РОДОПИТЕ - НАЙ-ГОЛЯМОТО МИСИОНЕРСКО ПОЛЕ
- Енчо, спомняш ли си на днешната дата 6 септември, през 1993 година, какво се случи?
- Да, спомням си…
- На тази дата през 1993 г. ние вече изцяло заплатихме Мисионерския дом. Навършиха се 16 години. Никак не е малко. Много неща се случиха, много сълзи се проляха. Най-важното е, че неразораната целина се разора. Посяха се много семенца. Започнаха да поникват. Имаме вече и плодове, макар и малко. Няма никога да забравя, когато ти дойде тук на тази дата, за да внесеш цялата сума 520 хиляди лева (около 20 хиляди долара).
Спомням си как след известно време една група от София ни се обади, че желаят да ни посетят. Помолихме ги да не бързат с евангелизирането. Споменахме, че трябва да се работи внимателно, без цитиране на имена и адреси. Но те не послушаха. Преди да успеем да се приберем в Девин, те бяха вече направили уличната евангелизация и бяха постъпили точно обратно. Насочили хората, които ги слушали към нашия адрес. Това стана причината да се пусне слуха, че някаква страшна секта се е появила в града. От полицията бяха притеснени за нас. Обадиха ни се по телефона. Строг мъжки клас ни запита: “Госпожо, с каква цел сте закупили тази къща?” Отговорих, че през следващите дни ще дойдем при вас и ще ви разкажем.
Веднага взехме пост и молитва за кмета на града и началника на РПУ-то. Заедно с децата, Йоана във втори клас и Крисито в детската градина, се отправихме за Девин. По пътя спряхме в Чепеларе, за да помолим местните вярващи също да се молят за нуждата.
В Девин посетихме кмета на града Федя Лазарев. Посрещна ни много сърдечно. Разказахме, че сме християни и как работим в затворите в цяла България. Дори имаме специална грамота-благодарност от Главно управление на затворите за плодотворната ни и успешна работа с лишените от свобода. Показахме на кмета християнското списание “Братска любов”, което издаваме и разпространяваме във всички затвори, на инвалидите в България, в Домове за сираци, а също и в цялата страна. Разказахме как съвместно с кмета на Пловдив, инж. Сомлев, организирахме първото в страната неделно училище по вероучение. Бяха ни предоставени четири зали в едно от училищата в центъра на града. От целия град идваха деца. Проф. Ташев, шеф на Психиатрична клиника “Корсаков” към ВМИ също повери децата си на нашите преподаватели. Обучихме 20 учителки, които водеха занятия по вероучение и християнска етика в 7 училища. Бяхме добре дошли и в много детски градини, за които доставихме много помощи. Изнасяхме всяка седмица християнски програми в старчески домове.
Тази информация допадна много на кмета на Девин, Федя Лазарев. Той ни благодари, пожела ни успех и ни каза, че ако имаме някаква нужда, готов е да ни помогне. Бил е гост в Мисионерския дом. Присъствал е и на богослужения в Девин и в Пловдив.
След това посетихме началника на РПУ, г-н Вълев, който ни очакваше. Срещата мина много сърдечно. Той беше много заинтересован от информацията за нашата работа с лишените от свобода и особено от списанието “Братска любов”, което изпращаме официално във всички затвори на страната. Разказахме му за посещенията ни в затворите и за промяната, която е настанала в много от затворниците. Пътували сме с коли, понякога и с влака, до различни затвори в България, независимо горещините или минусовите температури.
Г-н Вълев ни слушаше с голямо внимание и в един момент не се стърпя и каза: “Тогава, ние и вие имаме една и съща цел, да се помогне на хора с престъпни деяния и те да бъдат променени, за да станат добри граждани на нашата страна. Тогава ние можем да работим съвместно с вас. Искам да помоля г-н Тодоров да изнесе лекция пред целия екип на РПУ, как да се предпазваме от сектите, след като и вие се борите срещу тях”.
Подарихме от християнската литература и списания, с които разполагахме, за служителите в РПУ. Разделихме се като добри приятели.
