Като малка имах една диадема-розова с бели точки.Ходех навсякъде с нея.
Едно лято тя се счупи.Колата мина през нея.Братовчед ми ми даде счупениете парченца.Аз изтичах в тоалетната и плаках часове наред.Баба постоянно викаше през вратата "Ще ти купя нова.Спри да плачеш!" ,а аз все казвах "Няма да има друга като нея.Тя беше неповторима!".
Сега като го пиша разбирам защо баба така и не проумя какво й говорех.
Не ме интересуваше,че диадемата е счупена.
Не плаках защото вече нямаше да имам нещо с което да прибирам косата си.
Неееее.Плаках за изгубената вещ.Имах я от четири годишна,от както се помнех.И когато я изгубих имах чувството,че са ми отсякли ръка или крак.
Опитах да залепя счупените пърченца.Не стана.
Сега не си слагам нищо на главата.Оставям косата ми да се вее,да влиза в очите ми и да ми пречи.Някак е освобождаващо.
А и какъв е смисъла?Не е като чуството да е същото.
А вие какво бихте направили?
Ако имате шанс да залепите счупените пърченца от живота си бихте ли се възползвали от възможността?


                                                                                                                      РС

Ще се опитам.