"Имам голяма скръб и непрестанна мъка в сърцето си, заради моите братя..." (Римл.9:2,3).
Събудих се и започнах молитвата с голяма болка в сърцето си за Родопите. Това беше един вик и болка на цялото ми вътрешно естество за погиващите души. Аз се молех: "Господи, дай ми Родопите! Господи, дай ми Родопите!" Това беше една болка и агония за един умиращ свят, който ако не се покае, ще отиде директно в ада. В Родопите живеят близо един милион мюсюлмани. Бог обича тези хора и желае да ги спаси и благослови...
Стоях на предпоследния ред в църквата в Пловдив и слушах проповедта на пастор Никос от Гърция. Накрая на службата, Красимира, която стоеше зад мен, ме попита: "Бог ми дава да видя в теб една болка. Не разбирам, какво е това?" Отговорих: "Да, наистина, в мен има болка, вик на цялото ми вътрешно естество за спасението на погиващите души в Родопите." Накрая Красимира каза: "Аз се присъединявам към болката и молитвите за Родопите." Помолих я да опише това, което ми сподели. Ето и нейният разказ:
"Службата започна както обикновено с молитва и хваление. Тази вечер чувствах дълбоко в себе си, че Бог имаше да ми каже нещо по-специално. Все още не знаех какво, но се приготвих да слушам Божия глас. Енчо Тодоров стоеше на стола си точно пред мен и в момента, в който го погледнах, като че ли започнах да виждам, но не с естествените си очи, неговото духовно състояние и видях болка. Стреснах се! Помислих си, че това е плод на моята фантазия и не обърнах внимание. След това погледнах втори път и тогава отново видях рана, като че ли отворена, кървяща и много болезнена. Все едно, че гледаш човек, превиващ се в агония. Видях духовния човек, като че ли в края на силите си, изморен от болките и насочил погледа си единствено към Бог. Не можех да гледам повече болката в този човек и си казах: "Господи, не зная за какво става дума, но те питам, може ли този човек да понесе всичко?"
Това беше първото нещо, което ми показа Бог. След това попитах: "Боже, защо ми разкриваш тези неща? Имаш ли още нещо да ми кажеш и какво е то?" Тогава в мен силно и ясно прозвучаха думите: "Сега е нужно търпението на светиите!" Започнах все повече и повече да не разбирам нищо. Зададох си въпроса: "Какво общо има това с раната и болката, които видях?" Нямах отговор, нито време дори да се осъзная, когато Святият Дух започна да ми показва нещо друго. Видях небето и трона на благодатта. Директно от този трон започна да блика благословение, радост, благодат. Колкото повече течеше, толкова по-голямо ставаше благословението. В този момент разбрах, че голямото благословение е награда за големите болки и скърби.
Докато се наслаждавах и гледах благословението, видях ясно линия, която разделя духовния от материалния свят. Видях, че това благословение беше започнало да тече в духовния свят, но все още в зачатък. И тогава Святият Дух ми проговори: "Сподели сега всичко, което видя, чу и разбра, с брат Енчо". Така и направих. Имам чувството, че никога няма да забравя тази неизмерима скръб и болка, които не само видях в този човек, но и усетих, че малка част от нея премина и в мен. Сега Бог ме призовава на дело и в действителност "да плача с тези, които плачат, и да се радвам с тези, които се радват".
Скъпи Таня и Енчо, присъединявам се към вашата болка, защото и аз вече я имам в сърцето си. Ще се моля за вашето служение в Родопите. Знам, че Бог е верен да изпълни обещаното.
С любов: Красимира Петкова, Пловдив."
СТУДЕНТИ ОТ КАНАДА В РОДОПИТЕ
През април 1995 година на практика в България беше група студенти от социален институт в Торонто, Канада. През следващата година ние бяхме радостни да бъдем заедно в Родопите с друга група от Канада. При посещенията ни в мюсюлманските села се радвахме на голяма почит от страна на местните хора. Обикновено читалищата, които наемахме, се препълваха от посетители. Вярваме, че сам Бог дава това благоволение. Той желае Родопите да бъдат благословени. Надяваме се, че за това се молят в много църкви в България.
