Имало много неща, които Хенри Нот не знаел, но той знаел, че това послание не е послание за цивилизоване, а за спасение. Той знаел, че дори и диваците да бъдат цивилизовани без да се покаят, тяхната природа би останала непроменена и те просто биха заменили варварските пороци с пороците на цивилизацията. Затова посланието му било безкомпромисно и изключително евангелско. Но той бил в големи мъки, докато успее да изясни, че вътрешното възстановяване чрез Божия Дух отвътре трябва да намери проявление в променения морал и поведение отвън. Това било главното наблягане, което подигнало враждебност у местните. Доста от тях желаели да са християни само по име и в същото време да си продължат с езическите обичаи, както и да бъдат снабдявани с полезни и нови инструменти от западните държави.

Имало много главоболия и трудности за храбрата мисионерска група. Поради Наполеоновите войни, изминали четири години без никаква подкрепа, без никакво получено писмо от Англия. Следващите седем години само два пъти дошли доставки за подкрепа, при това една от тях била повредена от солена вода. Обувките на мисионерите станали изцяло неизползваеми, а дрехите им се превърнали в парцали и дрипи. Понякога те си доставяли храна единствено като ровели из планините за диви плодове. Корабът „Дъф” бил заловен от французите при второто си пътуване през 1799 г. и всичките тридесет и девет мисионери-новобранци, с изключение на един, който умрял, се върнали в Англия.

Мисионерите проповядвали, молели се и правели всичко възможно да доведат крал Помаре към спасително познание на Исус, но той умрял през 1803 г. оставайки дивак -чудовище до своя край. От информация, до която достигнал, Нот изчислил, че по време на своето тридесет годишно царуване, той извършил 2000 човешки жертвоприношения на своите идоли. Синът му Оту приел името Помаре II. Той бил дори по-жесток и брутален от баща си. Извършил толкова актове на насилие и насадил такава омраза, че през 1805 г., след осем години на страдания и очевидно безплодни усилия, шестима от мисионерите се преместили от Таити на Хуахине. Хенри Нот бил духовния окуражител на тези, които не избягали. Той постоянно ходел на дълги и мъчителни пътувания, за да проповядва. Прекарвал месеци и години над своите речници, в изучаване на Иврит и Гръцки език, и над превода на Новия и Стария завет на езика на Таити. Много скоро Словото на Живота било изпечатано и раздадено.

През 1808 г. къщата на мисионерите била разрушена, на практика всичко било ограбено, а тяхната пишеща машина била стопена за куршуми. Тогава някои от мисионерите избягали, а други - на следващата година. Така в началото на 1810 г. Хенри Нот останал съвсем сам.
Той бил „угнетяван...преследван...повален...но не до отчаяние”, защото вярвал, че каузата на Христос един ден ще триумфира. Гледайки към величествената планина, наречена „Диадемата”, той казал: „Тази планина е символ. Това е пророчество. Все пак островът ще стане диадема на изкупените съкровища от Таити.”

Преди това, една група от смели млади жени от Англия отишли в Таити да се оженят за мъже, които не били виждали преди, и да направят домове за тях. Една от тях се оженила за Хенри Нот и се доказала като негов надежден помощник.

Един ден Нот цитирал Йоан-3:16 за може би хиляден път. Един местен извикал: „Истина ли е това?” След като се уверил, че е истина, той казал: „Вашия Бог не е като нашите богове. Вашия Бог има любов, а нашите само жестокост. Жертвите, които им принасяме са само за да ги умилостивим.” След това тъжно добавил: „Вашия Бог има любов към вас, но не и за нас грешните Таитяни.” Нот с нежност му отговорил: „Божията любов в Христос е за всички. Йоан 3:16 казва: „ни един, който вярва”. Това включва и вас.”

Хенри Нот бил убеден, че всяко човешко сърце може да бъде спечелено, само трябва да осъзнае, че чудесната Божия любов е отправена към него толкова истинно и съвършено, както никоя друга душа на земята.

Много години Нот обръщал специално внимание на краля Помаре II. Накрая, неговия мрачен ум и варварско сърце започнали да откликват на посланието от Йоан-3:16. Той редовно започнал да посещава службите, провеждани на близкия остров Еймео. С негова помощ и подкрепа била построена църковна сграда. Тя била посветена на 25 юли 1813 г. По време на церемонията по посвещаването Нот обявил, че на следващия ден щяло да бъде организирано събиране за тези, които били готови да се откажат от идолопоклонството и да се научат да служат на истинския Бог. Тридесет и един местни се отзовали, а няколко дни по-късно други единадесет се отрекли от своите идоли. Езичниците ги нарекли „молещи се хора”.
Броя на тези, които отхвърлили идолопоклонството скоро се увеличил до 800. След една победоносна битка, на 12 ноември 1815 г. Помаре унищожил всички идоли и олтари, които намерил.
Големия идол Оро пръв бил занесен до кухнята на краля и насечен на дърва за огън. Помаре дал на мисионерите своите идоли, дванадесет на брой, и ги помолил да ги пратят в главната квартира на Лондонското Мисионерско Дружество.

Във всички части на Таити били построени училища, езическите мерзости били масово прекратени и хиляди се тъпчели да чуят службите на Нот и неговите другари-съработници, понеже по това време някои от мисионерите, които били избягали в Нова Холандия и Нови Южен Уелс се върнали.
Даже били пристигнали и нови подкрепления.