Когато за първи път дойдох в Девин през 1995 година, аз не знаех защо идвам тук, но по-късно разбрах, че това стана чрез водителството на Святия Дух. За мен този дом в Девин беше непознат и дейността, за която беше предназначен - също. Това беше като че ли повече от любопитство, отколкото призив. Дойдохме в дома за три дни, но престояхме цял месец. И това общуване на място с вярващите много ми допадна. Мислех си:

- Как е възможно братя и сестри толкова добре да се разбират и общуват?

Семейството на Енчо и Таня не делеше никого, а всички бяхме едно духовно семейство с общи нужди и потребности. И веднъж в спор с моята духовна сестра, Бог ни говори следното:

- Не се хапете и не се карайте! Аз искам да видя Моята любов между вас и ще върша велики и страшни неща чрез вас!

Ние се стъписахме от тези думи и спряхме да спорим, като в нас дойде страх от Господа и копнеж за Божията любов. Разбрах, че единството се крепи само чрез Божията любов между нас и в нас и от сърце закопнях за тази любов, която свързва и не разделя.

Оттогава изминаха седем години, но аз никога не забравих тези думи на Господ. Дълго се лутах и преминах през много страдания и огорчения, през долината на мрачната сянка, но осъзнавах през всичкото това време, че търсенето на тази любов и единство изисква жертви. Болезнено търсих единството с Бога, също и с братя, и сестри. Нуждаех се от това единство.

И ето ме пак в Девин за трети път с моя сестра в Господа. Тук заварихме още една сестра от Пловдив. Дойдохме по Божия призив, за да се слеем в едно духовно семейство с вярващите в Девин. Много са църквите, но малко са тимовете, изградени в тях. Много е трудно хора с различни характери, навици и наклонности, на различни духовни нива и възрасти да бъдат слети в едно. Това за мен е борба със себе си. Да победиш и да преодолееш собственото аз и да се смириш, като считаш брата или сестрата по-горен от себе си, това означава да умъртвиш себето.

Изпитанията за тези няколко месеца в Девин бяха много. Докато се сформираше тима, лукавият ни дебнеше и искаше да раздели този току-що образувал се тим. Но в пост и молитва заедно, ние се борехме за всяка душа и за тези, които Бог прибавяше към нас, за делото на плана Си, който имаше да изпълни в Родопите. Слава на Бога!

Изпитанията и стрелите на лукавия ни направиха по-твърди и по-устойчиви в бурите и с още по-голямо единство в любов и усърдие посрещаме всичко със знанието, че всичко съдейства за добро на тези, които любят Бога.

Единството идва, когато всички променяме себе си, преследвайки заедно общата ни цел - да достигнем пълнотата на Христовия характер. И тогава победата ни ще бъде пълна. Единни в Духа ще работим задружно на Божията нива в Родопите за работата, на която Бог ни е призовал. Амин!

Величка Люцканова, Девин

СПОМЕНИ ОТ МИСИОНЕРСКИЯ ДОМ

Здравейте скъпи на сърцето ми батко, Таня, Йоана, Криси, Ели, Величка, Стойка и всички от Мисионерски дом в Девин!

Докато четях бр. 9 и 10 от 2001 г. на сп.”Братска любов”, спонтанно ме заля вдъхновението да ви пиша. Когато видях познатите лица на корицата и вътре в списанията, в мен нахлуха спомените от лятото за дните, прекарани в Мисионерския дом в Девин. Наистина трябва огромна Божия любов да царува между вярващите в този дом, за да не се обръща внимание на дребните неща в ежедневието, трудностите при изхранването, мюсюлманския фанатизъм, тесните и опасни планински пътища, по които трябва да се достигне и до най-отдалечените кътчета в Родопите, за да имате търпението, което е нужно да изслушвате и разговаряте с хората, за да давате личен пример, защото всеки един от Мисионерския дом трябва с живота си да покаже на околните, че Исус живее в него. Благословени да са от Бога всички тези сестри и братя, които са оставили роднини и домове и са се изкачили високо в планината, за да разнасят Божието Слово, да раздават топлината на своето човешко сърце на всеки срещнат, да поддържат дома в уютен и изряден вид и да посрещат с такава готовност и толкова сърдечно гости от България и чужбина.