Всред групата тази година е и Хейзъл - симпатично, интелигентно и приветливо момиче от негърски произход, което е и проповедник в групата. Разговаряхме с нея и й зададохме много въпроси за впечатленията на канадските студенти от Родопите.
Първият ни въпрос към нея беше:
Какво Ви доведе в България?
Неотдавна прочетох статия, в която се описваше видението на човек, който бил заведен до небето. Там той разговарял с Божии служители от различни епохи. В разговора те споменали, че това, което съкрушавало сърцата им е фактът, че по различни начини те са пропуснали определени възможности да послужат на Бога. Когато прочетох статията, се зарадвах много, защото очите ми се отвориха за неща, за които Бог ми бе говорил.
Преди осем месеца напуснах работа. Тогава бях на трийсет години. В продължение на пет години работих като координатор на различни служения. Заплатата ми беше добра и не бях лишена от нищо, но дълбоко в мен се таеше някаква болка. Преди да се заема с длъжността на координатор бях заета главно с евангелизиране и обучение на ученици. Когато Бог ме отзова от това служение аз плаках, но знаех, че с това Той цели нещо. Един ден Бог каза: "Отдели се и търси волята Ми." Три месеца по-късно Той ми показа, че трябва да се включа в петмесечен курс за обучение на мисионери. В сърцето ми се бе запечатало твърдото убеждение, че на този етап от моя живот желая всички инвестиции да бъдат с вечна стойност, за Божието царство.
Част от нашето мисионерско обучение бе да изберем едно от трите възможни места, където да отидем: Индия, Мексико или България. Преди десет години имах желание да предприема мисионерско пътуване до Индия, но тогава Бог не ми позволи. Тази нова възможност ми приличаше на идеалния момент, в който Бог желаеше да изпълни моя стар копнеж. Когато подадох документите в които бях заявила, че избора ми е Индия, в духа ми настъпи размирие. В ума ми ехтеше една дума: "България".
"Господи, какво означава това?", попитах аз. "Ако това е от Теб, моля те направи така, че нашият ръководител да го изяви."
Не се наложи да чакам дълго. Когато Крис влезе в стаята, каза, че иска всички хора, които възнамеряват да отидат до Индия да застанат отново пред Бога и да се уверят, че действително това е волята Му за тях. Зарадвах се в духа си, защото знаех, че Бог ми дава знак. Когато застанах пред Него в молитва, Той ми каза, че всъщност никога не съм Го питала къде Той иска да отида, и че волята Му е да замина за България. Имаше и друг човек, който в началото искаше да отиде в Индия, но след молитвата и той бе разбрал, че всъщност Господ го изпраща в България. Веднъж по време на молитва Господ даде на нашия тим един стих от Словото, където се говореше за Исус, който изпраща дванадесетте ученици. Аз извиках от вълнение, защото разбрах, че нашият тим се състои от дванадесет души! Този стих стана изключително важен за нас. Два дни преди полета едно от момичетата успя да намери пари с които да дойде в България. Независимо, че понякога всичко изглежда невъзможно, знаехме, че Бог ще й помогне да дойде с нас, поради това което беше казал.
Как виждате нещата тук?
Чувствам се чудесно. Зная, че българският народ е залегнал дълбоко в Божието сърце. Той вижда с какво усърдие се молите. Вярвам, че настъпва време на голяма жътва поради молитвите на хората. Жътвата идва като резултат от вашата вярност и устояване през изминалите години; не се уморявайте да вършите добро!
Какви са впечатленията Ви от България?
България е чудесна страна, а хората, които живеят в нея са още по-чудесни. Възхитена съм от децата, които срещаме в Домовете за сираци. Те ни обичат и се отнасят към нас без предубеждение. Когато за първи път посетихме Дом за сираци, почувствах как една малка ръка се опитва да хване моята. Когато се обърнах, видях красивите очи и усмихнатото лице на едно детенце. Когато дойдохме за втори път, преди да разбера какво става, същото детенце дойде при мен, прегърна ме и ме обсипа с целувки. Едно друго малко момче силно привлече вниманието ми със своята усмивка още при първото ни посещение в Дома. То докосна нещо дълбоко в сърцето ми. Исус обича малките деца. Те са много скъпи за Него.
