Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.07.2020 04:00 - КАК ЕДИН АНГЕЛ СПАСИ КРИС НОРИС
Автор: monbon245 Категория: Други   
Прочетен: 471 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 От: Деби Норис


Сряда, 6 декември, 2005 година ... докато бях на работа джиесем-ът ми извъня. Приех повикването и мислейки, че е отдела по подръжката, автоматично отговорих: "Казвай." Никой не ми се обади и чак тогава аз погледнах към името на търсещият ме. Оказа се, че беше синът ми Крис. Знаейки, че беше на работа или че пътуваше на някъде, си помислих, че просто иска да ми каже "Добро утро" или да си побъбри с мен докато шофираше. Но изведнъж осъзнах, че вече си бяхме казали "добро утро", още преди да тръгна за работа. Набрах номера му отново и казах: "Ало." Никой не ми отговори. Най-сетне, след третият си неуспешен опит да се свържа с него аз се отказах, мислейки че връзката е слаба, тъй като бях в затворено помещение. Станах от бюрото си, излязох навън и още веднъж опитах да му се обадя. Отново никой не ми отговори. Помислих, че навярно минаваше през район, където ковертюрата беше слаба и затова не отвръщаше на позвъняването ми. Когато най-сетне след няколко секунди отговори на повикването ми, аз вече знаех, че нещо не беше наред и че Крис се нуждаеше от помощ. Той плачеше неудържимо. Когато го попитах какво не е наред, той постоянно повтаряше, че не знаеше. Не можех да разговарям с него. Веднъж успях да кажа: "Крис, можем да говорим за това, което не е наред по-късно, но сега ми кажи къде си!" Той не обели и дума. Звънна ми. От шума в телефона чух, че духаше вятър и разбрах, че шофираше. Извиках умолително: "Крис, моля те, кажи ми къде си!" Все още не ми казваше къде е. Продължаваше да хлипа неудържимо, повтаряйки, че се бил тревожил ... говореше странно. В момента, в който успях да кажа нещо, аз го запитах дали шофираше и дали беше сам. С отслабнал глас, той най-накрая потвърди. Неистово го замолих: "Крис, къде си сине? Моля те ... моля те, просто спри! Отбий в страни, синко! Спри камиона!" Крис беше по-големият от двамата ми сина. Поставиха му диагноза "детски диабет" когато беше само на 5 годинки. Вече беше на 27, но все още от време на време имаше проблеми с кръвната си захар. Дълбоко в сърцето си знаех, че той беше изпаднал в инсулинов шок. Чувах как натиска бутоните на телефона си, но не обелваше и дума. Единственият звук беше вятъра, който духаше в телефона му. Без да знам какво да правя, аз влетях в сградата и казах на шефката си, че си тръгвам ... налагаше се. "Крис е изпаднал в беда, Дарлийн. Трябва да си тръгна!" Тя също чу вятъра, свищящ в телефона. И нито звук повече ... почти изпаднала в истерия ѝ казах какво мислех, че се беше случило. Работехме заедно вече 17 години и тя беше доста запозната със ситуацията. Това беше един от многото пъти, в които ми се налагаше да си тръгна по-рано от работа и да отида, там където беше той. Тя ми каза нервно: "Деби, къде отиваш? Знаеш ли изобщо къде е той?" Осъзнах, че не знаех, но отговорих: "Не ... просто трябва да си тръгна!" Тя се опита да ме убеди да не тръгвам и да ѝ позволя да се обади на 911, на полицията. Реших да звънна на работното му място - може би някой знаеше накъде пътуваше и по какъв маршрут. Отчаяно затърсих телефонният номер на фирмата където работеше (който обикновено зная), и най-накрая успях да се свържа с офиса. Говорих с шефа му, който ме информира, че Крис пътувал към Мъртъл Бийч, Южна Каролина, а маршрута включвал междущатска магистрала # 95. Изпаднах в паника! Днес, сякаш случилото се на 16 април 2000 година, се повтаряше. Крис беше излязъл в обедна почивка. Напуснал Смитфийлд и докато карал по магистрала 70, кръвната му захар паднала. След като изгубил съзнание влязъл в една канавка и се ударил в електрически стълб. Получи мозъчно сътресение и гръбнака му беше счупен, но се оправи напълно без каквито и да са трайни увреждания. След като огледахме мястото на злополуката, ние осъзнахме, че сина ни беше опазен от своят ангел-хранител. Дори