Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.09.2017 06:00 - ИЗ ДНЕВНИКА НА МИСИОНЕРА - 3-та част
Автор: monbon245 Категория: Други   
Прочетен: 110 Коментари: 0 Гласове:
0



 Как организирахте първите църкви в Родопите?

 

Мисионерската дейност в Девин и района започнахме с молитва. Месеци наред нищо не се случваше, но през юли и август 1994 година започна съживление. За кратко време доста мюсюлмани приеха християнската вяра. Подготвихме регистрация на три църкви в района. Скоро имахме и първото водно кръщение в реката.

Вярваме, че Бог ще отвори сърца, които да подкрепят това благородно дело, Божието слово да се проповядва и на мюсюлманите.

 

АЗ И МОЯТ ДОМ ЩЕ СЛУЖИМ НА ГОСПОДА!

 

Мисионерското поле за работа в Родопите е огромно. Молим се за работници, които вярващите да подкрепят с финанси, за да може да посетим всяко село и градче в този обширен район. Имаме организирани няколко църкви, които трябва да обслужваме. В някои села повярваха млади хора - мюсюлмани, които се нуждаят от укрепване във вярата. Очакваме там да се организират бъдещи нови църкви. Става все по-трудно и по-трудно новоповярвалите да бъдат обхванати, за да им се поднася навреме необходимата духовна храна.

Често пъти семействата и децата ни са ощетени поради липса на време, но духовната атмосфера на молитва и свидетелство, в която живеем, дава положително отражение върху тях. Преди няколко месеца нашата малка дъщеря Криси, която е на 5 години, имаше интересно преживяване, за което желаем да ви разкажем. В началото на миналата година беше спасена голямата ни дъщеря Йоана, която е деветгодишна; а синът ни Живко - в момента войник, преживя тази духовна опитност на осемгодишна възраст. Сега целият ни дом е спасен и всички заедно можем да се радваме на Божията милост и да служим на Господа.

 

Новорождението на Криси

 

Криси, разкажи ни за преживяването си. Кога стана това?

Беше понеделник, вътре в есента (по средата на есента), когато татко се върна в Девин от семинара в Пловдив и разказваше интересни неща за него. На другия ден се прибрах от детската градина и кака ми предложи да започнем една игра. Бог ми сложи греховете в сърцето, така че да мога да ги усетя и тогава започнах да плача. Кака ми предложи да играя, но аз й казах: "Како, моля те, не ме мъчи да играя на тази игра." И аз започнах да плача още по-силно. Бог така направи, че да мога да си усетя греховете и аз се молих да разбера дали Той ми е простил греховете. Тогава казах: "Татко Исусе, записал ли си името ми в книгата на живота?" Получих радост и мир в сърцето си. Почувствах, че всички вярващи имат дом в Божията десница, а тя е голяма като целия свят.

 

Криси, защо не си ни разказала това досега?

Аз се опитвах много пъти да ви разкажа това, но вие бяхте заети.

 

Криси, а защо плачеш тази вечер?

Чувствам отново тежест в сърцето си и колко много са греховете ми. Дали татко Исус ми е простил за лошите и груби думи, които съм казвала на кака и на други деца? Дяволът няма власт да ми ги спомня, нали?

 

Криси, снощи ти ни разказа за преживяването си. Разбрахме, че през нощта си имала и интересен сън, помниш ли го?

Да. Първо се видях на леглото с кака, а Исус беше над мен с бяла, блестяща и разперена дреха, като позлатена. Той ми каза: "Криси, ти имаш новорождение." След това видях как небесата се разтварят и Исус се вдигна. Имаше ангели във въздуха, които пееха. Искам татко Исус да ми помогне да се науча по-бързо да чета, за да разбирам Библията.

 

Йоана отново почва да чете Библията

 

Една вечер мама ни говореше как Бог ще дойде скоро, за да ни вземе на небето. Тя ни разказа за това, което се е случило на една магистрала в Америка. Възрастна вярваща жена пътувала с колата си. Млад човек вдигнал ръка, за да спре. Тя решила да го качи в колата. След малко младежът й казал, че скоро Исус ще дойде да ни вземе и затова трябва да се приготвим. Жената се обърнала, за да го види по-добре, но открила, че младежът го нямало. Тя се уплашила и започнала да криви колата наляво и надясно. Един полицай забелязал това и я спрял. Тя му разказала всичко. Полицаят казал: "Не се бойте! Днес това се случва за седми път на тази магистрала."

Когато чух това, казах на мама: "О, аз не съм чела Библията си отдавна." Тогава взех Словото и прочетох четири глави. Мама ме помоли да вечеряме, но аз й казах да ме почака, за да довърша главите.