Когато погледът ми среща техните малки очички, аз ги благославям в името на Исус и се моля те да бъдат част от Божието царство. Моля се те да не бъдат наранени от отхвърляне поради специфичните обстоятелства, при които живеят и да разберат колко скъпи са за Бог.
Едно от нещата, което ми е направило дълбоко впечатление относно тези дечица е, че в очите им виждам надежда, доверие, любов и оптимизъм. Готовността, с която ни приемат, ни удивлява, но не мога да не забележа различието при по-възрастните деца. Те разбират, че животът не винаги е честен, и че може би за тях няма място в света, който ги заобикаля. Духът ми тъгува и аз се моля и за тях.
Когато пътуваме, аз изповядвам Божието слово от Исус Навин 1:3, което казва, че Той ще ни даде всяко място на което стъпи ногата ни. Удивлявам се, че се намирам тук. Улавям се, че служа на Христос при ситуации и обстоятелства, за които само бях чела преди, затова Му благодаря за привилегията да бъда в България. Моля се да се организира изучаване на Библията в градовете, които посещаваме, както и за спасението на хората, които срещаме. Зная, че всичко това е заложено в Божието сърце, и че Той върви пред нас, където и да отидем. Неговото присъствие се изявява и във вашата страна.
Какво Ви е повлияло най-много откакто сте тук?
Когато посещавах университета, бях включена в евангелизаторско служение. Имаше студенти от различни страни и много от тях бяха мюсюлмани. Поради този факт прочетох доста неща за исляма, включително и биографии и автобиографии, които обогатяваха знанията ми за служението сред мюсюлмани. С една приятелка често си говорихме за това как ще отидем в други страни, за да служим на мюсюлманите. Удивена съм, че Бог ме е довел при вас по това време. Виждам, че Той много обича тукашните хора, и че те също желаят да Го опознаят по-добре. Когато напускахме едно от селата, усетих как Бог ми казва: "Работниците са малко." Той беше натъжен от този факт. Вярвам, че Той искаше да ми каже за жътвата, която трябва да се извърши сред мюсюлманите, но че малко хора желаят да се включат в осъществяването на това начинание.
Разкажете ни нещо за виденията, които Вашият тим е получил.
Един ден хората от нашия тим излязоха по улиците на Девин, за да се молят за хората и за изпълнение на Божиите цели и план. Искахме да се молим и за всичко, което Бог би ни разкрил. Разделихме се на групи по трима. Моята група тръгна по една улица, която водеше към края на града. Тъкмо се канехме да се върнем, когато едно от момчетата каза: "Току що ми се случи нещо странно. Когато обгърнах Девин с поглед, видях една огромна ръка, ръката на Бога, която блестеше в злато и се движеше над града. Тя посочи към Дома на Енчо и Таня, който бе осиян от пулсираща светлина. Докато наблюдавах това нещо, светлината се увеличи. След това избухна, покри планината и ме заслепи."
После той сподели: "Почувствах как Бог ми каза, че колкото повече Го хвалим и издигаме в този Дом, светлината ще се увеличава още повече и скоро ще се получи експлозия."
На следващия ден докато се молихме, погледнах към върховете на планината. Там видях нозете на Христос. Дясната Му ръка бе вдигната и в нея държеше меч. Позата Му издаваше победата Му за България и свободата, която Неговите хора трябва да извоюват за тази земя и за Божието царство. По-късно продължих да се моля за това, което бях видяла. Бог ми посочи, че съм видяла Неговите нозе, както са описани в Откровение 1:7,15. Той ми каза, че врагът се е опитал да осуети Божието намерение за България. Вашата страна трябва да бъде крепост за християнството. Исус е застанал върху планината и заявява, че това е така. Битката принадлежи на Господа, в Неговото име вие имате победа. Станете, тръгнете и спечелете победата, която Той провъзгласява!
ЛЕТЕН ПРОЕКТ ДЕВИН 2005
МИСИЯТА ВЪЗМОЖНА!
Студенти на вяра, готови да носят благата вест
Лято, ваканция, много възможности за почивка след последните изпити. Всеки един от нас е имал поне няколко предложения за лятото. Но предложението, на което не отказа никой, бе това да занесем благата вест до хората в град Девин и околните села. Съмнения, трудности, вътрешни борби и страхове останаха назад, след като всеки с вяра взе решение да бъде покорен на Бог.
