НИКОЙ НЕ Е ПОКАНИЛ ДЖОН ДА ДОЙДЕ ПРИ МЕН или Историята на „Дявола” Джон
(Свидетелството достига до вас с любезното съдействие на Precious Testimonies)

Той беше ковач и в същото време най-презряният от нечестивите и зли човеци. Той познаваше всичко просташко и шумно, и богохулстваше в безбожието си. Той мразеше това, което беше добро и обичаше всичко, което беше зло. Джон се научи да дразни и оскърбява тези, които вярваха в Бога. Не пожали дори и собствената си съпруга, която живееше с търпение и с Царството на Исус.
Този мъж се беше отказал от каквито и да са морални задръжки. Молитви биваха отправяни към Небето, но Джон никога не беше включван в тях – сякаш не съществуваше. Църкви отваряха и затваряха вратите си, но никога не ставаше дума за него. Евангелието се проповядваше и милост се предлагаше на всички, но не и на Джон. Никой не го достигна с Божието послание, отправено към света.
На няколко мили по-далеч, извън града на този ковач, в селцето, живееше една възрастна двойка – Папа и Мама Браун. Те бяха почти по на 90 години. Живота им беше преминал в съзнателно приемане на Бог и смирена, търпелива и неуморима всеотдайност и посветеност на Бога. Без скръб и страх те очакваха обещаното им завръщане у дома.
Една сутрин, много по-рано от обикновено, старият човек се събудил особено развълнуван. „Стани, жено, стани!”
„Защо? Какво искаш, старче?” попитала тя. „Какво се е случило?”
Той отговорил: „Точно сега не мога да ти кажа какво става, защото искам да запаля огнището в кухнята. Искам да приготвиш закуската колкото се може по-скоро. Трябва да ида в града тази сутрин.”
„Да отидеш в града ли?! Тази сутрин?!”, възкликнала Мама Браун. „Полудя ли?! Не можеш да идеш в града. Няма с какво да идеш. Ти дори не можеш  да вървиш както трябва!”
„Не ми казвай какво не мога!”, настоявало старчето. „Казвам ти, трябва да ида в града. Сънувах нещо снощи ... а сега ще ида и ще запаля огъня. После ще ти разкажа какво сънувах.”
Жена му го последвала към кухнята. Закуската била набързо приготвена и след като приключили с нея, старият човек се отправил към града.
Това била една дълга и изтощителна „разходка” за годините на Папа Браун, но някаква странна сила го укрепявала и той продължавал да върви без дори да спре да си почине.
Най-сетне стигнал в града. Прекосил с усилие главната улица, после свил в тясната пресечка и се озовал пред работилницата на „Дявола” Джон – ковача.
„Папа Браун!”, възкликнал той учудено. „Какво те доведе насам толкова рано тази сутрин?”
Старият мъж отговорил: „Дойдох, за да ти отговоря точно на този въпрос. Сънувах, че часът, за който винаги съм мислил толкова много и съм го очаквал, и съм се опитвал да бъда винаги готов за него, когато дойде, е настъпил. Дойде времето ми да умра. Беше точно така както съм си го представял, защото Бог е обещал, че ще бъде по този начин. Изобщо не ме беше страх. И защо да се страхувам? Стаята ми беше пълна с ангели и всички те ми говореха. Аз ги обичах и знаех, че и те ме обичат.
После някои от тях ме взеха в ръцете и се издигнахме нагоре.
Заизкачвахме се нагоре през звездното небе, над облаците. О, как само пееха ангелите! Никога през живота си не съм чувал подобно нещо. Продължавахме да се носим нагоре докато един от тях не каза: „Погледни напред! Ето го Рая!"
О, Джон, не мога да ти опиша как се почувствах когато видях Небето, нито пък мога да ти разкажа какво видях. Не вярвам, че някой би могъл да го опише. Цареше такъв мир, такава красота, такава слава! Докато се приближавахме аз видях как портите се отвориха и ние бързо минахме през тях и влязохме в града.