"Мамо - казах аз - всеки трябва да иска прошка за греховете си, за да ни вземе Исус на небето." Мама каза: "Правилно!" Тогава започнах да плача, а тя седна до мен. Започнах да плача още по-силно. После тя ме попита дали имам увереност, че Бог ми е простил греховете и ми е записал името в Книгата на живота. Аз казах: "Да!" Започнах да се радвам. Мама ми обясни, че съм получила новорождение. След това ние вечеряхме.

 

Чудото с нашия син

 

Имахме гости в дома ни, с които бяхме в общение и разисквахме върху Словото. Накрая се молихме. Живко дойде при нас и каза: "На мен ми е скучно, какво да правя?" Майка му се скара: "Моля те, Живко, не ни пречи! Играй си там в ъгъла!" Но вместо да отиде в ъгъла, Живко падна на колене и започна да се моли: "Татко Исусе, прости ми греховете, прости ми каквото съм сбъркал и запиши името ми в Книгата за живота." Постепенно повиши гласа си, като започна да плаче силно.

Ние спряхме да се молим и с интерес наблюдавахме това, което ставаше с него. Имах чувството, че стогодишен грешник се кае. Помислих си, какви грехове може да има едно дете? Да, наистина, когато Святият Бог докосне едно дете, и то се чувства грешно пред Бога. Съпругата ми започна да го спира: "Живко, моля те, по-тихо, какво ще си помислят съседите". Той отговори: "Не мога, бе, майко, не мога. Нещо ме кара отвътре да викам към Бога."

След малко Живко започна да хвали Бога: "Благодаря ти, татко Исусе, благодаря Ти, че Ти ми прости греховете и ми записа името в Книгата за живота." Когато стана от молитвата, лицето му сияеше. Тогава ни разказа за двете видения, които е имал. "Видях - каза той - две картини. На първата, татко Исус беше разпнат на кръста; видях и пироните, с които е прикован и две сълзи, които се търкулнаха от очите Му. На втората картина - цялата стая беше в бяло. Аз стоях в средата, облечен в бели дрехи и около мен имаше ангели, които славеха и хвалеха Бога."

Най-чудното нещо, което стана с нашия син, е промяната, която настъпи след това. В детската градина, а после и в училище, имахме доста проблеми с него. Спомням си, един ден ме видя едно момиченце от градината и ми каза: "Чичко, Живко ни накара всички да се скрием под леглата! Учителката беше излязла, а когато се върна, много се изплаши, че ни няма. После разбра, че Живко, "цветето на групата", ни е накарал да направим това. Беше отново наказан".

Един ден съпругата ми Таня се върна от градината разплакана. Едва удържаше Живко. "Не мога да преживея този срам, заместник-директорката да ми заяви, че ще изключат Живко от градината, ако продължава да създава проблеми на учителките."

Тази вечер Живко беше сериозно наказан. Няколко дни нямахме проблеми с него, но после те отново започнаха. Положението не се промени и в първи клас. Получавахме непрекъснато оплаквания за сбивания и недисциплинираност.

Една седмица след новорождението на Живко, учителят по физкултура го среща, заедно с майка му. "Кажете ми - казва той - какво стана с Живко? Той е съвсем друг от една седмица насам. Имах голям страх за него - как ще го опазя до края на учебната година, беше ме страх да не си счупи, я ръка, я крак. Преди беше толкова недисциплиниран, но сега е пример за всички."

Ние можем да благодарим само на Бог за голямата промяна, която стана с нашия син Живко. Сега, след като целият ни дом е спасен, всички служим на Господа в Родопите с още по-голяма радост.

 

ДЯВОЛЪТ ИСКА ДА ТЕ УБИЕ

 

Отворих очи… Пред мен зееше огромна пропаст... Само след секунда, колата можеше да се търкаля като кибритена кутийка, надолу към бучащата река… И тогава…

 

Това, което ще ви разкажа първо, се случи преди няколко години. Телефонът звънеше упорито… От Пловдив се обаждаше мой приятел. В гласът му имаше притеснение: “Дяволът иска да те убие… Господ ми говори, за да се молим за теб и семейството ти…”

 

Харесва ми спортното каране на кола, но правя това само, когато съм самичък. Обичам високите скорости. Спомням си веднъж с “Москвича”, който имахме, как пропътувах разстоянието от София до Девин само за 2 часа и 20 минути. Обаче, след това предупреждение от моя приятел, близо месец карах колата много смирено и внимателно, и се взирах на всеки завой. И слава на Бога, нищо лошо не се случи. Атаката дойде оттам, откъдето никак не я очаквахме…

 

Събрахме се около десет човека и излизахме много дни подред в планината, за да съберем дърва за зимата на две семейства от църквата, и с моето семейство – три. Имахме разрешително за дървата, купихме храна и всеки ден с микробуса пътувахме до определеното място. Ние, мъжете, се катерехме по стръмния склон и прехвърляхме надолу отрязаните дърва, а жените ги подреждаха край горския път. Беше и задружно и вълнуващо. Тези, които разбираха от гъби, не пропускаха нито една…, така че съчетавахме полезното с приятното.