Всяка сутрин в молитва предавахме деня на Бог и се радвахме на начините, по които Той подреждаше нещата. Застъпвахме се един за друг да бъдем единомислени и единодушни, като това бе още един специален начин да се опознаваме. Във времето за молитва размишлявахме върху важни въпроси относно нашето ново естество в Христос. Моменти, в които всеки от нас заставаше пред Бог и преглеждаше сърцето си. Някои от нас за пръв път се сблъскахме със задълбочено изучаване на Божието слово. Страхотно приключение! През дните на проекта изучавахме Посланието на апостол Павел към Филипяните. Стих след стих откривахме много нови и важни уроци. Понякога беше малко мъчно за разбиране, но най-ценното бе, че търсихме как можем да приложим в живота си думите на посланието.
Прожектирахме детската версия на филма “Исус” в град Девин и селата Беден, Брезе и Михалково. Когато раздавахме поканите от къща на къща, срещахме много отрудени хора. За нас беше голяма радост да занесем добрата вест до всеки дом. На прожекциите нямаше много посетители, но тези, които дойдоха, получиха Библии и други книги. Разговаряхме надълго и някои от тях още същата вечер взеха решение да предадат сърцата си на Исус.
Няколко дена след прожекциите се срещахме с новоповярвали, които вече утвърждавахме в първите им стъпки във вярата. Страхотно е да чуваш как десетгодишни хлапета разсъждават върху това, което са чули и видели във филма.
Неописуема радост преживяхме с опита ни да прожектираме филма “Исус” на турски в едно от селата, което е с изцяло мюсюлманско население. След като получихме разрешение от кмета, раздадохме поканите. В много от нас подсъзнателно се издигна бариера към хората там. Но ние се молихме Бог да преизпълни сърцата ни с Неговата съвършена любов.
Всичко бе готово за прожекцията, децата бяха насядали на първите редове в салона на читалището. В този момент влезе един мъж, каза нещо на турски и децата на мига напуснаха салона. По-късно разбрахме, че той ги е заплашил, че ако някой остане на прожекцията, няма да остане в селото. Последваха различни заплахи и лично към нас. Чувствахме, че човешките ни възможности в случая са безполезни. Всеки се молеше наум за мъдрост и твърдост пред врага. Преживяхме една много малка част от това, което наричаме гонение срещу делото на благовестието.
Тръгнахме си от селото, но не с пораженчески дух, а радостни от това, че се доверихме на Бог и устояхме твърдо в изпитанието.
На другия ден се срещнахме с Айше. Тя е от същото село и е приела Христос преди няколко години чрез Енчо и Таня. Ясно виждахме колко й е трудно да пази вярата си.
Ани сподели свое преживяване при посещението ни в селото. Гледала джамията и си мислела: “Каква е тази джамия, тя не е твоя, Господи?!” Тогава Бог й казал: “Всичко останало е Мое.” Ани вдигнала поглед към скалистите планини, горите, небето... и джамията станала малка и незначителна.
В град Девин няколко вечери прожектирахме късометражни филми. Чрез тях имахме възможност да се запознаем с много млади хора и да разговаряме върху сериозни теми.
Взехме от общината адреси на социално слаби хора, които живеят в оскъдност, с цел да им помогнем, като им занесем различни хранителни продукти и използваме случая да им разкажем за вярата ни в нашия Господ Исус Христос и да им представим благата вест. Много се зарадваха, че някой се е сетил за тях. Това им направи голямо впечатление, защото никой непознат не беше правил подобно нещо за тях. Попитаха ни защо правим това. Ние им казахме, че сме християни и Божията любов е тази, която ни мотивира да обичаме всеки човек така, както Бог ги обича.
