„О, жено, голяма е твоята вяра. Нека да бъде според вярата ти!“  (Мат. 15:28)


В своето отчаяне ханаанката беше извикала: „Господи, Сине Давидов! Смили се над мен!“ Беше ли молитвата ѝ чистосърдечна и сериозна? Без съмнение! Тогава не би ли трябвало да се очаква, че тя ще бъде чута веднага? На нас ни се струва точно така. Но за наша изненада - „Той не ѝ отговори нито дума.“ Като че ли нямаше какво да ѝ каже. Обърна се само към Своите ученици, които Го молеха да я отпрати и им каза, че е изпратен само при заблудилите се овце от Израила. Тези думи, които и жената чу ѝ помогнаха изведнъж да разбере кой е правилният път да пристъпи към Исус. „Давидовият Син“ имаше отношение само към израилтяните. Другите нямаха право да се ползват от Давидовите права. Когато разбра това, тя промени начина на молитвата си.

За нея Исус сега беше само Господ.

Държането на Спасителя създава лъжливата представа, че Той иска да я отпъди. Всъщност, Той ѝ помогна, но преди това ѝ показа правилният път. Тя не биваше да идва при Него въз основа на несъществуващи права, но само благодарение на една незаслужена милост. Сега вярата ѝ получи моментален отговор.

Тя беше намерила ключа!