„А без вярата не е възможно да угоди човек на Бога.,”
(Евреи 11:6)
Освен грижата за храна, жилище и облекло, върху нас тегне още една важна грижа – да угодим на другите. Детето се старае да угоди на родителите. Ученикът иска да угоди на учителя. Войникът трябва да угоди на офицера. Чиновникът угажда на началника. Защо се обличаме модерно, не като са се обличали преди сто или 200 години? Защото, може би, несъзнателно, се стараем да угодим на околните. Не е приятно да понасяме разни подигравки за различни и всякакви дреболии.
Но тук се говори за нещо по-важно: Да угодим на Бога, на нашия Небесен Баща. Дълбоко в душата си ние съзнаваме, че има в нас прояви, които не са Му угодни. Има също така поведение, което Му е приятно. Но какво е то? И Словото ни се притича на помощ. То ни посочва едно средство, за да угодим на Владетеля на всемира: Вярата. Нашата християнска проповед е всъщност стремеж да разглеждаме вярата от многото страни, които ни се представят в живота. И както нашата ежедневна опитност е разнообразна, така и вярата ни се явява в най-разновидни форми.
1. Човеците са в няколко нива, по отношение на вярата. На най-ниското са безбожниците. Вярата в Бога е заменена у тях с друга вяра – с вярата, че няма Бог. Затова те никак не се стараят да угаждат на Твореца. Каква ненормалност е неверието! То е отричане от собствения произход. Какво да кажем за този, който се отказва от родителите си? Безбожието е заслепение. То си затваря очите за действителността и я отрича, като махва с ръка и заявява: Няма Бог! Няма и толкова!
Но трудностите на живота не се разрешават с това да си затваряме очите като щрауса, който си крие главата в пясъка при някоя опасност – щом не я вижда, нея я няма. Не е чудно, че върху безбожието лежи проклетия. За това и видният шведски писател Август Стриндберг признава: „Отдавам всичките си нещастия на факта, че съм бил безбожник.”.
На по-високо ниво стоят тези, които вярват, че има някаква Сила, която управлява света и вселената. Но те не знаят дали тя се меси в живота ни. Разбира се, те отхвърлят Библията и я считат за лъжлива книга, пълна с противоречия, без да са в състояние да ги посочат.
След тях, на по-горно ниво са езичниците, будистите и пр., които се покланят на идоли и кумири. Техните познания за Бога са твърде оскъдни. Ето защо не бива да ги осъждаме, а по-скоро да ги съжаляваме, защото имат малка духовна светлина и за това заблуждават и мисълта си. Бог ще иска от тях толкова, колкото са имали. Отговорността им се мери със съзнателните им познания.
На по-високо ниво стоят онези вярващи, като евреите, които ограничават Словото Божие само в Стария завет. Те се стараят да угодят на Бога, като спазват строго предписанията, които се съдържат в Мойсеевия закон. Но за благодатта, те твърде малко знаят и нямат желание да я приемат, може би, защото я считат за унижение. А добрите си дела смятат за единствено средство, с което могат да застанат пред Бога. Но ако самият пророк Исайя признава, че правдата ни е като нечиста дреха, как ще могат другите да устоят пред Божието лице?
Най-високо стоят съзнателните християни, не номиналните. Между тях има и такива, които в голямото си усърдие отричат всеки, който няма тяхната духовна опитност. Те могат да срещнат някого и да го запитат дали е Божие чадо. И ако отговорът не е достатъчно сигурен, те бързат с присъдата си: Ти още не си спасен! Ти си чадо на дявола! Тези братя забравят, че има Божии чада, но има и Божии слуги! Не всеки Божи слуга е Божие чадо. Слугата върши Божията воля с покорност. Но Божието чадо я върши с радост. Трябва, следователно, не да осъждаме такива ревностни вярващи, а да им посочим пътя да преминат от степен на слуга, към по-висока степен на Божие чадо. А това става с повече молитва и познание на Словото, когато Бог възнаграждава Своите с нова, дълбока, вътрешна радост, признак на осиновлението.
2. Човек не може без Бога. От тук и необходимостта от вяра. Има безбожни човеци, но безбожни народи няма! Още древният Плутарх твърдял: „Ти може да видиш в странстванията си държави без укрепления, без четмо и писмо, без управници, без домове, без монети, театри, гимнастики, но никой до сега не е видял, нито ще види в бъдеще, държава без Бог, без жреци, без молитви, без оракули, без религиозна практика, без жертвоприношения!”.
Навсякъде и всякога народите са били религиозни. Идеята за Бога е поразително жива в съзнанието на човечеството. Тя е дошла тук не по пътя на разумни разсъждения, а посредством сърцето, което по непосредствен начин е добило дълбоката увереност в Битието на Върховното Същество. Достоевски пише: „Никога не е имало народи без религия, т.е., без понятие за добро и зло!”. Сега чета дневника на английския мореплавател капитан Кук. През ХVІІІ век той обиколил няколко пъти света и открил много непознати тогава земи и острови. Голяма била изненадата на туземците, които за пръв път виждали европейци. Но навсякъде той откривал религиозни култове.