Върнахме се в Дома много щастливи и доволни за това, че Бог отваря врата за работа в този район. Късно вечерта, децата бяха вече заспали, си легнахме и ние. И тогава, ужасен шум от счупени стъкла изпълни стаята в която спях с децата. Цялото ми легло беше покрито с остри стъкла. Благодаря на Бога, че нямах никакви разрязвания. Децата ужасени се събудиха. Пристигна и Енчо от съседната стая и видяхме камъка, който можеше направо да убие някое от децата или нас. Прозорецът зееше грозно. Малката Йоана треперейки права в леглото казваше: “Мамо, мамо, какво става? Защо ни нападат с камъни? Какво се е случило? Ние сме добри хора, мамо… Ние дойдохме да им разкажем за Исус, че ги обича, а виждаш ли, с този огромен камък можеха да ни убият. Защо правят така, мамо?” Чухме малката Криси също да казва молитва: “Господи Исусе, направи никога повече това да не става.”
Енчо закова едно одеяло на прозореца. Опитвахме се да заспим след произшествието, но не успяхме и осъмнахме будни. Децата бяха неспокойни и в напрежение. Аз ги гушнах до себе си, но не можахме да заспим. Много се вълнувам, когато си припомням това. Слязохме в Пловдив, за да присъстваме на богослужението и да вземем участие в Господната трапеза. Никой не предполагаше какво се е случило с нас. Официално, никой не беше ни изпратил мисионери в Родопите, но ние чувствахме Божия призив “Идете!”.
Много често имаше заплашвания за живота ни, за колата ни. Казваха ни да се махаме от града. Бяха изпочупени почти всички прозорци на сградата. Намерихме огромен камък чак в банята. Камъкът беше преминал през прозорците, счупвайки ги, беше пробил вратата и достигнал чак до банята. Чудехме се на тази сила, с която е хвърлен този камък.
Години преди това ние сме посещавали различни места в Родопите. Пристигали сме надвечер в някое село и сме събирали вярващите без много шум. Те от своя страна са канили техни близки. Веднъж, след словото на Енчо, четирима души бяха дълбоко докоснати и пожелаха да приемат Исус. Тогава направихме и Господна вечеря. Спомням си как безквасната питка така залепна за котлона, че едва я откъртихме с един нож. Върнахме се в Пловдив по малките часове, но много щастливи.
Години наред, въпреки че бях много заета с трите си деца, болна майка и служението към Мисията, всеки ден се молех за Родопите. Често пъти падах на колене и казвах, “Господи, изпрати ни в Родопите”. Често пъти съм виждала в Пловдив хора от Родопите дебело облечени, въпреки непоносимата жега през лятото. “Господи, изпрати ни…” Също така две сестри са се молили в продължение на 15 години да отидем в Родопите, точно в град Девин и Бог изпълни молитвите им. Майката на Енчо ми е казвала: “Ти си млада и красива жена. Как така с тези малки деца ще отидете в Родопите, когато Енчо често пътува и се налага да оставате там сами?” Баба ми Стоянка (почина на 97 г.), която се молеше всеки ден за нас, често ми казваше: “Баба, вие отивате там, където никой не иска да отиде: по затворите, при слепите хора, в домовете за стари хора… Това за вероучение в училищата е добре, но сега тези Родопи, къде ще мъкнете тези деца по баирите и чукарите, където всички са мюсюлмани? Жал ми е за тези дечица.” Отговарях: “Бабо, няма да се притесняваш. Щом Господ е с нас и ни изпраща, Той ще ни пази. Има много желаещи за амвоните в големите църкви, но желаещи да отидат мисионери са малко. Щом Господ ни изпраща, ние ще отидем.”
Един ден бях с децата в Пловдив, а Енчо пътуваше от Девин за Пловдив, през Чепеларе, където трябваше да проповядва на вярващите. От полицията в Девин ни се обади разтревожен глас: “Госпожо, къщата ви беше запалена и в пламъци, но от пожарната я угасиха и съпругът ви трябва да дойде веднага, за да провери пораженията от пожара и водата при гасенето.” Обадих се веднага на Енчо в Чепеларе и той се върна обратно в Девин. Пред него се открива грозна картина. От полицията разследваха случая, но не откриха нарушителите.
