература, художество, словесност, роман и пр., следват много показателните културни трагедии именно в средите на тези, които създават културата. Обществото иска да живее и заживява с културата, но без Бога. Още повече, културата претендира да нахрани душата на човека. Интелигенцията се занимава с национални, исторически, социални, етични, индивидуалистични, политически, художествени и други проблеми, в което няма нищо лошо само по себе си, както и във всяко антропознание и антропомислене. Но ако решението на тези проблеми е само антропоцентрично, то какво е това решение, което се основава единствено на човешката, а не и на Божията мъдрост?

В цялост религиозното чувство е рядкост в българската поезия, нещо, което не е убягнало от очите на младия Атанас Далчев.

Отделянето на културата от Православието е очевидно след 50-те години на ХІХ век, във времето на Българското възраждане. Идеите да имаме своя история, свое знание, училища, своя национална църква, своя книжнина – литература, журналистика, театър, своя революция, свое материално благополучие стават водещи обществени идеи. Те имат предимство във все още дълбоко мислещото в Православието българско общество. Но въпреки това отместването на мисълта встрани от Църквата е очевидно.

Чрез Светото Писание душата на пишещия и на четящия е била в общение с Твореца и Спасителя си – Бога. В светската поезия след средата на ХІХ век пишещият общува чрез словата в текстовете си най-вече с човеци (а и четящият – също) – с обществото, с народа, със своя идеален двойник. Както се знае, съзнанието за това с кого общуваш чрез словото, е от изключително значение. Създаващата се светска култура съсредоточава интереса си към знанието за света, към политическия, към историческия живот.

[…]

След 90-те години на ХІХ век […] Вярата става присъща на все по-ограничено религиозно общество. А знанието, към което с пълно право съществува култ, става знание само за себе си. Всичко това се случва за кратко време – за около половин век. След средата на ХІХ век изцяло се променя менталността на българското общество. Онова, което се осъзнава като изостаналост на българите до това време, всъщност е предимство. То опазва вярата. След 90-те години знанието и литературата стават толкова автономни, че забравят Твореца. В пространствата на знанието и културата се създават идоли (ценности на гражданската история, на народа, на изключителната историческа личност), нови свети места. Ценности, които се менят, и истини, които се търсят.

През първата половина на ХХ век Светослав Минков представя света вече от гледната точка на притиснатите в ъгъла от глобализиращото се мирово пространство християнски добродетели: милосърдие, любов. Те са опорните думи в текстовете му. Слова, върху които той гради разказите си. В неговите книги като че ли се чуват и последните отгласи на християнството в българската култура – навярно и поради това, че Светослав Минков получава възпитанието си в традиционна българска среда.

Българският свят мисли чрез идоли, на идоли започва и да се кланя. Слаб е гласът на богословието и богословстването в публичния разговор на обществото. След това идват войната, историята, социализмът, като най-успешна идеология, която изцяло подменя вярата с човешки мисли и намерения.

Така, за около век, вярата е ограничена само в кръга на религиозното общество. На човека се дава първокласно знание и това, че знае, е добре; знание за природата, за обществото и почти незначително знание за единствено важното – за Твореца.

[…]

У Атанас Далчев вече чуваме плача по отсъстващото религиозно чувство в българската лирика – въпреки че почти няма български поет, който да не е писал два или три текста с религиозна тема и чувство. Във времето на Атанас Далчев културата е създала свое собствено поле, герои, мъченици, представа за нравственост. Културата е станала самодостатъчна. Свирците на „гусли и пищялки”, внуците на Иувал са успели. Откритията и големите събития в лириката са откритията на новите (след символизма) художествени форми. Антиномичността в мисленето на Атанас Далчев, изразена в „Камък” например – че вечно и свето е само мъртвото, а живото живее в грях, – е нормално следствие от попадналата в своя собствен капан култура. Тя е създала нещо, на което следва да се служи – на прекрасните „гусли и пищялки” на Иувал.

Сивриев, С. Екзегези – из историята на българската литература, С. „Карина – М” 2012, с. 126-130

http://spisanieayazmo.com/%D0%BF%D1%80% ... %BC%D0%B8/ Българите католици и протестанти няма да станат, но православни няма да останат. Или иначе: Българите ще си останат православни на име, а в същности - безверни...П.Р. Славейков