Постинг
21.09.2017 04:13 -
Животът на егото
Автор : иеромонах Дамаскин (Христенсен)
Непосредствено след първото отклонение на човека от повелите на Пътя у него внезапно се надигнало усещането за нещо „погрешно”. Това фундаментално чувство за погрешност („познанието за добро и зло”) обуславя всъщност раждането на егото и следователно на неговото самосъзнание. Както показахме в предходната част на книгата, човекът загубил одеянието си от Несътворена Светлина, дадено му от Бога, и изведнъж осъзнал, че е гол (Бит.3:8).
И тъй като човешкото его се ражда, когато човекът се опитва сам да стане бог(Бит.3-8), съвсем естествено е това его да се стреми към независимост. Ето защо то отбягва признанието, че това е погрешно: подобно признание ще означава да признае, че не е бог и че съществува нещо друго над него. Страхът от подобно признание за първи път проличава в опита на егото да се скрие „от лицето на Господа Бога между райските дървета”(Бит.3:8).
Но егото се стреми да се скрие не само от Бога; както вече видяхме, то се стреми да се скрие и от духа, защото той също осъжда егото за неговата погрешност. И тъй като не на егото, а на духа се полага господството у човека, самото присъствие на духа изобличава егото като лъжлив узурпатор и подкопава устоите на неговото съществуване.
Как човешкото его, тънещо в собственото си удовлетворение, ще може да се скрие от всевечното и всеобемащо присъствие на Бога и на духа? Как иначе, освен чрез потъване в едно постоянно помрачение-помрачението чувствените удоволствия, мислите, спомените и фантазиите? Ето защо първият човешки акт на непослушание се явява същевременно и акт на изпадане в помрачение, а с това съзнанието започва да става сложно и разкъсано, както го виждаме днес.
За да не застава пред истината за своята погрешност, човекът не спира да се стреми все към онези неща, които най-напред са го въвели в прегрешение: самолюбието и чувственото удоволствие. Отдавайки се на същите тези наслади, той отново решава, че е взел „правилният избор, но това чувство не остава дълго. На практика той става все по-грешен и по-грешен, вследствие на което идва потребността от още по-дълбоко потъване в помрачение, та дори и още по разтърсващи преживявания, за да се върне чувството му, че направил „правилния” избор. Той се бори със своята греховна обремененост чрез самите оръдия на греха, вследствие на което не спира да върви към своето самоунищожение.
Егото ни все търси някакви доказателства, че наистина у човека всичко е наред, че у нас няма нищо грешно и че в крайна сметка човекът действително е Бог. Нашият разум трудно ще признае наличието на подобен процес, но именно такава е на практика подсъзнателната цел на нашия его-живот: да търси всичко, което ще ни кара да забравяме същинското ни естество и ужасното ни състояние, както и да ни прелъстява, дори само в отделни мигове на екстаз, с усещането, че човекът е Бог, че човекът владее всичко, стои над всичко и е напълно самодостатъчно същество. Този е заложеният принцип в сърцевината на неутолимите желания на човека да избяга в чувствените удоволствия на храненето, секса, наркотиците, алкохола, тютюна, забавленията и т.н.; в желанието му за „любов”, известност, почести, слава, власт, високопоставеност, възхвала и възхищение от външния му вид; в склонността му да се възгордява в омразата, осъждането и порицанието на другите.
Егото, или „помощникът”, постига своите цели чрез две сили:1)пресметливия механизъм на човешкия мозък с неговите умения да анализира, да изобретява, да планира и да подхранва въображението си; 2) негодуванието. Чрез първата човекът се стреми да получава, което го изпълва с илюзия, че стои над всичко. Чрез втората той се стреми – съвсем механично, по навик, несъзнателно-да постига надмощие над нещо чрез негодувание или осъждане (порицание) на това нещо. Негодуванието първоначално не идва като емоция, нито дори като мисъл. То е вид механизъм, който егото прилага, за да може незабавно да се възвеличи и да се почувства над някого или над нещо (най – вече над някого, който отнема от усещането на човека че е бог, и едва в впоследствие всичко това намира своя израз в мисли и емоции.