Вечерта, сам в къщата, той се моли: “Господи, Твоята воля ли беше за този дом?” И получава отговора: “Да, защото имам предвид нещо в бъдещето”. Получава и видение, огромен светъл надпис: “Молитва за защита”. По-късно той е споделял: “Чувствал съм, че целият дом е обиколен от десетки ангели, които пазят дома”.
Обаждахме се на наши близки за стари пружини и дивани, за да може да оборудваме дома. Поради претоварване, Енчо започна да чувства огромна болка в едното рамо. Спомням си, когато с Енчо пастирувахме в Меричлери, той с баща си и техни приятели, извършиха основен ремонт на църковната сграда и тя стана една от най-красивите в онова време. Също така, когато трябваше да бъде подготвена сградата, където щяха да практикуват учениците от ОРА интернешънъл през лятото на 1992 г., Енчо замина за Чепеларе една седмица по-рано и сам боядиса всички стаи, които бяха в много окаян вид.
В новия дом в Девин започнаха да идват помощници. Спомняме си за баба Добринка, сега вече при Исус, която престоя дълго време при нас, за да ни помага. Един ден Енчо чува глас, “Излез бързо на улицата!” Той се спуща по стълбите и когато излиза на улицата, вижда две жени, които точно подминават сградата. Енчо ги поздравява и ги поканва вътре, за да ги запознае с баба Добринка. Жените се отзовават и прекарват няколко часа с тях. Бог докосва тези жени и накрая Енчо ги води в молитва за покаяние и приемане на Исус. И двете преживяват новорождение. Едната казва: “Виж, ма, Стоянке, нещо стана с мен. Толкова ми е хубаво”. Другата отговаря: “И с мен стана нещо… Виж ми очите. Плача от радост”. Направихме грешка, че не взехме веднага адресите им. Години по-късно, когато се регистрира църквата, открихме отново двете сестри и те започнаха също да посещават богослуженията. Едната сестра вече е при Господа.
АЗ ИЗБРАХ ЗЛОТО, НО ИСУС ПРОМЕНИ ВСИЧКО
Свидетелство на Енчо
Роден съм две години преди девети. Растях буен и търсещ винаги приключения. На село имахме мелница и бях много любопитен да открием заедно с братовчед ми Герган как работят машините и водното колело. Веднъж успяхме да пуснем новия двигател с вътрешно горене, който задвижваше всички механизми на мелницата. Най-интересното приключение беше да влизаме във водното колело, да изритаме гредата, която го застопорява и да тичаме в едната и другата посока. Веднъж колелото така се засили в едната посока, че беше невъзможно да го спрем. Спасението беше да тичаме само в една посока, но това още повече ускоряваше колелото. Останахме без сили и единственото спасение беше да крещим, за да дойде някой и да ни спаси.
Преместихме се през 1947 година в Кърджали, където баща ми беше назначен за проповедник на Евангелието. Аз, обаче, предпочитах да бъда с приятелите от бандата ни. Макар и дете, имах свободна воля и избрах за себе си злото. В бандата пушехме, крадяхме, биехме се с други.
Веднъж имахме истинска битка с бандата от другата махала. Ние първи пристигнахме на полесражението и заехме позиции в стари войнишки окопи. Тогава открихме другата банда в житата край река Арда. Те ни превъзхождаха неколкократно и бяха въоръжени със саморъчно направени копия, лъкове и стрели. На главите си носеха венци от клонки с натъкнати пера. Уплашихме се. Сигурно ще искат да ни пленят! В този момент наблизо минаваше 15-16 годишно турче и видя ситуацията. Реши да ни помага. Събирахме камъни и той ги хвърляше по момчетата от другата банда, които се опитваха да се покатерят по брега и да достигнат до нас в окопите. Един от камъните успя да улучи едно от момчетата, когато прибяга през пясъчната ивица, за да заеме позиция в храстите под нас. То падна на земята и пясъка се обагри от алена кръв. Помислихме, че сме го убили. Това ни даде такъв тласък, че само за секунди ние вече бягахме по пътя към града. Нея вечер бях много смирен и послушен в къщи. На другия ден видяхме Иван с бинтована глава да се появява в училище. Той обаче не ни издаде.