Тони и Иво се озоваха пред къщата на баба Руска. Ето и техния разказ: “Първият и последният резервиран и мнителен човек, когото видяхме в Девин, беше баба Руска. По-късно, след като стопихме ледовете и я спечелихме, тя с половин уста ни покани вътре. Разплака се, обяснявайки, че синът й починал и тя трябва да се грижи за децата. Седяхме и се чудехме какво да кажем. Започнахме да й разказваме благовестието. Оказа се, че е единствената православна в квартала. Накрая се моли да приеме Христос. Изпрати ни с усмивка. Решихме, че ще отидем пак. Следващия път баба Руска ни покани в хола и още преди да сме седнали, ни каза: “Хайде, разказвайте!” Този път бе много дружелюбна и усмихната. И атмосферата в къщата бе друга.”
В китно селце в дебрите на Родопите срещнахме сладки малки човечета с огромни сърца, даряващи безрезервно любовта си. Това са нашите нови големи приятели от сиропиталището в Широка лъка. Посрещнаха ни с широки усмивки и протегнати за прегръдка ръчички. Трите следобеда , когато бяхме с тях, минаха неусетно. Децата разбраха, че имат един Татко Бог, който ги обича такива, каквито са. Изненадаха ни приятно с познанията си за Исус от своите детски Библии. Някои от тях за първи път се замислиха и взеха решение да поканят Христос в живота си. Можем да се молим за Данчето, Нели, Синджер, Мариан, Ариф и Владо да израстват във вярата си и да бъдат живо свидетелство за Исус.
“Научих какво означава да съм в сърцето на Исус! Разбрах колко е важно да изповядвам ежедневно греховете си и да се освещавам.”
Ани, София
“Отново се уверих, че винаги и навсякъде можем да сме директни и инициативни в благовестването, защото силата е в самото Божие слово. Бог ме учеше да се грижа за другите и да търся мъдрост от Него за това. Учеше ме да се радвам във всяка ситуация.”
Иво
ВИДЕНИЕТО НИ ЗА РОДОПИТЕ
1990
Едно пророчество чрез Маруся Мавродиева, съпруга на Илия Апостолов, изказано през 1961 година, започна да се изпълнява. Когато дойде демокрацията, всички се втурнахме да работим на Божията нива. Съжалявахме, че денонощието има само 24 часа. В края на годината започнахме посещения в Пловдивския затвор и открихме първото неделно училище по вероучение.
1991
Освен Пловдивския затвор, започнахме посещения по затворите в цяла България. Бяхме непрекъснато в пътуване. Организирахме група за кореспонденции със затворниците. Стотици бяха тези, които се покаяха и приеха Исуса.
Успоредно с тази дейност разширихме работата с неделното училище по вероучение. От Съвета ни дадоха четири стаи-занимални към едно училище в центъра на града, където от целия град идваха деца, главно невярващи, за да присъстват на библейските уроци. Пренесохме това в училищата и за кратко време обхванахме седем училища.
Един ден през лятото, Святият Дух ми каза: "Започни списание "Братска любов". Отговорих: "Господи, ако това е от Теб, Ти направи с лекота да се приготвя всеки брой и промисли за необходимите средства”. На 15 август 1991 г. започнах списанието и то продължава да излиза и до днес.
1992
Работата в затворите и училищата продължи. През лятото започнахме голяма кампания за евангелизиране на Родопите. Спомням си в едно мюсюлманско село, където се бяха събрали едва ли не всички на площада, жените ни казаха нещо важно:
"За 45 години ние се обезверихме. Но сега разбираме, че без вяра в Бога не може да се живее. Сега сме на кръстопът, кое да изберем: мюсюлманството или християнството?"
Тогава се роди идеята за Библейско училище. Бях на кръстопът. Трябваше да се вземат важни решения относно бъдещото Библейско училище, да бъде към Мисията или към Църквата. Имахме много идеи; можеше да започнем някое човешко дело и да се отклоним от Божията воля. По-късно разбрах, че Бог ни приготвя за делото Си в Родопите.
Вечерта в къщи бяхме си легнали всички. През време на молитвата, която имах, изведнъж се видях на едно полутъмно място. Недалеч от мен стоеше един от пасторите на църквата. Аз гледах към него и не обръщах внимание на фигурата, която стоеше съвсем близо до мен в гръб. В сърцето си почувствах, че това е Исус и Той има да ми каже нещо много важно. Исус извърна главата си към мен и чух думите: "Ако Аз искам някои неща да станат така и така, тебе що ти е... Ти върви след Мен."