Какво посрещане само! Бях приветстван от всички ... всички толкова щастливи ... всеки хълм сякаш беше облечен в радост ... тя беше в аромата на цветята, носеше се в звуците на всяка арфа, беше в песента на всеки език, в ръкостискането ... радост навсякъде, защото аз си бях дошъл у дома. Защо се отнесоха така с мен, сякаш бях голяма работа, като аз съм само един беден грешник, спасен чрез кръвта на Исус?
Всичките ми деца бяха там – нито едно от тях не беше изгубено. Моето момче, с което ти прекарваше толкова много време заедно в игри и с което заедно ходехте на училище, също беше там. Майка ти – и тя беше там. Тя пък беше в един клас с мен.
И след известно време – не мога да кажа колко време – аз видях същите ангели, които ме доведоха, да водят някой друг – моята скъпа, мила съпруга. Обичах я повече от всякога когато я доведоха при мен. Тя беше по-красива от деня, в който се венчахме. Седнахме заедно под Дървото на Живота, а после се разходихме край реката, която извираше от Трона на Бог. Толкова бяхме щастливи! Видях ангелите как донеса на Небето и други хора – други, които и ти,, и аз обичаме. И така „годините” на ВЕЧНОСТТА се затъркаляха ...
И тогава Джон, изведнъж осъзнах, че не ТЕ видях никъде. Тръгнах да те търся. Минах през всяка улица, разпитах всеки дали не те е виждал, но нямаше и следа от теб. Не можеш да си представиш колко разтревожен бях. За това отидох при Господа, моят скъпоценен Спасител, и го попитах къде си. И ... О, Джон ... само ако беше видял мъката изписана на лицето Му когато ми каза, че ти не си си дошъл в къщи ... че те няма в Рая.
Исус заплака. Мисля, че Той често плачеше докато беше на земята. Той ми каза: „Никой никога не е поканил Джон да дойде тук.”
Аз паднах в краката му. Умих ги със сълзите си. Допрях лицето си до тях и изплаках: „Благи Господи! Моля Те, пусни ме да се върна на земята само за час и аз ще отида и ще му кажа да дойде. Ще го поканя, Господи!”
И така, аз се събудих. Зазоряваше и бях толкова щастлив, че все още съм жив, за да мога да  дойда при теб и да те поканя да идеш на Небето. Ей ме на, тука съм и ти разказах съня си. Много искам и ти да отидеш в Рая.”
Апостол Йоан видя Исус в цялата Му слава. Исус му каза: „Аз Съм Първият и Последният ... Аз бях мъртъв и оживях ... Вижте, Аз съм жив! Амин! Аз имам ключовете на смъртта и ада.” Да, Исус умря за грешниците и за нечестивите.
С други думи, стареца предал царската покана, но ковачът седял така сякаш се бил вкаменил. Не можел ни да помръдне, ни да обели дума.
Папа Браун се изправил, казвайки: „Довиждане, Джон. Помни – ти ПОЛУЧИ поканата. Запомни, помолен си да дойдеш.” После хванал тоягата си и се отправил към къщи.
Лека-полека ковача започнал да идва на себе си, сякаш се съвземал от влиянието на заклинание, изречено от някой магьосник. Заловил се отново за работа. Но ... нещо не му споряло. Нищо не вървяло както трябва: духалото не работело; чуковете удряли накриво; гвоздеите се изкривявали; конете не стояли мирно.
„Боже, смили се за мене грешника!”, най-сетне изплакал той. Затворил работилницата и се прибрал в къщи.
Разказал на жена си за посещението на Папа Браун.
„Благословен да си Господи!”, извикала тя. „Ще изпратим коня с двуколката да го доведе обратно!”
„Да”, добавил Джон. „Аз искам да приема поканата и искам той да се помоли за мен да ме опази Господ твърд и верен до края!”
„И Духът и невестата казват: Дойди. И който чуе, нека рече: Дойди. И който е жаден нека дойде. Който иска, нека вземе даром водата на живота.” (Откр. 22:17)