Злото продължаваше да се развива в моето сърце. Сигурно кулминацията щеше да бъде убийство, ако момчето, което мразех толкова много, не беше успяло да избегне удара от павето, което се опитах да стоваря веднъж върху главата му. Причината за това беше майка му, която ни биеше без повод, поради това че синът й започваше да пищи, без да сме му направили нещо. Спомням си веднъж тя така бързо изскочи от стаята си и без малко да ме спипа. Успях да прескоча тела, който ограждаше лехата с домати и се стрелнах надолу по улицата. Видях само с края на окото си как тя се препъна в тела и заора с цялата тежест на тялото си в градината с домати. А тя беше доста закръглена и всички се учудваха на пъргавината, която показваше, когато трябваше да ни докопа.
Трябваше Исус да ме срещне, за да постави живота ми на нови релси. Това беше най-вълнуващия миг от живота ми. Моите родители дори не подозираха колко бях напреднал в злото. Срещата с Исус промени всичко. Една чудесна любов към съучениците изпълни сърцето ми.
Завърших инженерство, ожених се за най-красивото и интелигентно момиче от църквата. После ни се родиха три деца, но не сме спирали да разказваме за тази промяна в сърцата ни. Отивали сме късно вечер в Родопите, за да се срещнем с вярващи и да кажем и на други за Исуса. Бях заплашван, че ще бъде интернирано семейството ми. Беше извършен обиск на дома ни и бяха взети много християнски книги.
Спомням си за съня, който имах две седмици преди обиска. Видях в съня си двама мъже, които дойдоха в дома ни. Прекосиха хола и влезнаха в спалнята ни. Започнаха да тършуват навсякъде, като отваряха различни шкафове и търсеха християнска литература и библии. Разпознах в единия от тях отговорника от шести отдел по религиозните въпроси.
След този сън, веднага прегледах книгите, които бяха ценни за мен и ги скрих на специално место. След две седмици сънят се изпълни. Дойдоха от полицията на работното ми место и ме забраха. Пристигнахме в апартамента ни и сънят се изпълни точно.
Само няколко дни преди това, наши приятели от Англия бяха докарали нелегално стотици библии, които бях скрил на различни места в апартамента. При прехвърлянето на библиите от единия багажник в другия, забелязах, че към нас идва кола. Спря близо до нас и четирима яки мъже ни приближиха. “Какво става тук? Каква е тази чуждестранна кола?” Всички замръзнахме. Помолих се за мъдрост. “Прощавайте, знае ли някой от вас немски?” “Аз знам, - каза шефът им. - Какво има?” “Може ли да упътите тези хора за пътя към София?” Те се обърнаха към хората от другата кола на немски: “Карайте след нас”.
Прибрахме се в апартамента и паднахме на колене. “Господи, направи чудо, за да не отворят багажника им и да открият библиите.” След близо час плахо се потропа по вратата. Отново бяхме заедно с приятелите ни и те ни разказаха, че цивилните полицаи са ги извели извън Пловдив и са ги насочили към София. Благодарихме на Бога за защитата и отново на друго място, прехвърлихме библиите.
Тършуването из апартамента, продължаваше. С ужас открих, че едната врата на гардероба е оставена отворена от съпругата ми и една част от библиите се виждаха наредени една върху друга. Всеки път, когато агентите минаваха покрай гардероба, заповядвах в името на Исус, Господ да затвори очите им и да не видят библиите. Тогава сигурно щяха да открият и останалите. И наистина, Бог затвори очите им, въпреки че минаха покрай отвореното крило на гардероба десетки пъти.
След този случай на проверка, беше ни забранено да проповядваме в Пловдивска област. Въпреки забраната, тайно посещавахме вярващите в района и в Родопите и нищо не можа да спре нашето свидетелство към хората за промяна и спасение чрез Исус Христос.
Желанието ни сега е, след демократичните промени в страната, да продължаваме да споделяме вярата си в Бога с другите, особено тези от Родопите и затвора. Най-големият подарък за нас са писмата, в които затворниците ни пишат, че приемат Исус като свой личен Спасител и Господ, а също така и мюсюлмани в Родопите, които са решили да приемат християнството.
Следва
