„О, каква дълбочина на богатството, мъдрост и знанието на Бога! Колко неизследими са Неговите решения и необхватни пътищата Му!“   (Римл. 11:33)
При тълкуването на Божието Слово, неговите служители често прекъсват своето поучение, за да дадат израз на избликналото в момента дълбоко сърдечно преклонение. Тази изява е особено характерна за апостол Павел. В Посланието към римляните, глава 1, той прекъсва своето безпощадно изложение на човешкото падение с един вик на славословие към Бога-Творец, „Комуто да бъде слава до века“ (ст.25), като към тези думи добавя и своето лично „амин“.
В 9-та глава, той прекъсва думите си за духовните предимства на Израел с едно хваление на Христос, „Който е Бог над всичко, прославен във вечността.“ И тук също, в края на главата намираме подобна лъчезарна спонтанност. След като говори за Божието милосърдие спрямо езичниците и за това какъв трябва да бъде техния отговор, накрая той казва: „Защото Бог затвори всички в непокорство, та към всички да покаже милост.“
По-нататък в 12:1 продължава: „И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости ...“ И ето - между тези два стиха той отново вмъква изненадващия възклик - думите на нашия текст. Апостолът не може да сдържи чувствата си: „Защото от Него, чрез Него и за Него са всички неща. Нему да бъде  слава до векове! Амин.“ Прекъсвания от този вид не създават проблеми на Бога.