Този въпрос го разбирам като загриженост за този, към когото е отправен. Или поне аз с тези подбуди го задавам. Откровена приятелска загриженост и обич. А толкова рядко получавам откровен приятелски отговор. Заради недоверие към моите подбуди или паразитен навик, над който отказваме да разсъждаваме. Масово разсъждаваме за неща, върху които нямаме право да имаме власт, а там където властта е изцяло в наши ръце, т.е. собственото ни поведение, бягаме от замисляне. Последствията си ги понасяме - закономерност.
    "Добре съм" - така е възпитано да отговоря; така правят всички; така трябва да отговоря...( отказ от разсъждение).
    "Добре съм" - да не мислиш, че ще ти кажа, ако съм зле. Да не мислиш, че само ти си добре.
    "Добре съм" - така трябва да изглеждам, така трябва да ме възприемат в обществото, от това зависи достойнството ми.
    "Добре съм" - не желая да те товаря с проблемите си. Старая се да запазя твоя емоционален комфорт.
    "Добре съм" - неудобно ми е да говоря за истинското си състояние, нямам смелост.
    "Добре съм: - не искам да знаеш какво ми е.
    Каквато и да е причината за този отговор, тя поражда неискреност - не отговаря подобаващо на въпроса, ако е искрен. Ще рече, това не е истинският отговор. За какво ни е тогава да го задаваме този въпрос. Освен, ако и той е лишен от разсъдък. Просто ей така, щото сме добре възпитани, разбираш ли, или щото няма к"во друго да кажем.
    Другите отговори от сорта: "Екстра" ; "Все по-добре" ; "Прекрасно, както всеки ден" и тем подобни заучени фрази, някои от тях заимствани от разни учения и автотренинги ми звучат точно като самоубеждение. Самоубеждение, че това е така, защото ни се иска да е така, но в никой случай не са честна комуникация с човека отсреща.
    И какво излиза? Фалш! Фалш и празни приказки.
    От друга страна пък като ме попитат мене "Как си?" ми е много трудно да отговоря. Как съм? Впредвид това, че всеки влага различен интерес, задавайки този въпрос, аз наистина не знам отговора. Неизменно отговарям: "Питай по-конкретно! Каквото и да ме попиташ, всичко ще си кажа." И е така. Но много рядко получавам конкретен въпрос. В повечето случаи разговорът поема в друга посока. Нали се сещате. Някои са добре, когато  са здрави, други са добре, когато имат пари, трети - любов, четвърти - служебни успехи...според човека, амбициите и обстоятелствата. Няма как да знам точно какво ме питат, затова и не знам какъв отговор да дам. Или казвам "Бива!". Ужасен отговор, но се приема. Непонятно защо. Ами! Непонятно. По-скоро не се интересуват от отговора и затова приемат какъвто и да е.
    Получавам и други, по-различни въпроси: "Какво става? Нищо не казваш!" или "Кажи нещо!". Това иде да рече, че сме подочули някои интересни неща за питания и ни се иска евентуално да получим информация от извора. Редовният ми отговор "Питай по-конкретно" приключва темата. Явно за питащия е по-вълнуващо нещото, засягащо моя живот, отколкото за мене и изпада в неудобство да задава по- конкретни въпроси. Така и не разбирам за какво точно си говорим, но нейсе.
    Как си? - със съжаление.
    Как си? - със загриженост.
    Как си? - с обич.
    Как си? - следствие конкретна случка.
    Как си? - със злорадство.
    Как си? - с желание да чуя проблемите ти.
    Как си? ... Вие с какви чувства задавате този въпрос? А как отговаряте на него?
    Апропо...Как сте?