Автор: Григорий Крижановски

Разказ на киевския свещеник Григорий Крижановски за пътя си към Църквата, към свещенството, към своето служение, което не е съвсем обикновено: той обгрижва енория на глухонеми и превежда богослужението на езика на жестовете.

Петя и Вася били приятели. Петя скачал с парашут, а Вася не скачал. Петя разказвал на Вася колко страхотно било. Но Вася го гледал и си мислел: така можеш да си изпотрошиш костите, всичко се случва!

За какво да си напускаш добрата работа? Защо с висше образование да работиш като строител?

Между другото не е задължително да си сменяш работата. Мий чинии, както и преди, но може да ги миеш и да изпитваш щастие. На тридесет и няколко години разбрах, че обичам не да мия съдове, а да си плискам ръцете с топла вода. А аз цял живот си мислех, че харесвам миенето на съдове, но жена ми ме разобличи.

Трябва много смелост, за да си го признаеш. Уж изглеждаш добър, но всъщност обичаш удоволствието. Правиш добри дела, но ти харесват и хвалбите, и вниманието. Когато растеш в многодетно семейство, конкуренцията за родителското внимание е голяма. Трябва да си прибереш обувките на рафтчето, да си оправиш леглото, и тогава ти казват, че си добър – а ти си същият, като останалите, но го осъзнаваш едва на 30.

Колкото и да си добър, колкото и години да си в Църквата, с течение на времето разбираш, че не се отличаваш от другите, също както вярващите и невярващите не се отличават по степента на своята отдалеченост от Бога. А Бог е навсякъде и винаги и въпросът е в това, дали ще Го пуснеш в себе си.

Как да предадеш чувството, което е изживял Петя, докато скача с парашут? Думите не стигат, нямат тежест. Богослужения, песнопения, храмово строителство, живопис, цялото това благолепие е само опит, мъничък опит.

Безумството, действията – това всъщност впечатлява хората. Примерът ги убеждава, че трябва да се променят. Бог променя човека. Как и кога става това, е тайна. За някого се случва, докато е жив, за друг направо преди да умре, в момента на неговата смърт или след нея, но на всеки, който моли, Господ дава.


За да си вярващ, е нужна смелост. Това не е просто обред: тука влез, там влез, запали свещ, вземи благословия. Ако човек действително търси пряко силите си, за да намери Бог, Който милва, прощава, дава благодат и енергия – това е смел човек, той е решил да живее вечно. Това е сериозно решение и отговорност.

Аз израснах в затворено многодетно семейство, което малко общуваше със света. Например, аз дълго време не знаех, че съществува такова нещо като развод. Имах много чичовци и лели по целия Съветски съюз, с които редовно се виждахме, и всички имаха пълни семейства. Едва в училище аз разбрах, че може да има дете без баща, но не защото бащата е умрял. Моите баща и майка не изповядваха Иисус Христос, те бяха материалисти, добри хора със съветски възгледи. Те не казваха, че трябва да бъдеш добър, те просто бяха добри с нас. А добротата е по-важна даже от порядъчността.

Аз завърших гимназия с физико-математически профил със златен медал, през 1995-та ме приеха в Киевския политехнически институт. Реших да уча за програмист. Замислях се за правния факултет, но не кандидатствах, защото съдебните дела ме отблъскваха.

Когато бях втори курс един от завеждащите катедрата ме ангажира с работа в организация, свързана с Министерството на правосъдието, аз поработих там година и половина като инженер на компютърни системи и разбрах, че не искам да ставам юрист по морално-етични съображения. При това работата като програмист ми изглеждаше далеч по-творческа.

След това пет години работих в Golden Telecom, занимавах се във финансовия отдел със системите на базата данни и счетоводството. Тук постепенно започнах да се интересувам не от приложния аспект на програмирането, а от разработването на архитектурата на базите данни и от анализ на системите.