да беше наранен, можеше да бъде и по-лошо. Този младеж се беше врязъл в електрически стълб, а можеше да навлезе в 4-те платна на противоположното движение. Той все още беше жив и никой друг не беше пострадал. Имаше за какво да благодарим на Бога. Единственото, за което мислех беше, че Крис беше преживял нова злополука - този път на натоварената междущатска магистрала, с камион на компанията, в която работеше и съвсем сам! Накрая шефа му каза, че тръгва да го търси, а аз само се молех да го намери преди да беше станало твърде късно! Дот, нашата секретарка, се спря на вратата на офиса ми. Единственото, което помня, че каза беше: "Ще се моля!" Не помня дали ѝ отговорих или не, но не се съмнявах, че щеше да се моли. Като съпруга на пастор, аз бях свидетел как много от молитвите ѝ получаваха отговор. А и знаех, че точно в този момент, Крис определено се нуждаеше от молитва. От моят офис можех да чуя как Дарлийн разговаряше с 911. Тя ме попита какво превозно средство шофираше сина ми. Нямах си на представа. Отговорих: "Камион ... с осем или десет колела; мисля, че е бял." После добавих: "На него пише Stephenson’s Heating and Air". Не знаех защо казах това. Никога преди това не бях виждала камиона, а и Крис не ми го беше описвал, освен с думите: " Ами камион". Дарлийн подаде информацията на 911 и обясни, че навярно шофьора е дезориентиран, понеже е диабетик и отчаяно се нуждае от помощ. А през това време аз можех да чуя само свистенето на вятъра в телефона му. Почувствах се толкова безпомощно! Там офиса си, плачех: "Господи, моля Ти се, помогни му!" Не можех да го накарам да прекъсне връзката, за да се обадя на някой друг, а и от друга страна не исках да изгубя контакта с него. Знаех, че трябваше да разбера къде се намира. Трябваше да има начин! Сетих се да приятелката му и се опитах да ѝ се обадя. Тя прие разговора. Разказах ѝ набързо какво се беше случило и тя ми обеща, че ще се опита да се свърже с него и да разбере къде се намира. В този момент това беше всичко, което исках да знам! Знаех, че ако го намерим, той щеше да бъде добре. Това беше единствената ми надежда! След около минута, Шерил ми звънна, за да ми каже, че Крис се намирал на миля 32, на пътя I-95. Дъхът ми буквално спря. Той беше толкова далеч. Не можех да понеса факта, че нещо лошо можеше да му се случи. Шерил живееше само на 3-4 улици далеч от моето работно място. След няколко минути тя пристигна в офиса ми. Знаеше, че не бях в състояние да шофирам, затова дойде да ме вземе да го търсим заедно. Казах ѝ, че го умолявах да ми каже къде е, но той не искаше да ми каже. Шерил отвърна: "И на мен не искаше да каже, но каза на Ерик." Ерик и Крис бяха най-добри приятели ... от около 5 години. Имахме различия в миналото, но сега благодарях на Бога за Ерик. По-късно осъзнах, че ако не беше Ерик нашият Рождествен празник през 2005, нямаше да бъде същият. Докато се приготвяхме да тръгнем, аз чух един много слаб глас по телефона. Беше Крис. "Мамо, мисля, че след няколко минути ще съм добре.", каза той. О, колко бях щастлива да чуя гласът му! Попитах: "Крис, добре ли си?" Той отново каза: "Мисля, че след няколко минути ще съм добре ... В момента ям нещо." Запитах: "Спрял ли си?" "Да, седя в камиона край пътя." "Аз пътувам към теб. От къде намери нещо за ядене?" Крис отвърна: "Ям шоколад и пия Mountain Dew. Мъжът, който ти си изпратила ми ги донесе." Озадачена попитах: "Мъжът, който аз съм изпратила да ти ги донесе?!" "Да.", отвърна той. Сетих се, че Дарлийн беше разговаряла с 911 и го попитах отново: "Шерифа ли те намери? Или може би полицията?" След няколко секунди той отговори: "Не ... Защо законът? Да не би полицията да ме издирва?" Все още потресена и удивена, но с облекчение, Шерил започна да му обеснява, че Дарлийн се беше обадила на 911, понеже сме си мислели, че той се нуждае от помощ и тъй като е далеч от нас, не сме се сетили за друг начин да му помогнем. Никога не бях изпитвала подобно чувство когато Крис каза: "Един мъж спря и ми даде шоколад и питие, затова