Трудно мога да опиша въздействието, топлината и влиянието на думите Му. Всичко това, като че ли ме потопи в някакво чудно блаженство и божествено присъствие, което доведе до разнежване на сърцето ми. Сълзите сами започнаха да капят. Таня, която не беше още заспала, усети това и ме попита: "Защо плачеш?" Отговорих: "Моля те, не ме питай нищо сега. После ще ти разкажа."
Оттогава минаха доста години, но няма да забравя погледа Му, властта, които се излъчваха от думите Му и сериозния изглед на лицето Му.
Искаше ни се да заграбим като че ли целия свят в работата ни за Бога, но това не беше Неговата воля. Имаше много неща, които бяха човешки идеи и трябваше да се откажем от тях.
1993
Нова година. Цялата църква беше в молитва. Чувствах Божието присъствие и Го хвалех. Тогава ясно чух: "Помазвам те за Мой служител". Имах усещането, че нещо като масло се изля върху главата ми, потече и покри цялото ми тяло.
Изминаха няколко седмици. Попитах Святия Дух един ден: "Господи, не разбирам, какво беше това помазание за служител." В себе си чух думите: "Апостолско служение, апостолско служение..." Отхвърлих тази мисъл. Дори не можех да си помисля за такова нещо.
Изминаха още няколко седмици. От Америка беше пристигнала за известно време Маруся Мавродиева. Един ден бяхме заедно и посетихме с Таня и други младежи затвора. Когато се разделяхме, попитах: "Спомняш ли си Маруся, за откровението, което ми беше казала в София, преди 32 години, за едно бъдещо и помазано служение в цяла България?" В себе си се помолих: "Господи, ако това което ти ми каза за апостолското служение е вярно, нека дойде потвърждение и чрез нея". Маруся замълча и после каза: "Това беше толкова силно преживяване, което няма да забравя никога. Откровението беше за апостолско служение." Това последното тя ми го казваше за първи път и беше едно потвърждение и отговор на молитвата ми. По-късно същото потвърждение дойде и от молитвената ходатайствена група към църквата.
През лятото, в продължение на няколко месеца, ни беше предоставен цял етаж от наши вярващи в Чепеларе. Това беше най-интензивната ни работа в Родопите. Всеки ден бяхме някъде. Посетихме 20 различни селища, с около 80 различни срещи и прожекции на филма "Исус". Студентите от Библейското училище към Църквата проведоха своята практика при нас. В Чепеларе Бог ни говори за Мисионерски център в Родопите. Започнахме да търсим сграда в самия Чепеларе. По-късно Бог ни откри, че Неговата воля е този център да бъде в Девин. В началото на август, Бог ни показа и сградата и само след един месец, тя стана наша собственост. Струваше 520 хиляди лева. Събирането на средствата беше най-голямото материално чудо в моя живот. Събирането на тази голяма сума (повече от 20 хиляди долара) стана само за три седмици. Хората идваха сами и даваха големи суми на заем и домът беше купен.
През есента на 1993 имаше насрочено събиране на Духовния съвет, на което заседание трябваше да се разглеждат грешки и недостатъци в служението ни в затвора. Чувствах в себе си колко е несправедливо това и негодувах. Имах в себе си бунт към всички, които на заседанието застанаха против мен. Едно от обвиненията беше, че съм допуснал човек, който пее фалшиво, да се качи на подиума и да се включи към хвалението. В същото време никой не спомена, че след призивите ни към затворниците да се покаят, напред тичаха по 20 и 30 души, желаещи да приемат Исус за свой Спасител и да променят живота си.
След всички тези преживявания останах буден цялата нощ. Към сутринта се опитах да се моля, но без успех. Тогава всичко изчезна пред мен и видях Исус на кръста. Бях толкова близо, че почувствах цялата агония на разпнатото тяло. Видях капките пот и кръв, които се стичаха по лицето му. Бях изпълнен с голямо умилене и съчувствие.
Изведнъж картината се смени. Видях себе си на мястото на Исус. Някаква невидима сила притискаше ръцете ми към кръста, на който трябваше да бъда разпнат. Искаше ми се да крещя и да викам: "Защо, защо?", но не можех да направя нищо. Когато дойдох на себе си от това преживяване, чух ясно: "Ако Аз искам ти да бъдеш разпнат!"