 

Този ден беше както другите дни, топъл и слънчев. Някой се шегуваше, смеехме се… Край пътя, отстрани, където беше прорязана планината, бяха нападали камъни и приличаха на остри брадви, насочени с остриетата си нагоре. Тежко и горко ти, ако се спънеш и паднеш върху тях… В това време другите мъже се изкачваха по тясната пътека и аз се оказах последен. Жените ни наблюдаваха как се катерим нагоре. Пътеката минаваше по края на скосения участък и после се губеше навътре в гората. Побързах, за да стигна другите и погледнах от високото към останалите долу, където те все още гледаха към нас. В този момент почвата под единия ми крак пропадна. Тялото ми се наклони, опитах се да се задържа, но безуспешно и от четири метра височина с главата надолу се насочих върху нападалите камъни. Несъзнателно съм протегнал ръце, после тялото ми като огромен чувал с картофи се стовари върху земята. Мъжете чуха тъпия шум от падането и се върнаха обратно. Всички ме наобиколиха… “Как си?!” Отговорих, че съм добре. Раздвижих единия крак, после другия. Истинско чудо… Само тънка струя кръв потече от главата ми. Оказа се, че един от тези каменни зъбери е разпорил повърхностно няколко сантиметра от кожата на главата ми. Ударът е бил поет от ръцете ми и съм бил на косъм, главата ми да бъде разцепена. По-късно осъзнах, че сигурно това беше опитът на дявола да ме убие. В болницата ме прегледаха, направиха снимки, но нямаше никакво счупване. Неприятното беше само, че ми шиха кожата на главата без упойка. Особено когато издърпваха конците… Това чувство не може да се опише. Очакваха, че кръвното ми поради сътресението ще бъде високо, но то беше съвсем нормално. Дори се опитвах да се шегувам… Когато съм споделял този случай с вярващи, много от тях са казвали, че се молят за нас и за всички, които са на предната линия.

 

Ще ви разкажа и за още един опит на Сатана да ме убие. Това беше в началото, когато започнахме мисионерската работа в Родопите. Бяхме събрали екип от ентусиасти. С “Москвича” обикаляхме различни села. Почти всеки ден бяхме някъде. Соня, младо момиче, ни беше готвачка.

 

Един ден на вратата се позвъни. Отвън стоеше млад мъж. Молеше да го прием да живее при нас в Дома. Разказа, че е от Девин и че има проблеми с алкохола. “Когато се напия, започвам да крада… Поради тази причина бях в затвора, където ни проповядваха Енчо и Таня. Когато ги видях тук в Девин, си казах, че те ще ми помогнат…”

 

Взехме го при нас. После приехме и друг човек със същите проблеми. Хора в района, които са били в затвора, чуха за новата църква и започнаха да идват на богослуженията ни. По-сериозните от тях започнахме да изпращаме в Библейското училище в Разлог, за да ги подготвим за мисионерска работа. Близо десет души минаха обучение през Библейското училище. Описахме някои от случаите с освободените от алкохола в списанието “Братска любов”. Много хора са прочели свидетелствата и от София започнаха да ни се обаждат, за да приемем хора зависими и от наркотици. Обикновено в специализираните домове за такива случаи се достига рехабилитация до 6-7%. Бяхме чели, че в Швеция християните са достигнали възстановяване на хора, зависими от алкохол и наркотици, до 60-70%. За кратко време Домът се напълни с такива случаи. За всеки един от тях вярвахме, че Бог може напълно да ги освободи и възстанови, ако приемат с цяло сърце Господ за свой Спасител.

 

Един ден пристигнаха в Дома двама младежи. Единият каза: “Видях на една скамейка това момиче силно дрогирано. Казах й, че има Един, Който може да й помогне. Тя се съгласи да я доведа при вас, за да се молите за нея за освобождение.” Ние се съгласихме. Бяха дни на молитва и борба. Абстиненцията е нещо ужасно, но Маргарита се справи чудесно. Беше освободена и новородена в Господа.

