„И Сара каза: „Бог ми причини смях. Всеки, който чуе ще се смее заедно с мен.“  (Битие 21:6) 

Бог беше показал, че за Него няма нещо невъзможно, а смехът на Сара беше смях на благодарна удива. По-рано Авраам беше онзи, който се смееше (Бит. 17:17).  Той се смееше, защото не можеше да повярва на обещанието, че ще има още един син. Това му се виждаше абсолютно невъзможно. Все пак смехът му не беше ироничен, не беше насочен против Бога, пред Когото в страхопочитание се беше хвърлил по очи. Авраам е смееше на себе си.
  Къде беше вярата му от миналите години? Това беше истинска вяра, но може би примесена с малко практичен „реализъм“. Той мислеше, че за да може да има син, сам трябва да бъде способен. Това бешe така да cе каже една вяра в Бога плюс Авраам. Сега стогодишен, той знаеше, че факторът „Авраам“ е изключен. Той вече можеше да се довери само на Бога и вярата му придоби нов характер. Благоприятните условия не са добра почва за вярата. В повечето случаи те ѝ  пречат. Когато обстоятелствата са добри, вярата е мудна. Но ако условията са трудни, на вярата ѝ е по-леко. А когато тези условия са отчайващи, когато всичко изглежда невъзможно и можеш да се хванеш само за Бога, тогава в края на краищата ще дойдеш до онзи смях на благодарна удива.