Човек мисли за Бога! Времето, което прекарва в мисъл за Бога, е най-щастливото за земния жител. Тогава се проявяват най-благородните пориви в душата му. Мисълта му се оплодява с най-велики вдъхновения. Въобще, у човека има устрем да падне на колене пред Създателя на Всемира и да изповяда пред Него своето падение и дълбок копнеж да бъде като Бога. Много болезнено усеща човек своето падение. Грехът, който поставя преграда между нас и Бога е дълбоката трагедия за нас. Ние искаме да се доближим до Бога не по разстояние, защото усещаме навсякъде Божията близост, а вътрешно, в мисъл, желание, мироглед, чувства, поведение. А тези, които отричат Бога, пак си намират малки богове, идоли, като пари, богатство, земна слава, глупави моди или най-вече обожават себе си…
3. Без вяра нямаме достъп до Бога. Вярата е входният билет за блажената зала на Божието присъствие. Обикновеният човек намира много невъзможни неща в Словото. Той счита за невъзможни великите дела, които Христос вършеше, отхвърля чудесата, които ставаха чрез ръцете на апостолите. Отминава с небрежност това, което и днес Бог върши в църквата. Обаче, Словото ни казва, че има нещо друго, невъзможно. И това е да угодим на Бога без вяра. Човек без вяра не познава Бога! Той не може да разбере, че за Бога няма невъзможно нещо. Иначе Той не би бил Бог. Невъзможното е у нас. А именно – да угодим на Твореца без вяра.
4. Какво е тогава вяра? За мнозина тя е съгласие с мнението на други. Но каква вяра е това? Ето, отивал веднъж един християнин на църква. Срещнал го негов приятел и го запитал къде отива. На църква, бил отговорът. Ама ти вярваш ли в Бога? Разбира се, иначе не бих ходил на църква.. Кажи ми тогава, какво вярваш? Тук християнинът се запънал, помислил и казал: Аз вярвам това, което вярва и църквата. Приятелят попитал: Добре, но какво вярва църквата? Другият казал: Ех, тя вярва това, което и аз вярвам. Това е ясно, но какво вярвате вие – ти и църквата? Ами ние вярваме едно и също нещо!, отговорил християнинът и с това разговорът се изчерпал. Вие искате ли да имате такава вяра?
Словото ни казва, че вярата е твърда увереност. Радостно убеждение. Тя не е слабост, не е желание да мислим това, което мислят другите и да правим това, което вършат те. Напротив, вярата дава сила на човека, да мисли и говори това, което е убеден, при все, че всички други не са съгласни с него. Така Мартин Лутер на Вормския събор се изправил титанически против всички, които били пред него тогава.
Светският човек не познава вярата. Но се бои от съдбата. Нея той счита за жесток валяк, който немилостиво прегазва всяко същество, което му се изпречи. И ако си има късмет, може да оцелее. Иначе ще бъде безпощадно премазан. Вярата е упование! Връзката с Бога създава увереност, че сме плячка не на своеволна съдба, а се намираме в любящата ръка на Небесния Баща. С това животът не става изведнъж лесен. Но е пълен с вечно съдържание и е крайно интересен, защото ние участваме във всемирната борба на светлината против тъмнината.
Вярата е освобождение от игото на злото, от оковите на общественото мнение, от гнета на сатана. Вярата събаря нашите малки колиби и ни премества в зданието, което Бог е съградил неръкотворно за Своите чада. Вярата не затваря очите ни за трудностите. Но тя ни посочва, че над тях се намира Бог, Който ни избавя от тях, или ни въоръжава със сили, за да ги претърпим.
Затова пророк Елисей се помоли на Бога да отвори очите на слугата, за да види, че над многобройната неприятелска войска се носи още по-многобройна небесна армия.
5. Ето такава вяра – доверие, е угодна на Бога. Човек с такава вяра е приятен за Бога. Ако посрещаме наши близки с музика и цветя, то Бога трябва да посрещаме с вяра, за да Му угодим. Блудният син се завръща. Още от далеч го вижда баща му, смилява се и тича да го посрещне с отворени обятия. Кое в завръщащия се син така много угоди на бащата? Неговият красив външен вид ли? Той беше облечен в парцали. Благоуханието му ли? Той миришеше на свини, сред които беше спал до сега. Но имаше нещо много привлекателно, а това бе неговото смирение и покаяно сърце.
Аврам получи заповед от Бога да напусне своята родина, своя високо културен град, своя бащин дом с толкова много мили роднини, и да отиде, но къде, Бог още не казваше. Аврам тръгна, без да знае точно къде го води Бог. Ето я вярата, ето го доверието. Ето кое така е угодно на Бога.
