/Лука 1:13/
Намираме се пред великия празник Рождество Христово. За това обичаме да се спираме на брачната двойка Захарий и Елисавета. Те и двамата били праведни и благочестиви.Каква радост! В колко семейства само жената или само мъжът обичат Бога, а другото лице се увлича от света….
Без съмнение, това семейство беше почтено и богобоязливо, но то не бе лишено от страдания. В него не се чуваше детски глас. Бащата и майката виждаха наоколо толкова много деца, поверени на хора груби, безбожни, лишени от усет да дават добро възпитание на поколението. А те, които можеха да обкръжат невинни същества с благодатно небесно ухание, бяха лишени от радостта да нарекат поне едно такова невинно създание, свое. Не е чудно , че дадоха израз на дълбокото си сърдечно страдание в усърдни и пламенни молитви. Колко много сълзи, сподавени въздишки, дори тайни упреци, отправяха те към престола на благодатта! Но Бог запази пълно мълчание. Защо ли? Дали Той се радва на човешките терзания и не отговаря веднага? Нима е леко да стоим пред затворена врата, да звъним и да не ни се отваря?
И сега свещеникът Захарий е в храма. Сам служи пред олтара, когато пред него се явява небесен ангел. Бог обича да посещава Своите чеда, когато са на работа сами. Има особено голяма задълбоченост във отношенията, когато останем двама – Бог и аз.
И ангелът казва тържествено на Захарий: „Не бой се! Твоите молитви са чути.” Ние бихме очаквали лицето на Захарий да засияе, той да благодари, да ликува, да се радва и да тържествува. Но става тъкмо обратното. Захарий посрещна думите на небесния пратеник с явно недоверие. Като, че би искал да каже: „Защо чак сега става това? Къде беше ти до сега? Та аз съм вече много стар, а също така и жена ми. Не е удобно вече да държим малко дете в ръцете си…”
Ангелът го изгледа строго. Такова отношение е без прецедент от страна на вярващ човек към Бог. И защото Захарий, в неверието си, пожела да види някакво знамение, за да се увери, ангелът заяви: „Аз Съм Гавраил. Аз стоя винаги пред Божието лице. Бог ти е направил голяма чест, като изпрати именно Мен при теб. И, защото, все пак, ти така оскърбяваш Бога, ще онемееш. Ето знамението! Сега, вече, ще повярваш ли?...” Горкият Захарий, той беше забравил, че Бог Си има Свой Собствен календар, Свое време, с друго измерение, не като нашето.
1.Молитвата е велико чудо. Едно време били известни седем световни чудеса: Египетските пирамиди, Висящите градини на Семирамида, Статуята на Зевс, Храмът на Артемида в Ефес, Мавзолеят-гробница на цар Мавзол, Родоският колос и Александрийският фар. Но Молитвата е нещо много повече. Тя е връзката между крайния, нищожен и малък човек с великия, вечен Бог, господаря на вселената и живота.
Какво правим при страдания? Ние, обикновено, се оплакваме на други и така се стараем, като споделим скръбта си, да получим облекчение. Други предпочитат да се затворят в тъгата си и да останат в състояние на озлобление. Но има и трети път. Той е молитвата. Странно е, че ние си спомняме за нея едва тогава, когато се намираме в безизходност.
Пътувал параход през океана. Вдигнала се страшна буря. Пътниците обезумели от страх. Една жена изтичала при капитана: „Господин капитан, какво става, ще потъне ли корабът?” А капитанът казал: „Приберете се в каютата си и се молете!” „Но как така, нима положението е толкова отчаяно, че трябва да се моля на Бога?”…. Колко много хора мислят като тази жена. Спомнят си за Бог само тогава, когато видят, че други средства за спасение вече няма.
А МОЛИТВАТА трябва да бъде ежедневен духовен хляб. Тя е небесна привилегия. Скъп дар от Бога, ключ, чрез който отключваме Божиите съкровища и ги ползваме за наше благо и в полза на другите. Молитвата е прибежище. Който живее без Бог, е скитник и нещастник. Нощува по хотели, ханове и по пейките на парковете, по гарите. Който има Бога и Му се моли, има свой дом. Когато слушам разговорите на хората, които споделят впечатления от филми, театри, мачове, си мисля: ето нещастни скитници, хранят душата си с празен шум, гордеят се с празни знания, глупави забавления. Търсят храна, където я няма.
Молитвата е нашият бункер. От тук ние, под закрила, можем да се сражаваме против множество неприятели.