Ако ние в действително имаме смирение и послушание пред Бог, ще правим разграничение между добро и зло без да осъждаме, нито да порицаваме. Но когато човек си припише ролята на Бог, той се лишава от умението да разпознава нещата; отдава му се само осъждането. Но дори когато осъждането формално изглежда правилно, по своята същина то пак е грешно, защото е подбудено от желанието ни да почувстваме, че правото е на наша страна, а не на страната на осъждания човек. Подобен род оценки са на равнището на егото и ни отделя от Бога. „Не съдете по външност- казва Христос- а съдете с праведен съд”(Иоан.7:24). За съжаление обаче горделивият човек не е в състояние да направи подобно разграничение, а ще съди по външността и пак ще мисли, че различава нещата. Тяхното разпознаване се постига единствено чрез смирение.
Когато смиреният човек се изправи пред неправда, той не реагира вътрешно; той ще види, че това е неправда, но без да възнегодува. Когато човекът с его се сблъсква с подобен род неправда, той веднага ще отреагира с негодувание. И в двата случая тази реакция първоначално възниква без никакво участие на мисълта. Когато негодуванието премине в мисъл, то се превръща в осъждане.
Ако един човек подсъзнателно е зареден с желанието да се налага и да влиза в ролята на Бог, в съзнанието си той привлича всчкакви мисли, чрез които може да подхранва желанието си, да му се наслаждава, а защо не и да го изпълнява: мисли за по – голяма очарователност и привлекателност, различни съждения за нещата, мисли за чувствен и материалистичен характер и т.н. Продължили да се залъгва с подобни мисли, тогава към тях се прилепят емоциите. „Емоция” в своя буквален смисъл означава „отделям се, отдалечавам се”; чрез нея човекът се отделя от същинското си естество, отдалечава се от своя дух.
Щом веднъж емоциите се прилепят към мислите, те започват да възбуждат безкраен поток от мисли. Човек целият потъва в своите мисли и чувства като в някаква виртуална реалност, без да съзнава, че му е дадена силата да се отстрани от тях. Мислите му добиват натрапчив характер, защото са тласкани от твърде силната комбинация между мисъл, желание и емоция – комбинация наречена „страст”. Това е животът на егото. Единствено страстите насочват човешкия дух и човек все повече и повече се отдалечава от своя Творец.
Из “Христос вечното Дао” превод от английски Анжела Лазарова
Изд. Дамян Яков, София 2007
http://pravoslaven-sviat.org/2013/06/06 ... -na-egoto/
Непосредствено след първото отклонение на човека от повелите на Пътя у него внезапно се надигнало усещането за нещо „погрешно”. Това фундаментално чувство за погрешност („познанието за добро и зло”) обуславя всъщност раждането на егото и следователно на неговото самосъзнание. Както показахме в предходната част на книгата, човекът загубил одеянието си от Несътворена Светлина, дадено му от Бога, и изведнъж осъзнал, че е гол (Бит.3:8).И тъй като човешкото его се ражда, когато човекът се опитва сам да стане бог(Бит.3-8), съвсем естествено е това его да се стреми към независимост. Ето защо то отбягва признанието, че това е погрешно: подобно признание ще означава да признае, че не е бог и че съществува нещо друго над него. Страхът от подобно признание за първи път проличава в опита на егото да се скрие „от лицето на Господа Бога между райските дървета”(Бит.3:8).
Но егото се стреми да се скрие не само от Бога; както вече видяхме, то се стреми да се скрие и от духа, защото той също осъжда егото за неговата погрешност. И тъй като не на егото, а на духа се полага господството у човека, самото присъствие на духа изобличава егото като лъжлив узурпатор и подкопава устоите на неговото съществуване.
Как човешкото его, тънещо в собственото си удовлетворение, ще може да се скрие от всевечното и всеобемащо присъствие на Бога и на духа? Как иначе, освен чрез потъване в едно постоянно помрачение-помрачението чувствените удоволствия, мислите, спомените и фантазиите? Ето защо първият човешки акт на непослушание се явява същевременно и акт на изпадане в помрачение, а с това съзнанието започва да става сложно и разкъсано, както го виждаме днес.
За да не застава пред истината за своята погрешност, човекът не спира да се стреми все към онези неща, които най-напред са го въвели в прегрешение: самолюбието и чувственото удоволствие. Отдавайки се на същите тези наслади, той отново решава, че е взел „правилният избор, но това чувство не остава дълго. На практика той става все по-грешен и по-грешен, вследствие на което идва потребността от още по-дълбоко потъване в помрачение, та дори и още по разтърсващи преживявания, за да се върне чувството му, че направил „правилния” избор. Той се бори със своята греховна обремененост чрез самите оръдия на греха, вследствие на което не спира да върви към своето самоунищожение.