мисля, че след няколко минути ще бъда напълно добре." Спогледахме се. Помислих си - полицията трябва да го е намерила ... Той е бил просто дезориентиран и не е осъзнал кой го е намерил. Но сърцето ми подсказваше нещо съвдем различно. Отново му зададох въпрос: "Какъв мъж, Крис? За кого говориш?" Изведнъж той прозвуча леко раздразнено: "Майко, мъжа, който си изпратила да ми донесе Mountain Dew и Kit Kat! Аз не знам кой е той ... онзи с дългата бяла коса и бялата брада!" Единственото, което можех да сторя беше да плача и да славя Бога! Без съмнение знаех, че Бог беше изпратил ангел да му помогне! Не познавах никого с дълга бяла коса и брада! Най-сетне, след най-дългото пътуване в живота ми (или поне така ми се стори на мен), стигнахме миля 32. Шерил извика възбудено: "Ето го неговият камион!" ................................................................................................................................................................... Когато се приближихме до камиона, аз прочетох: "Stephenson Heating and Air". Разбрах, че Бог ми беше дал описанието му. Наоколо нямаше никой друг. Отправих се към камиона и Крис отвори вратата, за да излезе навън. В ръката си държеше Mountain Dew, а от скута му падна обвивката на Kit Kat. Знаех, че се беше случило чудо! Крис не беше спрял в някой крайпътен магазин, за да купи тези неща. Наоколо просто нямаше магазини. Никой не е знаел какво му се е случило, за да спре със шоколад или напитка. Ако някой случайно беше спрял, за да го попита дали има нужда от помощ, навярно би си помислил, че Крис е в нетрезво състояние. И този някой би се обадил на тези, които прилагат закона, но не за да му донесат питие и шоколад и за да помогнат на човек, който дори и не познават, и за когото още по-малко са знаели, че е диабетик! Отново благодарих на Бога, защото знаех, че е бил с Крис! Леко докоснах Крис по врата. Моторът на камиона продължаваше да работи, климатика беше пуснат, но Крис беше ледено студен! "Крис, сине, добре ли си? Защо си толкова студен?" "Не знам, мамо, но сега съм добре." Той се качи в моята кола и аз отново го запитах за шоколада и напитката. Никога няма да забравя погледа в насълзените му очи, докато описваше ангела спасил живота му през този студен, зимен ден: "Чух някой, който ми казваше да спра. Умът ми мислеше спри, но не можех да вдигна крака си от педала на газта и да натисна педала на спирачките. Чувах ги да ми казват да спра камиона, но единственото, което можех да направя беше да махна крака си от газта и да оставя камиона да намали скоростта си, но не можех да го спра." Попитах го защо беше набрал номера ми, но мълчеше. Той обясни на мен и на Шерил, че се страхувал, че ако затвори, няма да може отново да ме набере. Облян в сълзи, Крис продължи да разказва: "Когато най-сетне успях да спра, аз просто седях в камиона. Един мъж с дълга коса, която беше някакси къдрава в краищата, а също имаше и брада, почука на прозореца ми, но аз не можех да го смъкна. Тогава той отвори вратата, докосна ме по рамото и ми подаде шоколада и напитката. Каза ми: "Синко, стой тука; ти ще бъдеш добре; иде помощ." Крис добави: "Аз дори не можех да разговарям с него, затова просто кимнах с глава и той си тръгна. Не знам къде отиде, но никога няма да забравя лицето му." Сълзи се стичаха по лицата ни. Само че този път това бяха сълзи от радост! Винаги съм вярвала в ангели. Този ангел спаси живота на Крис! Този ангел, изпратен от Бога, беше със сина ми, когато аз бях на 25 мили разстояние от него. Когато пристигнахме в Спешно Отделение, Крис вече беше добре. Кръвният му тест също беше наред. Отново осъзнах, че Бог държеше всичко под контрол! Знаех какво може да направи Бог! От много гозини насам знаех, но това преживяване промени живота ми завинаги. И искам да го разкажа на всички. БОГ Е ДОБЪР! 



Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: monbon245
Категория: Други
Прочетен: 1437666
Постинги: 2432
Коментари: 24
Гласове: 1689
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031