Когато се преместих във „Фокстрот”, изцяло украинска компания, забелязах разликата в манталитета. Golden Telecom беше наполовина американска, а това означава други подходи и принципи. Най-важното там са навиците на специалист. В чуждестранната компания разбираш, че министърът на икономиката не може да стане министър на здравеопазването. Преобладава корпоративният дух, като самият ти най-много цениш възможността да печелиш добре.

Докато в украинската компания трябва да бъдеш преди всичко човек – готино момче, приятел, сънародник, накратко казано, да си свой човек. Тясната специализация тук не е толкова важна: след като поработиш в родния бизнес, ти вече напълно допускаш, че министърът на икономиката може да стане министър на вътрешните работи и на здравеопазването. Тук по-скоро набират екип, а не специалисти.

Едновремено с работата аз бях на редовно обучение. Моят началник беше трудохолик, от него аз се научих на търпение, на умението да превъзмогна себе си – когато вече не можеш, но продължаваш да работиш.

След „Фокстрот” една година работих в МТС - друг мобилен оператор. През този период аз отделях много време за различни увлечения: психология, самоанализ, мирогледни концепции. Това явно са ми вродени склонности: по-големият ми брат стана психиатър.

Тогава започнах да се интересувам и от християнството – след като в ръцете ми попадна книга на Александър Мен „Синът Човешки” . Вече не се интересувах от печеленето на пари. Докато помагах на родителите си да издържаме семейството, това беше важно, а сега децата пораснаха, по-големите си организираха живота, по-малките завършиха училище, вече не беше нужно да ги издържам финансово и можех да отделям повече време за себе си.

Планирах да създам семейство. Имах печален опит с едно момиче – харесваше ми, но не се ожених за нея. Бях в процес на търсене, мислех как да стана щастлив. Човек често свързва щастието с нещо външно. За него не е достатъчно сегашното, нужна му е гаранция за бъдещето и така много се измъчва.

В един момент аз разбрах, че не обичам разочарованията, страхувам се от тях. Ами ако доживея до седемдесет години и чак тогава науча истината – това ще означава, че целият ми живот е бил грешка. И си помислих с моя младежки максимализъм: по-добре още утре да разбера тази истина.

Не знам защо, но помня този момент – това се случи през нощта, беше около 2 часа. Аз обичах да се застоявам до късно, да гледам светналите прозорци на блоковете наоколо: това са хиляди и хиляди различни съдби, за които дори не се сещах, докато не седна до прозореца. Щастие, нещастие, всичко кипи, или вече спи, или вече изчезнало.

И си казвам – за какво е всичко това? И в този момент вземам решение, че за истината мога да платя с най-ценното– с живота си. Взех това решение и го забравих, но животът ми от този момент започна рязко да се променя.

Започнах да чета книги, посветени на темата за душата, за Бога – за пореден път смених работата си, като се преместих във Philip Morris - производител на тютюневи изделия. Сега вече смених работата не заради заплатата – повече се интересувах от колектива, от отношенията с хората.

Е ето, че брат ми започна да ходи на църква. А аз преди бях голям провокатор, обичах да наплаша човека и да му се посмея след това. Кой знае, сигурно и сега съм същият, просто се появи навикът да го правя по-меко, за да бъде то от полза, и да се смея по-скоро над себе си. И така, брат ми говори нещо за Иисус Христос, а аз му отговарям: „А имало ли е такъв?”. Той ми беше много обиден тогава.

Когато във Philip Morris шефката ми се върна от отпуск по майчинство , аз казах, че вече ми е до гуша от тези цигари и напускам. Заминах в нищото, заживях на село.

Това беше период, когато всичко ставаше от само себе си. Трудно ми беше по-скоро до този момент. А през това време вече постех, от половин година живеех на терасата, спях върху едно килимче – такива бяха моите аскетически практики – ходех на църква в храм „Св. Кирил”.

Околните се плашиха от моето поведение. На майка ми ѝ казваха: „синът ти е откачил, но нищо, ти имаш от пет деца, които са нормални”. Съучениците ми – всичките способни математици, материалисти – твърдяха, че съм загубен.