Егото ни все търси някакви доказателства, че наистина у човека всичко е наред, че у нас няма нищо грешно и че в крайна сметка човекът действително е Бог. Нашият разум трудно ще признае наличието на подобен процес, но именно такава е на практика подсъзнателната цел на нашия его-живот: да търси всичко, което ще ни кара да забравяме същинското ни естество и ужасното ни състояние, както и да ни прелъстява, дори само в отделни мигове на екстаз, с усещането, че човекът е Бог, че човекът владее всичко, стои над всичко и е напълно самодостатъчно същество. Този е заложеният принцип в сърцевината на неутолимите желания на човека да избяга в чувствените удоволствия на храненето, секса, наркотиците, алкохола, тютюна, забавленията и т.н.; в желанието му за „любов”, известност, почести, слава, власт, високопоставеност, възхвала и възхищение от външния му вид; в склонността му да се възгордява в омразата, осъждането и порицанието на другите.
Егото, или „помощникът”, постига своите цели чрез две сили:1)пресметливия механизъм на човешкия мозък с неговите умения да анализира, да изобретява, да планира и да подхранва въображението си; 2) негодуванието. Чрез първата човекът се стреми да получава, което го изпълва с илюзия, че стои над всичко. Чрез втората той се стреми – съвсем механично, по навик, несъзнателно-да постига надмощие над нещо чрез негодувание или осъждане (порицание) на това нещо. Негодуванието първоначално не идва като емоция, нито дори като мисъл. То е вид механизъм, който егото прилага, за да може незабавно да се възвеличи и да се почувства над някого или над нещо (най – вече над някого, който отнема от усещането на човека че е бог, и едва в впоследствие всичко това намира своя израз в мисли и емоции.
Ако ние в действително имаме смирение и послушание пред Бог, ще правим разграничение между добро и зло без да осъждаме, нито да порицаваме. Но когато човек си припише ролята на Бог, той се лишава от умението да разпознава нещата; отдава му се само осъждането. Но дори когато осъждането формално изглежда правилно, по своята същина то пак е грешно, защото е подбудено от желанието ни да почувстваме, че правото е на наша страна, а не на страната на осъждания човек. Подобен род оценки са на равнището на егото и ни отделя от Бога. „Не съдете по външност- казва Христос- а съдете с праведен съд”(Иоан.7:24). За съжаление обаче горделивият човек не е в състояние да направи подобно разграничение, а ще съди по външността и пак ще мисли, че различава нещата. Тяхното разпознаване се постига единствено чрез смирение.
Когато смиреният човек се изправи пред неправда, той не реагира вътрешно; той ще види, че това е неправда, но без да възнегодува. Когато човекът с его се сблъсква с подобен род неправда, той веднага ще отреагира с негодувание. И в двата случая тази реакция първоначално възниква без никакво участие на мисълта. Когато негодуванието премине в мисъл, то се превръща в осъждане.
Ако един човек подсъзнателно е зареден с желанието да се налага и да влиза в ролята на Бог, в съзнанието си той привлича всчкакви мисли, чрез които може да подхранва желанието си, да му се наслаждава, а защо не и да го изпълнява: мисли за по – голяма очарователност и привлекателност, различни съждения за нещата, мисли за чувствен и материалистичен характер и т.н. Продължили да се залъгва с подобни мисли, тогава към тях се прилепят емоциите. „Емоция” в своя буквален смисъл означава „отделям се, отдалечавам се”; чрез нея човекът се отделя от същинското си естество, отдалечава се от своя дух.
Щом веднъж емоциите се прилепят към мислите, те започват да възбуждат безкраен поток от мисли. Човек целият потъва в своите мисли и чувства като в някаква виртуална реалност, без да съзнава, че му е дадена силата да се отстрани от тях. Мислите му добиват натрапчив характер, защото са тласкани от твърде силната комбинация между мисъл, желание и емоция – комбинация наречена „страст”. Това е животът на егото. Единствено страстите насочват човешкия дух и човек все повече и повече се отдалечава от своя Творец.
Из “Христос вечното Дао” превод от английски Анжела Лазарова
Изд. Дамян Яков, София 2007
http://pravoslaven-sviat.org/2013/06/06 ... -na-egoto/
Няма коментари