 

Един ден, един от младежите на лечение при нас си поиска хапчетата от Юлия, управителката на Дома. Тя отказа. Тогава, той грабва големия кухненски нож и започва да пристъпва към нея. Тези, които са били зад него, се изнизват един по един през вратата. Срещу младежа остава само Юлия. С замъглен поглед той издига ножа високо. Юлия изкрещява: “В името на Господ Исус, хвърли ножа!”. Младежът се разтреперва, изпуска ножа и изведнъж осъзнава, какво е можело да направи.

 

За да снабдяваме целия дом с храна пътувах често до Пловдив. В края на зимата през 1996 г. се прибирах късно вечерта с микробуса. Карах внимателно, защото можеше да има заледени участъци. След Михалково, преди отклонението за Лясково, пътят се спуща надолу. Този участък е един от най-опасните, защото няма мантинела отстрана на язовира. Ако паднеш в него, вероятно ще те водят за безследно изчезнал. Стената на язовира е висока повече от 140 метра. След остър завой излизам на опасния участък и с ужас виждам, че целият път е заледен и отразява светлината на фаровете с феерична светлина. Беше късно да използвам спирачки. Колата веднага поднесе и тръгна към пропастта, направо в язовира. В този момент дяволът ми прожектира ужасна картина. Видях себе си целия окървавен, а буса - ужасно смачкан. Успях да извикам: “Неее! В името на Исус, нито аз, нито автобуса ще пострадат”. Преди колата да излезе от платното, някаква невидима сила я отклони, но сега започнахме да се плъзгаме към отвесната скала отляво на платното. Отново невидима сила я върна в средата на пътя. И така се плъзгахме до края на заледения участък. Започнах да благодаря на Бога за Неговата чудна милост и защита. Беше около 9 часа вечерта. Прибрах се благополучно в Девин и позвъних на вратата. Излезе Соня, за да ми отвори. “Енчо, какво се е случило, кажи ми?” Попитах изненадан, защо ме пита по този начин. Тогава тя ми разказа следното: “Бях си легнала, когато чух ясно, Стани и се моли за Енчо. Казах, Господи, аз всеки ден се моля за него. Гласът отново повтори властно: Стани и се моли! Уплашена и разтреперана, скочих веднага и коленичих пред леглото. Започнах да се моля за благополучното ти прибиране в Девин.” Попитах я в колко часа стана това и тя ми отговори, че е било около 9. Тогава й разказах за премеждието ми на заледения участък и заедно прославихме Бога за чудната Му закрила. Дяволът искаше да спре това, което започнахме в Родопите, като ме убие. Но ние знаем за великата защита, която Бог има за нас. Той изпраща ангелите Си, за да ни пазят в различните ситуации, за да може да извършим волята Му, да достигаме недостигнатите от Божието слово, и да разрушаваме делата на дявола.

 

Сега ще ви разкажа и за това, което си случи вчера. Дяволът отново се опита да ме убие, но без успех. Връщах се от Анталия, където всяка година се организират групи за празненствата в Турция свързани със св. Николас. По-голямата част от хората са от художествени състави и деца изпълняващи народни песни. Обикновено, с християните, които пътуват с нас, организираме всяка сутрин от 6 до 8 ч., молитва за Турция, след това провеждаме семинар за последните времена и вечер от 8-10 ч. провеждаме евангелизационни служби. Спомням си как преди три години, когато бяхме заедно с брат Илия Миланов, 34 души от тези, които пътуваха с нас, приеха Исус за свой Спасител. Една жена от Анталия, туркиня, която е живяла в България, също прие Исус за свой Спасител.

 

През тази година между християните бяхме пет души пастори и един проповедник на Божието слово в затворите. Зарадвах се много, че ще имаме сериозни помощници, но четиримата пастори, които бяха със семействата си, ми отказаха. Разбирах ги много добре. Те бяха дошли на почивка, уморени от пасторската работа. И наистина, често пъти пасторите са като големи кофи за отпадъци и много от вярващите идват да споделят всичките негативи в живота си, като очакват, че те могат да решат проблемите им. Най-великото нещо, което една църква би могла да направи за своя пастор, е да го изпрати на мисионерство. Там той ще види нуждата на нивата Божия със собствените си очи и ще се върне нов човек. Братя, молете се за пасторите си, издигайте ги пред Бога и изпратете ги за известно време на мисионерското поле.

 

И така, от близо 20 души християни, се отзоваха само 6-7, които идваха на молитвата сутрин. Първата евангелизационна вечер четири души от поканените бяха докоснати от Божието слово и Еди, пламенен проповедник в затворите, ги води в молитва на покаяние.