Спомените нахлуват в съзнанието ми. Изкачването в Родопите, чудната красота, която Бог е създал, прекрасната природа, величествените скали, огромните язовири, синевата на водните пространства, малките романтични островчета. Радостни възклицания пред възхитителните Божии творения. Вълнуващото посрещане от Ели, Вили и Стойка. Не мога да не спомена с умиление разходките из Девин и околността, романтичното пътуване до Жребово и един нов момент за мен – каменните къщи, хората - сякаш бях в друг свят. Удоволствието от десетте километра, изминати пеша. Споменът от Триградското ждрело и пещерата Дяволско гърло – страхотни отвесни скали, направо тръпки те побиват от дълбочината на пропастта, от грохота на водата. Бездната дълбока - като погледнеш надолу, страх те обзема. Оприличих го на ада и мислено се помолих: “Господи, колко много трябва да се работи за Теб в този затънтен край, за да може тези люде да Те познаят, да вярват в Теб и да Те следват, защото иначе ги чака този страшен ад в Дяволското гърло.” Широка лъка също ме впечатли с музикалното си училище, със старинните къщи, срещата с вярващи. Молитвата ми бе всички, живеещи там, да познаят Исус.

Последният ден от гостуването ми също беше незабравим. Пътешествие в околностите на Девин. Неописуемите скали, чешмата с трите чучура с надпис “Бог е дух”, в коритото на която открих малко, мокро, премръзнало таралежче. Крисито го взе, прегърна го, стопли го и го обгради с толкова нежност, любов и топлина, че то се съвзе, размърда се и тя го пусна на една слънчева полянка. Колко повече ние трябва да проявяваме състрадание, обич и търпение към тези, на които благовестваме - нужно е да дадеш всичко от себе си, за да ги приобщиш към християнското семейство.

Още си спомням с радостно вълнение мостчетата по реката, заоблените огромни камъни, бистрата ромоляща вода, водопада, висок 120 метра. А после отново надолу през дъжда, светкавиците и силните гръмотевици, но не се уплаших. Бог ми даде спокойствие, защото знаех, че Той ни пази. Само искаше да ни покаже силата и могъществото Си, пред които се прекланяме. Макар че се прибрахме целите мокри, беше толкова вълнуващо и романтично.

На следващия ден не се чувствах добре, бях настинала и имах температура, но Бог ни изпрати в Стара Загора и там брат Дедов и батко се молиха за мен и бях изцелена от Нашия Спасител и Господ. Когато се прибрах в Преслав, бях напълно здрава. Още едно уверение от Всемогъщия, че Той е жив и съществува.

Прочетете Филипяни 1:9-11.

С християнски поздрав към всички вас: Лидия Желева Калева, Велики Преслав

ДОСТИГАНЕ НА НЕДОСТИГНАТИТЕ

Пристигнахме в турското селце, където живеят няколко семейства. Те много се зарадваха, че изобщо някой е дошъл да ги види. Докато намерим селото, трябваше да пообиколим доста, защото тук в планината обикновено няма табели. Такива малки села липсват даже и на картата.

Раздадохме им Инджили (Нови Завети) и брошури и те се почувстваха много щастливи. Бяха предимно възрастни хора. Само един човек отказа да вземе книжките. Оказа се, че е атеист. Поговорихме си доста с него, но той отново отказа Инджила и вярата в Бог.

Първото семейство, на чиято врата потропахме, настояваха да влезем за "по едно кафе". Договорихме се, че след като обиколим другите къщи, ще им погостуваме. Върнахме се и като започна една приказка... около час – час и половина. Имахме възможност да им говорим за вярата си надълго и нашироко. Оказа се, че бащата на жената навремето е бил ходжа. Мъжът доста се впечатли от това, как Исус ме е освободил от цигарите. Накрая се молихме за тях и по-специално за него, да може да остави цигарите.

В друго село, пак турско, открихме две семейства на възраст между 50 и 70 години. Те с радост приеха Инджилите и брошурите. Оказа се, че един от старците е слушал за Христос в Турция.

Беше много вълнуващо, когато достигнахме до едно от селата пеша. Вървяхме около час, защото кола не може да стигне до там. Беше съвсем като в първите векове. Бяхме сложили литературата в една раница и така стигнахме до селото. Там живееха само двама души - семейство възрастни хора, турци, около седемдесетте. Твърде много се зарадваха. "Никой вече не се сеща за нас! Всички са ни забравили" - бяха думите им. "Но Господ не ви е забравил" – отговорихме ние.

Гостиха ни с чист пчелен мед и хляб. Наоколо стояха празни, полусрутени къщи, които показваха, че някога тук е кипял живот. На селската чешма имаше надпис от 1984 година. Нямаше ток.