"Господи, - помолих се след случилото се, - аз казвам "Да", "Да" на разпятието. Моето "Да" донесе такава вълна от радост, която не съм преживявал никога преди това в живота си. Бог беше използвал Духовния съвет като инструмент, за моето израстване и подготовка за служение на нивата Му в Родопите.
1994
Закупуването на Мисионерски дом Девин в Родопите е едно чудо. Ние не разбирахме защо трябваше Дома да бъде точно в Девин, но сега откриваме колко е важен този район за Бога.
Преди една година Бог ни говори, че нашето семейство трябва да даде най-много за закупуването на Дома, а преди няколко месеца имах преживяване, което никога няма да забравя. Една сутрин станах в 5,30 за молитва. Имах чувството, че атмосферата в хола е напоена с помазанието на Святия Дух. След около един час, когато хвалех Бога, изведнъж почувствах как небето над мен се разтваря и от самия престол чух гласът на Бог Отец, който ми говори: "Можеш ли да ми дадеш всичко?" "Господи, казах аз, с парите, с които можехме да купим жилище на сина ни, ние дадохме на заем за Мисионерския дом. Освен това мебелите ни са от 20 години. Колата ни също е много стара." Разбрах вътре в себе си, че Господ иска да подарим тази сума за Делото. В мен имаше борба. Ходех нервно из хола. В един момент седнах на фотьойла и тогава съвсем реално видях пред себе си "богатия младеж". Почувствах се на неговото място. Чух ясно: "Който е сложил ръката си на ралото и гледа назад, не е достоен за Мен". Трябваше да кажа "да" или "не". И аз казах "да". Тогава се сетих, че не съм говорил със съпругата си. "Господи, извинявай, но аз не съм говорил с Таня, защото тези пари са и нейни." Святият Дух ми проговори: "Добре, говори с нея". Но аз казах: "Не, Господи, няма да говоря с нея. Щом Ти искаш това, нека тя да дойде и да ми съобщи, че е съгласна." Споделих това преживяване със съпругата си, обаче без последната част. Мина се седмица, след това втора, трета и една вечер Таня действително го направи, като сама предложи, че е готова тази сума да бъде подарена за Божието дело. Едва тогава й разказах подробностите от преживяването.
Сега ние сме все още със старите мебели, но в сърцето си имаме чудния Божий мир и удовлетвореност, че можем да предадем тези неща на Него.
Ние предоставихме и колата си за мисионерската дейност в Родопите, където сме заедно с двете ни малки дъщери. След това направихме апартамента ни в Пловдив офис, като по този начин икономисвахме няколко хиляди лева от наем. Желанието ни сега е да предоставим силите си и живота си за Божието дело.
Мисионерската дейност в Девин и района започнахме с молитва. Имахме определено специално време, от 7 до 9 часа сутрин, за общение с Бога. Месеци наред нищо не се случваше, но през юли и август започна съживление. За кратко време повече от 20 души мюсюлмани приеха християнската вяра. Подготвихме регистрация на три църкви в района. Скоро имахме и първото водно кръщение в реката.
Откакто заживяхме в Девин, имахме много изпитания. Прозорците на сградата бяха изпочупени, къщата един ден беше запалена. Имаше заплахи за живота ни и за колата ни, че ще бъде изгорена. Една сутрин открихме, че колата ни е залята с киселина. Но вярваме, че Бог е нашата защита и Той ще подкрепи това дело, Божието слово да се проповядва на мюсюлманите.
СПЕЦИАЛНО ЗА СПИСАНИЕ "БРАТСКА ЛЮБОВ"
През септември 1995 година се навършиха пет години от създаването на Мисия Филаделфия. Г-н Тодоров, с каква цел създадохте това сдружение и каква беше дейността ви в началото?
Живяхме 45 години в неверие към Бога. Атеизмът не можа да ни даде това, което човешкото сърце жадува, защото това може да направи единствено вярата в Бога. Когато дойде демокрацията, през септември 1990 година регистрирахме сдружение с идеална цел. В края на същата година открихме първото неделно училище по вероучение в град Пловдив. Спомням си развълнуваните думи на кмета на града г-н Николай Сомлев при откриването му: "В този живот без система от ценности днес запалваме една светлинка. Нашите деца ще я поемат..."