Двама турци се заинтересуваха от Библията и ние им подарихме по един Инжил. Те много се зарадваха за подаръка. Единият от тях започна веднага да го чете и на другия ден имаше много въпроси към нас. Молим се тези семена, които бяха посяти в тези двама мъже, да поникнат и да дадат плод.

 

В едно от градчетата близо до Анталия открихме вярващи християни. Те ни казаха, че били към 30 души и се събирали заедно да четат от Инджила – Божието слово. Споделиха, че вярват в Исус, и че Той бил и техен Спасител. Това много ни докосна. “Господи, ще спасиш ли Турция? Ще изпратиш ли работници и на тази нива?” Знам, че Господ вече го прави. Затова молете се за много работници на това огромно поле.

 

Дойде време да се връщаме в България. Пътувахме цял един ден и цяла една нощ без прекъсване – 1200 км. Бяхме уморени, но доволни. Недоволен, вероятно, беше само неприятелят, защото бяхме посели много добри семена на нивата в Турция и се молехме те да дадат плод. На мен ми предстояха още близо 300 км, за да се прибера в Девин. На магистралата за Пловдив се усетих, че съм задрямал на кормилото. Отворих очите си и в първия момент се попитах, къде съм. Видях се, как държа кормилото с двете ръце, стрелката на километража беше заковала на 130, а моторът приспивно пееше. Движех се по средното платно. Помислих си, колко лесно се пътува по широкия път на света и как всичко те предразполага към унасяне, заспиване и безразличие към опасностите, които могат да те доведат до загиване.

 

Реших, че повече няма да продължавам така и на първата бензиностанция близо до Пловдив спрях и наплисках лицето си със студена вода. След като се освежих, продължих пътя си. Стигнах благополучно в Пловдив и след това продължих за Девин. След няколко километра в дефилето излязох от гъстата мъгла, която се стелеше долу в равнината. Най-после бях в Родопите, далеч от неприятната мъгла и окъпан от изобилна слънчева светлина, която заливаше всичко наоколо. Обичам Родопите. Моля се и искам Божията светлина така да залее тези места на духовен мрак и тъмнина. Но за това са нужни много Божии работници, които да занесат тази светлина във всяко селище. Моля се Бог да изпрати работници на нивата Си.

 

Наближавах Девин. Тук е различно от магистралата. Там само стискаш кормилото и натискаш педала. А тук непрекъснато си на щрек, и въртиш кормилото ту на ляво, ту на дясно. Имаш чувството, че това е безкрайно. Казах си, тук няма опасност да заспиш, както на широкия път на магистралата. Но, това се случи. На един ляв завой съм се унесъл за малко и съм задрямал, и това можеше да бъде фатално. Чух неприятен шум от стъргане по колата от храстите край пътя. Отворих очи… Пред мен зееше огромната пропаст... Само след секунда, колата можеше да се търкаля като кибритена кутийка към бучащата долу река… И тогава… Реагирах светкавично. Ако бях закъснял само секунда, щях да полетя в 50-метровата пропаст на дефилето. Двете десни гуми бяха извън асфалта, а завоят беше ляв. Как колата се изкачи на асфалта и застана напреко на пътя, не разбрах, но за мен беше чудо. В следващата секунда трябваше да се ударя в скалите в ляво, но реагирах веднага с обратен волан и успях да спра колата. Отидох да огледам мястото на произшествието и тръпки ме побиха. Видях следите на двете десни гуми в наклонената част на насипа извън асфалта на пътя. Видях и пропастта пред себе си. При такава височина трудно може да се оцелее. Осъзнах, че това е изцяло чудо от Господа. Вярвам, че ангелите върнаха колата на платното.

 

Искам да ви споделя и още нещо. Половин час преди инцидента, бях подбуден от Святия Дух да се моля с молитвата на Явис в 1 Лет.4:9-10. И Явис призова Израелския Бог, като каза: Дано действително ме благословиш и дано разшириш пределите ми, и ръката Ти да бъде с мен, и да ме пазиш от зло, за да нямам скръб! И Бог му даде това, което поиска.

 

С тази молитва продължих доста време и повтарях отново и отново: Ръката Ти да бъде с мен, и да ме пазиш от зло. И тогава Сатана се опита да ме убие, но Господ беше в тази ситуация и я превърна в чудо. Дяволът отново загуби, както е загубил и цялата битка. Исус е Победителят. Нека цялата слава принадлежи на Господа.

Следва




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: monbon245
Категория: Други
Прочетен: 89111
Постинги: 497
Коментари: 20
Гласове: 97
Архив
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031