Един приятел разказва: „Имам куче, което обичам. Но то често ми прави пакости в градината. Веднъж го заварих като ровеше и разваляше хубавите лехи. Аз грозно му се скарах и отдалеч захвърлих гневно бастуна си срещу него. Но кучето ми не побягна, а взе бастуна в уста и го донесе до краката ми, като радостно въртеше опашка и така мило ме гледаше в очите, че аз забравих гнева си и го прегърнах.”. Доверието на едно куче може да спечели сърцето на човек. Колко повече се затрогва Божественото сърце от такова доверие!
6. Пътят към Бога се нарича вяра! Пред вас е голяма река. Над нея има мост. Аз мога да отида на отсрещния бряг, като мина по моста. Но ако не съм много умен, мога да се опитам да пребродя реката или да я преплувам. Вярата минава по моста. Съмнението, себе упованието, са опит със свои сили да стигнем отсрещния бряг. Кой път избираме ние? Докато са млади, мнозина мислят, че могат без Бога. Но Бог изпраща изпитания, които ни уверяват, че силите ни са недостатъчни. Други се опитват чрез някаква своя измислена логика да се убедят, че няма Бог.И питат защо има страдания, неправди, войни, болести по света? Те забравят, че има един железен закон, според който всеки жъне това, което е посял. Всъщност техният разум иска да оправдае отдалечението им от Бога, защото делата им не са за пред Бога.
Вярата ни уверява, че Бог е достъпен. Той познава нуждите ни. Чува въздишките ни, вижда бреметата ни, слуша молитвите ни и им отговаря. Но към вярата трябва да се прибави и усърдие! Бог обича усърдното християнство.
Баща и син пътували в гемия. Момчето, като всички палави деца, не винаги правело това, което е разумно. Веднъж то се изкачило по въжената стълба до върха на мачтата и застанало в наблюдателния кош. Но внезапно избухнала буря. Гемията започнала страхотно да се накланя встрани. Момчето се държало вече с последни сили и се виждало, че то скоро ще отпусне ръце и ще падне на палубата, където ще намери смъртта си. Бащата взел тогава тръбата и му извикал: Когато гемията се наклони силно встрани, скачай в морето! Съвсем неохотно синът се подчинил. И щом било във водата, бащата го извадил. То било съвсем мокро, но здраво.
Затова да се стараем да държим вярата си в пълна изправност и нека не пренебрегваме нашата лична, тайна молитва. Тя е котвата, която ни държи здраво. Да четем всеки ден от Словото. Там ни се разкрива величествена картинна галерия на обикновени хора, които извършиха велики дела, чрез простата си вяра. Да търсим за всяко наше начинание, Божието благословение. Да се питаме, какво иска Бог от нас днес?
Двама пътували по река Ниагара, като не били съвсем трезви и навлезли в буйните води, където водата ги подела с доста голяма бързина към наближаващия водопад. От брега им хвърлили въже. Единият го хванал, обвил го около себе си и го изтеглили. Другият се объркал и като видял едно плаващо наблизо дърво, се хванал за него, но то не му помогнало. Така първият се спасил, а какво станало с втория, никой не разбрал. Едни се осланят на вярата и се спасяват, а други се уповават на своите дела и погиват.
Главата на едно семейство получил голямо наследство. И решил да си купи собствено жилище. Обзавел го с нови мебели. Преди още да се пренесе в него със семейството си, той взел малкото си момче, за да му покаже мястото, където ще живеят. Момчето не можело да се начуди на хубавите мебели и красивите стаи. И обсипвало баща си с въпроси: Татко, и това наше ли е? Да, моето момче, и това е наше, отговарял щастливият баща. Той не се сърдел, че момчето не казвало „твое”, а „наше”. То знаело, че което е на баща му, е и негово. И за бащата това било съвсем естествено. Един ден и ние, като отидем на небето, нашият Спасител ще ни развежда из Неговите селения и ние радостно ще го питаме: „И това ли е наше?”. И златните улици и бисерните стени, дърветата на живота и небесната музика. Може ли нашият малък човешки ум да си представи какво велико наследство ни чака?
На 22, срещу 23 октомври, моят покоен баща ми се яви на сън. Не бях го виждал повече от 34 години. Той беше много красив, с бяло-червено лице, както го знаех от най-добрите му години.Аз го запитах: „Тате, ще имам ли възможност, като умра, да бъда при тебе?”. И той ми отговори: „Да! Но трябва още повече да любиш!”. Следователно, Бог очаква от мен повече любов. От теб също очаква нещо повече. Какво е то? Дали повече вяра или повече търпение, или повече любов, или повече послушание? Бог чака да Му угодим с нещо. Нека това да бъде нашето желание, нашата воля, нашата страст да угодим на нашия небесен Отец! Амин
Пастор Симеон Попов
Шумен