Беше много вълнуващо, когато посетихме и селце, което е навътре в гората и до там се стига по черен път. Няма го на картата, няма и табели. Когато пристигнахме и слязохме от колата, усетихме някаква тайнственост. Времето беше много приятно и съвсем тихо. Дочухме лай на кучета и някой да говори. Оказа се, че е една бабичка, която си говори с кученцата си. Осемдесет и четиригодишната старица живееше съвсем сама и се грижеше за кравите на синовете си, които живеят на друго място. Поразителна гледка. Наоколо къщи – празни и разпръснати в някакъв неразгадаем ред, полусрутени, изградени от камък и с покриви от тикли, вратите им обрасли с коприва и къпинаци. И само все още стоящите номера на вратите показваха, че те не са изоставени преди сто или двеста години, а може би само от около двадесетина. От изоставените дворове ни гледаше по някоя крава, за която нямаше значение в чий двор пасе - там отдавна никой не живее. Навсякъде наоколо имаше големи орехови дървета и други, вероятно вековни. Всичко беше потънало в зеленина и някаква загадъчна тишина. На една от пътеките, настлани с каменни плочи, се подаваха два черепа от крави, полускрити от тревата.

Накрая двамата с Младен стигнахме до последната къща в селото, за която бабичката ни каза, че там живее един мъж със семейството си. Оказа се, че в момента му гостува едната му дъщеря заедно с малкия си син. Дадохме им брошури и Инджили - достатъчно, за да раздадат и на другите хора от селото, които в момента отсъстваха. Дадохме им и аудиокасети с драматизацията на филма "Исус". Оказа се, че съм им дал и една проповед на Бени Хин, която бях взел да слушаме в колата, докато пътуваме. Дано хората, които слушат тази проповед, да повярват. В селото нямаха ток. Човекът сам си беше направил водопровод. Всички бяха българомохамедани.

* * *

На всички, които подкрепят това служение в Родопите, искаме да изкажем нашите горещи благодарности. Благодарение на вашата финансова подкрепа успяхме да посетим 14 села, където раздадохме Инджили и в много от тях прожектирахме филма “Исус”. Обадиха се приятели от различни места и от много църкви, за да ни подкрепят. И наистина Господ работи. Благодарение на вашата помощ можахме да ремонтираме автомобила и така да работим спокойно. Важно е да знаете, че пътуваме до малки селца по планински пътища без никаква настилка. Затова колата толкова бързо се разбива.

Господ е Този, Който благоволи в единството на Христовата църква (Псалм 133). Когато църквата е единна в подкрепата си, тогава през нея протича истинският живот. Наистина Църквата в България трябва да се научи да работи в единство за Божиите цели. Това изисква саможертви. Не само веднъж, но всеки ден. Бог чака да види любов в нашите взаимоотношения. Божият мир да бъде на всички, за да можем да се доверим повече един на друг.

Гюнай Шерифов, Родопите

КАРТИНА НА МИСИОНЕРСТВОТО

През тази година (2003) се навършват 10 години, откакто Бог помогна да се създаде Мисионерски дом Девин. В него имаме няколко души от различни части на България, които са тук по Божия призив. Една от сестрите се казва Величка. Тя беше за няколко дена при своите близки в Девня и се върна в Мисионерския дом със своя син Ванко, който е 39-годишен. Той е много добър художник, но напоследък се беше затворил в себе си и сега се създаде възможност да бъде между други хора и да се разсее от състоянието на депресия, потиснатост и глад поради безработицата, която не е подминала и него.

На сутринта, както обикновено, се събрахме всички на молитва, четохме и разсъждавахме върху Словото, молихме се. През това време във фурната на печката се приготвяше вкусно ястие. Някой беше изпратил малко месо за Дома и сега всички се настроихме за богатата трапеза, която очаквахме с нетърпение.

Тавата с вкусното ястие беше извадена от фурната и всички ние с апетит поглеждахме към нея. Тогава разбрахме, че хлябът е малко и няма да ни стигне и някой изтича да купи още. През това време, за изненада на всички, Ванко каза: “Майко, аз съм гладен.” Протегна се, взе тавата, разположи я пред себе си и започна сам да унищожава всичко, каквото имаше в нея. Опитахме се да се намесим: “Ванко, това не е само за теб, но за всички в дома. Редно е храната да бъде разпределена на всички поравно.” Отговорът беше: “Кой си ти? Аз не те познавам!”

За ужас на всички вкусните пържоли и картофи бяха изядени и в тавата не остана нищо. Всички ние гледахме замислени, недоумяващи и невярващи на очите си, че това е възможно – един човек да изяде храната на другите.

В този момент Святият Дух ми прошепна: “Това представлявате вие и в лицето на Ванко можете да видите себе си и църквата!”

Тогава видях следната картина. Исус благослови хляба и рибите и апостолите започнаха да раздават на седналите. Какво би станало, ако след като са раздали на първата и втората редица, те се върнат отново отпред и за втори, а после за трети и четвърти път продължат да раздават от храната само на първите редици. А последните!? Как биха реагирали последните редици?

