„И тъй, защо съдиш брат си? А пък ти, защо презираш брат си? Ние всички ще трябва да застанем пред съдния престол на Бога.“  (Римл. 14:10)


Две неща са забранени за нас: да бъдем съдии на другите и да ги презираме. Едно видимо действие и едно скрито вътрешно състояние. Аз зная, че още не съм дорасъл до там, че публично да правя преценка на брат си. Добре! Но не се ли крие в мен едно презрително отношение към него? Не гледам ли тайно на него от високо, защото становищата му се различават от моите? Не го ли презирам в сърцето си като слаб и пропаднал човек? Ако това е така, аз се намирам в голяма опастност, защото по правило мисълта, която следва е, че аз съм по-добър от него. Ако пpeзирам другия, това означава, че мисля твърде високо за себе си. Трябва да се пазя от мисълта, че се намирам между силните. Така аз само показвам на Бога колко плътски човек съм.
Наистина Господ иска от мен да различавам доброто от злото, но аз никога не трябва да правя другите жертва на тази си способност. Присъдата е право само на Христос и тя лежи в бъдещето. Кой от нас би дръзнал да пoеме върху себе си тази длъжност днес?