В средните векове имало здрави крепости, обиколени с каменни стени, които издържали на всякакви обсади за много дълго време. Но те имали и таен изход, който бил известен само на малък брой лица. През него, обсадените, имали връзка със свои близки отвън, както и получавали разни доставки от там. Молитвата е подобен таен вход, особен достъп до Божието сърце.
В старо време, когато персийската държава била на висотата си, имало закон, според който всеки, осмелил се да се яви пред царя, без да е бил повикан, се наказвал със смърт. Но достъпът до Царя на царете е свободен за всички. Той, не само, че не ни наказва, но и ни кани да отидем при Него във всяко време. За молитвата няма време, няма място, няма повод. Тя винаги може да се практикува. Молитвата е като жезъла на Мойсей. Може и в пустинята да извади свежа вода от канарата. И, когато навеждаме глави за молитва, ние знаем, че Бог поставя Своята ръка върху нас, за да ни благослови.
2.Бог чува нашите молитви. А ето и едно велико чудо, което не е лесно да се повярва. Даже свещеник Захарий, който винаги се молеше, не повярва изведнъж в тази велика истина. Ние всички имаме нужда от това, да бъдем чути.
Ето малкото дете! То вика към майка си: „Мамо, мамо.” И само, когато майката обърне лице към него, то се радва, като радостта му в такъв случай е толкова голяма, че то дори забравя какво искаше да й каже. В Псалом 18:6 четем: „Към моя Бог викнах Той чу от палата Си моя глас.”. Знаем, че небето е изпълнено с най-чудна музика от ангелски арфи и хоровете на спасените. Но въпреки това, Бог чува молитвата на Своите. Прекрасните небесни тонове не могат да заглушат нашите молитви за Божието свято ухо.
И като доказателство, че Той чува нашите молитви, ние приемаме едно дълбоко успокоение, сърдечна радост и духовен мир. Ние вече със сигурност знаем: Бог чу, Бог е известйн. Молитвата е нашата сеитба. Когато Бог я чуе, имаме радостна жътва.
През 1971г. ни дойдоха на гости г-жа и г-н Майер от САЩ. Тя е дъщеря на пастир Иван Тодоров. През 1943 г. семейството й се изселва в Германия. Като нямаха свой дом, те си спомнили за г-жа Бил в Бремен. Обадили й се и тя най-сърдечно ги поканила да живеят в нейния дом. Отишли пет души – родителите и трима синове. Но скоро започнали жестоки бомбардировки. Бремен е много близо до Англия. Винаги е бивал бомбардиран.
Иван, най-големият син, казал на майка си: „Мамо, и целият град да бъде разрушен, къщата на г-жа Бил няма да бъде съборена.” „Защо?”, попитала майка му. „Защото тя показа нечувано благородство, като прибра всички ни в дома си.” И, наистина, така и станало. Всички къщи наоколо били съборени. Само къщата на г-жа Бил, за всеобща почуда, останала да се издига, като величествен паметник на едно голямо благородство. Бог чува молитвите ни!
Ще споделя един мой случай, който дълбоко затвърди вярата ми в Бога. Бях ученик от втори прогимназиален клас. Учителят ни, А.Любомирски, беше крайно строг, дори зъл човек. Имахме общи задачи, за умножение на прости дроби. Даде ни известен брой, като каза, че ще имаме класно упражнение върху тях. В къщи решавах до късно през нощта. Реших всички, с изключение на 29-та задача. Помислих си, че тя едва ли ще ни се падне. На другия ден, още първия час, беше класното, но аз закъснях, вече бяха започнали. Седнах на мястото си, извадих тетрадката и погледнах на черната дъска дадената за решаване задача. За мой ужас това беше 29-та! Извън себе си, сключих ръце и се помолих: „Боже, ако Ти ми помогнеш, ще реша задачата.Сам не мога.”. Взех да пиша и се учудих, сам на себе си, сякаш някаква ръка движеше десницата ми, която бързо, бързо пишеше отговора на задачата. Останах поразен, щом видях, че съм я решил. Часът свърши и учителят тръгна да прибира тетрадките ни, хвърляйки по един поглед, кой какво е писал. След часовете, аз, щом се прибрах у дома, седнах да реша пак 29-та задача. И не можах! След това много пъти се опитвах и също нищо не ставаше. Питам се, кой реши задачата на класното упражнение? Сигурно не бях аз!