Прочетох купища литература. Особено ме порази книгата на Антоний Сурожски „Човекът пред Бога”. Аз влизах в състояние на диалог с автора - задавах въпрос и намирах отговора на следващата страница. Разбирах какво ми проповядва този човек. Към този момент учех вече втора година във вечерната катехизационна школа към църквата „Св. Екатерина” на ул. „Полупанова”.

Единица и нула – кое може да е по-малкото? Ние знаем, че към нулата може да се приближиш отляво и отдясно. А какво може да видиш, когато нищо не се вижда? Нищо. Но може да чувстваш. Когато решаваш хитра математическа задача, ти е нужно озарение. Когато търсиш Бога, може хиляди пъти да прочетеш най-мъдрия наставник, сенсей, гуру – и пак нищо да не разбереш.

Моментът на озарение се случи при мен, когато започнах редовно да ходя на църква. Борейки се за своите идеали, аз претърпях неуспех. Ако по-рано се стремях към житейския успех, то сега този неуспех беше моето постижение. В какъв смисъл? Майка ми ме утешаваше, а аз и казвам: за всичко е Божията воля. А тя: ти наистина ли го вярваш?

И тук аз разбирам, че това е просто обичайна фраза. Аз не знам каква е волята на Бога, не познавам Бога и Неговата воля ме интересува само тогава, когато тя се съчетава с моята. Това беше момент на ужас: не дай Боже да бъде волята на Бога за всичко!

Това беше моето озарение, нов прелом в живота ми. От този момент нататък започнаха да се сбъдват всичките ми мечти. Аз започнах да чувствам Бога, да го търся, да тичам след Него. След като прочетох книгите и житията на светиите, започнах да търся Божиите хора в Църквата и извън нея – срещи, общуване, разочарования... Да видиш и да преживееш чудеса, по своему също е ужасно, защото тези чудеса в един момент ще свършат и ще трябва да си платиш за тях, както за всяко щастие.

В църквата свикнаха с мене, защото правех впечатление на прилежен енориаш, благодарение на някои качества, които ми бяха заложени от детството. Леля ми веднъж ми беше казала: може би някой ден ще станеш поп? След това още някой беше казал: давай, да те ръкоположим, ще служиш литургия за децата. Първия път, когато чух това, аз много се учудих: аз съм обикновен и недостоен човек. Но после постепенно кръгът започна да се стеснява, и дойде моментът, в който се молех: „Господи, аз искам това. А Ти, Господи, дали го искаш? Дай ми начин да разбера”. Появи се благодарствена молитва – не само за нещата, които имам, но и за това, „че Те има Теб, Господи. Аз съм нищожен, а Божията милост е безмерна”. И тъкмо това чувство на благодарност дава смелост да попиташ: „А какво искаш Ти, Господи?” И в едно телефонно обаждане ми казаха „Аксиос!” (от гр. достоен).

Макар че нямах работа, постоянно си намирах нещо да правя. Аз съм трудохолик – просто обичам да се трудя. Това е модел на поведение: ако си в многодетно семейство, няма начин да не се трудиш, родителите ми никога не стояха без работа.

В този момент аз правех преустройство вкъщи, превръщайки вилата в стабилно жилище. Припечелвах с транспортни услуги и строителство. Мечтаех да имам свой дом, семейство – и ето, всичко това се появи: и мечтаният дом, и жената, която прие моето предложение. Същата година постъпих в семинарията, след като взех благословия от жена си – именно тя беше човекът, благодарение на когото, аз, страхливеца, се реших.

Към момента, когато ме ръкоположиха, родителите и роднините ми вече бяха станали църковни хора, и всички намериха в Църквата решение за онези свои проблеми, които в света по принцип бяха нерешими.

През тази година празнувахме деветата годишнина от създаването на енорията на глухите към манастира на св. Иона „Св. Троица”. Глухите всъщност са чужденци, които не могат да научат нашия език. И само ние можем да научим техния език и да им помогнем.