Ние сме си създали църкви, в които има изобилна духовна храна три-четири пъти в седмицата. Дори дотолкова сме преситени от храната, че често пъти почваме да търсим кусури и да критикуваме тези, които ни я поднасят. А има около нас хиляди, които гладуват, особено в Родопите. Сигурно вече има построени хиляда джамии само в Родопите, но няма построена нито една евангелска църква, която да бъде поне като символ на християнството в този неевангелизиран и гладуващ за истинска духовна храна край. Тези, които са дошли тук като мисионери, се броят на пръсти и често работят без финансова подкрепа и без спонсорство, с вярата, че малкото, което правят в Родопите, един ден Бог ще го умножи.

Не трябва ли да направим нещо и за Родопите?

Най-бързо растящата църква в света, вписана в книгата на Гинес, е църквата на д-р Ким, Южна Корея. Той казва: “Църкви, които не жертват за мисионерство, са мъртви”.

ОТКРОВЕНИЕ ЗА БЪЛГАРИЯ И РОДОПИТЕ

Роден съм през 1975 година. В детството си бях по-различен от останалите деца. Участвах в рецитали, в конкурси по рисуване и обирах всички награди. Започнах като отличник, но завърших като двойкаджия. Колкото повече растях, толкова повече се променях. От ден на ден ставах все по-голям хулиган. Започнах да пия и да пуша.

През един летен ден на 1991 година в родното ми село предстоеше евангелизация. Знаех това отпреди няколко дни и се бях подготвил да проваля всичко. Искаше ми се да се пошегувам с проповедниците, да ги предизвикам и да се сбия с тях.

Когато седнах и започнах да слушам, бях шокиран. Като гръм от ясно небе чух потресаващите думи от Евангелието на Йоан 3:16. Този стих се заби в сърцето ми, аз не можех да повярвам на ушите си. Не можех да се помръдна. Стоях като труп до края на проповедта, безмълвен и с наострени уши. Нещо ставаше с мен. Чудесната Божия любов стопи леда, който години наред беше оковал сърцето ми... Тогава за първи път в живота си повярвах в Исус. Исках да науча нещо повече за Него, но брошурите, които раздаваха в края на проповедта, не стигнаха до мен. Вярвам, че Бог е имал специален план за моя по-нататъшен живот, защото точно тогава до мен дойде една жена, която ме попита дали искам да ми разкаже за Исус. Бях доста нетърпелив да чуя нещо повече за Този, Който беше умрял за мен, и приех поканата да отида с нея. В къщата на тази жена се събираха вярващи хора, аз научих доста неща и оттогава редовно посещавам сбирките.

През септември отидох на училище в Добрич. Всичко беше по-различно, защото Бог ми се беше открил, и аз не забравих да посещавам църквата. Не след дълго получих кръщение в Святия Дух. Това беше и ще бъде най-щастливият миг от живота ми. От този момент нататък Исус вложи словото Си в мен и аз започнах да благовествам. Бог ми даде дарбите: изцеление, откровение и пророчество, но знам, че Той иска да ме употребява най-вече чрез благовестието. Така започна моят християнски живот.

Сега съм повече от сигурен, че съм в пътя на живота. Радвам се, че Бог благоволи да покаже милост към един такъв грешник като мен.

С Божията помощ завърших образованието си и се върнах в родното си село. Около 30 души вярващи сме и службите, които провеждаме, са помазани с мощната сила на Святия Дух. Исус спасява, кръщава, изцерява.

На 31.06.1991 г. получих откровение от Бог, че църквата в Карапелит ще се преумножи. Отдавам слава на Бог, защото Той изпълнява обещанието Си. Вярвам, че още много мои съселяни ще приемат Исус.

Малко по-късно имах видение от Бог. Видях как цяла България гори в огъня на Святия Дух и най-вече горяха Родопите, имаше много големи пламъци... Прииска ми се и аз да съм там, но вярвам, че Бог има план къде и как да ме употреби...

Георги Вълев Илиев, с. Карапелит, обл. Варненска

СЪДЪРЖАНИЕ

Родопите – най-голямото мисионерско поле

Аз избрах злото

Вик за Родопите

Отново в Родопите

Летен проект Девин 2005

Видението ни за Родопите

Специално за списание "Братска любов"

Аз и моят дом ще служим на Господа

Дяволът иска да те убие

Съединени в единство

Спомени за Мисионерския дом

Достигане на недостигнатите

Картина на мисионерството

Откровение за България и Родопите

Край