„Господ, Който ме е спасявал от устата на лъва и мечката, ще ме избави и от ръката на този филистимец.“  (1 Царе 17:37)

Давид беше помазан за цар във Витлеем, но веднага след това се върна към своето ежедневие, където в борбата с дивите зверове непрекъснато изпитваше спасяващата сила на Бога. Той се върна при своето стадо, а не отиде в специално училище за подготовка на царе. „При овцете“ го намериха и пратениците на Саул. А когато настъпи часът да се изправи пред Голиат, той взе със себе си оръжията, които беше изпробвал на полето. За шлема, меча и бронята на Саул той каза: „Не съм запознат с тях.“ и ги остави на страна. Вмсто тези царски оръжия той взе своята овчарска прашка и камъни от потока, „за да познае цялото това събрание, че Господ спасява не чрез меч и копие.“ Постът сам по себе си няма стойност. Общественото положение като такова не носи духовна сила. Врагът трябва най-напред да бъде сразен в тайно, преди да можм да сторим това наяве. Нашият живот трябва да бъде приведен в унисон със Святият Дух, най-напред у дома преди да можем да упражняваме власт навън. Тази подготовка е във възможностите на всеки.