От Общинския съвет ни дадоха четири стаи-занимални към едно училище в центъра на града, където от целия град идваха деца, за да присъстват на библейските уроци. Пренесохме това в училищата и за кратко време обхванахме седем училища и повече от триста деца в Пловдив и района. Учителите, повечето пенсионери с дълъг педагогически стаж, работеха безплатно в тази важна област за християнизиране на младото поколение, важно условие за успех на нацията ни.
В края на 1990 година започнахме посещения в Пловдивския затвор, а през следващата година в затворите в цяла България. Бяхме непрекъснато на път. Организирахме група за кореспонденция със затворниците. Стотици бяха тези, които се покаяха и приеха Исус.
Разкажете ни как започна издаването на списание "Братска любов"?
Един ден през лятото на 1991 г., Святият Дух ми проговори: "Започни списание "Братска любов". Не разбирах защо именно "Братска любов", когато изведнъж се сетих, че преводът на гръцката дума "Филаделфия" означава точно това. Отговорих: "Господи, ако това е от Теб, Ти направи с лекота да се приготвя всеки брой и промисли за средства". През септември 1991 г. беше отпечатан първият брой на списанието и продължава да излиза и до днес в тираж 15 000 броя всеки месец.
Споделете за някои вълнуващи моменти при първите ви стъпки за християнизиране на Родопите?
През лятото на 1992 година започнахме кампания за евангелизиране на Родопите. При посещението ни в едно мюсюлманско село, където се бяха събрали почти всички на площада, жените ни казаха нещо важно:
"За 45 години ние се обезверихме. Но сега разбираме, че без вяра в Бога не може да се живее. Сега сме на кръстопът, кое да изберем: мюсюлманството или християнството?"
През лятото на 1993 година, наши вярващи в Чепеларе, ни предоставиха цял етаж от къща. Това беше най-интензивната ни работа в Родопите. Всеки ден бяхме някъде. През лятото посетихме 20 различни селища, с около 80 различни срещи и прожекции на филма "Исус". Студентите от Библейското училище към църквата в Пловдив проведоха своята практика при нас.
По какъв начин стана закупуването на Мисионерския дом в Девин?
Закупуването на Мисионерски дом Девин в Родопите наистина е едно чудо. Ние не разбирахме защо трябваше той да бъде точно в Девин, но сега откриваме колко е важен този район за Бога.
В Чепеларе Бог ни говори за Мисионерски център в Родопите. Започнахме да търсим сграда в града. По-късно Бог ни откри, че Неговата воля е този център да бъде в Девин. В началото на август Бог ни показа и сградата. Само след месец тя стана наша собственост. Събирането на средствата стана само за три седмици и това беше най-голямата материална опитност в моя живот. Хората сами идваха и даваха големи суми на заем. Спомням си за деня, преди да замина за Девин, за получаването на нотариалния акт. Беше сряда вечер и след богослужението дойде при мен един младеж от селата. “Бати Енчо, здравей! – каза ми той. – Търся те и не мога да те открия. Реших тази вечер да дойда на богослужение в Пловдив и нося 10 000 лева, които искам да дам на заем, за закупуването на Мисионерския дом.” Усмихнах се и исках да му кажа, че няма нужда, защото сме събрали необходимата сума и сме я внесли в банката в Девин. Тогава се сетих, че не сме внесли данъка към държавата. Бях забравил за тази сума, но Святият Дух никога не забравя и Той довърши делото си до край. Имах в себе си 1000 лева и с тези десет хиляди можахме на другия ден, заедно с касиерката ни, да внесем данъчната оценка за сградата и да получим нотариалния акт. Бяхме вече извън съда, когато до бившия собственик се приближи един младеж. “Бати Васко, - каза му той – събрах вече парите и кога да дойда, за да прехвърлим къщата?” “Но аз вече я продадох на този човек” – беше отговорът.
Само седмица по-късно идва и друг купувач при бившия собственик и дава в повече сто хиляди лева, но ние имахме вече нотариалния акт и уверението от Бога, че това е Домът, който Той е избрал за нас.
Следва