Една индийка отишла при мисионер и му казала, че иска да стане християнка. „Но аз не те познавам. Ти не посещаваш нашите събрания”, казал той. „Вече ще бъда редовна.”, отговорила тя. „Но кое те накара да станеш християнка?”, я запитал тогава той. „Един ден оставих моето дете да спи на земята и отидох на двора по работа. Щом се върнах, видях, че една от най-отровните змии лежи върху детето. Припаднах от страх. Ако извикам, ще събудя детето и змията ще го ухапе.Ако тръгна да я гоня, тя ще ухапе и мен и детето ми. Тогава си спомних за вашия Исус и започнах да Му се моля: „Исусе, аз не Те познавам, но те моля, помогни на детето ми и аз ще стана християнка. Тихо излязох и от прозореца наблюдавах какво ще стане. Скоро змията се размърда, пропълзя навън и изчезна в тревата. Исус чу моята молитва. Аз искам да бъда Негова!”
3.Нека и ние да употребяваме това оръжие. Всяко друго могат да ни отнемат. Когато пътниците се качват на самолет, ги обискират и им отнемат оръжието. Но молитвата никой не може да ни отнеме. Да се молим с доверие и упование, като знаем, че Бог Си има Свое време и Свой начин. В молитва да разкриваме сърцата си, пред Бога и ги изливаме пред Него. Дори да си толкова болен, та да нямаш сили да говориш, а само да шепнеш, Той пак наклонява Божественото Си ухо до теб, за да чуе лекия ти шепот.
При един министър не идват всички молби. Той не би имал време всички да чете и проучи. Неговите секретари пресяват молбите и му представят само най-важните. Не всички молитви Бог чува. Има молитви по навик, студени молитви, лицемерни молитви и пр. С тях Той не се занимава. Но усърдните, пламенните, горещите, непременно идват до сърцето Му. Така да се молим!
Да не се уморяваме. Когато майсторът забива гвоздеи при строежи, той ги чука, докато се забият, както трябва. Нека и молитвите ни да бъдат такова усилно хлопане по Божията порта, докато Той ни чуе.
ДА СЕ МОЛИМ НЕПРЕСТАННО! Грешката на Захарий беше, че се молеше, но скоро престана. Големи изпитания са дадени за големи благословения. Защото страданията ни спасяват от неподозирани опасности и падения и ни насочват към Бога.
Една жена има малко дете. Нейната слугиня се грижи за него, щом тя е на работа Веднъж детето се разболяло. Майката казала на слугинята: „Ти иди в кухнята. Аз ще остана при детето си и ще го гледам, то има нужда от мен.” Така и Бог, по особен начин, се грижи за тези, които са в нужда. При обикновен случай, Той иде при нас. Ти имаш двама приятели, единият, от които е болен. При кого ще отидеш най-напред? Разбира се при болния. Така е и с Бога. Той отива най-напред при страдащите. „Блажени скърбящите, защото те ще се утешат!”, казва Христос.
Един ден ние ще благодарим на Бога много повече за страданията и изпитанията, отколкото за радостните и щастливи дни. Защото чрез тях сме изпитали, по особен начин, Божията близост и почувствали Неговата бащина любов.
Просба и благодарност са близнаци. Неделими са. Като две камбани. Едната е с по-тъжен тон. Другата – с ликуващ. Но бият една след друга. Те са като два ангела. Изкачват се по стълбата на Яков все по-нагоре. Затова всяко нещо, което ни довежда до Бога, е благословено. Всичко, което ни разделя от Него е проклето.
4.Нека пристъпваме със смелост към Него. Щом общуваме повече с Бога, имаме особена смелост в общуването с хората. Независими сме от тях и техните променливи схващания. Всички светии са били хора, като нас. Но имали смело общение с Бога и черпели от Него сили да побеждават всякакви врагове на истината. Колкото повече мислим за нашите страдания, толкова повече сме сломени и отчаяни. Колкото повече се занимаваме с Бога, толкова повече сме радостни и бодри във всяко положение. Нашата вяра ни учи да се молим и нашата молитва ни насърчава да вярваме. На земята цари грях, а на небето – Божията любов. Чрез молитва, ние довеждаме небето до земята.
Затова нека да споделим и с други нашият опит. Бог ще даде и на тях отговор, за да ги насърчи и спаси. За празниците ние си пожелаваме всичко най-хубаво. В Псалом 20:1 четем: „Бог да те послуша в скръбен ден.” Нека си пожелаваме, в този дух, здрави християнски опитности и не забравяме това, което Той направи за нас в миналото. Амин
Шумен, декември 1972 г.