Кой през детството си не е искал да научи езика на глухите? Аз живеех в кв. Виноградар, близо до училище-пансион № 6 (за глухи и глухонеми деца). Но като малък си мислиш, колко хубаво би било, а после забравяш за това. И когато по време на третата година в семинарията започнаха да ни учат на езика на жестовете, се оказа, че това ми се отдава.

Вече като дякон ме помолиха да ходя в църквата на Ионинския манастир, където богослуженията се провеждаха с помоща на преводач. Глухите ме опознаха и решиха: „Това е бъдещият ни свещеник! Трябва да се изучи – той ни е нужен”. В края на краищата има неща, които човек иска да обсъди директно със свещеника, без преводач.

И така аз разбрах, че това е начин да послужа на хората. При това не на обикновени, а на ощетени и в същото време Божии хора, изпълнили Божията заповед „бъдете като децата”. Те са активни, доверчиви, открити – но в своето обкръжение.

Езикът се явява културообразуващ фактор, тъй че това е отделен народ. Езикът на жестовете образува на територията на страната национално малцинство. В Европа това вече е прието официално. В обикновено семейство се ражда чужденец! Ако родителите не научат езика на детето си, то ще намери хора от своята „нация” и няма да се върне в семейството си пълноценно.

Преди революцията в Църквата се работеше по превод на литургическите текстове на езика на жестовете. Имаше сиропиталища и църковни училища в Петербург за глухите. В Киев също един свещеник започна да обучава глухите. Той имаше две глухи дъщери, и парите му стигнаха да изпрати едната да се обучава. Тя, когато се върна, обучи сестра си и баща си, а той започна да учи децата.

Революцията прекъсна това начинание, както и много други. Още по-лошо стана, когато Сталин се изказа, че глухите са непълноценни и езикът им също е проява на непълноценност. Тогава забраниха на глухите да общуват на своя език, караха ги да си държат ръцете в джобовете. Традицията на литургията за глухите беше се загубила напълно и едва през 90-те години Православната църква в Киев започна да се занимава с преводи.

Възникнаха затруднения с превода на някои богословски термини и текстове за Христовото учение – наложи се за някои неща да се започва от нулата, създавайки жестове, които означават тези понятия. Сега практически всички богослужебни текстове са преведени. Когато езикът е разработен и има речник, останалото е въпрос на техника. Създаден е видеоречник на езика на жестовете за богослужебните термини. Ние събрахме цялата разработена информация и сега я разпространяваме.

Сега е век на интензивно информационно развитие. Бог дава откровения на хората, а те вече ги използват или за добро, или за лошо. Мобилните телефони – те сякаш специално бяха измислени за глухите, за да могат да си пишат съобщения. Интернетът също е за тях.

Ние сме много – по 20 души на богослужение, а общо сме около 60. Сега имаме от шест до осем преводачи – повече отколкото в минската и питерската енория, които бяха създадени по-рано от нашата. Наскоро бяхме в Луцк, Кишинев, Подмосковието, Житомир, ще пътуваме за Херсон.

Какво проповядваме ли? Да, там хората са вече вярващи. Проповядваме само това, че може и е необходимо да се превеждат богослуженията. Трябва да обхванем и тези хора. Бог ги е избрал, а ние може да съдействаме вярата им да се реализира в по-широко и пълно участие в литургията.


В моето свещеническо служение в тази енория няма нищо особено и специално. Освен знанието на езика на жестовете. Чувствата, емоциите, житейските въпроси у тези хора са същите, както и при нас. Разбира се самото богослужение има определена специфика. Първо, преводачът трябва да е вярващ. Да знае богослужението, да разбира съдържанието и смисъла на молитвите, драматургията. Той трябва да има чувства!

Ако аз бях глух, мен нямаше да ме задоволи чисто техническият и безизразен превод. Аз бих искал да ми превежда мой брат или сестра, например.

Богослужението тече, то има визуална и звукова част. И звуковата част трябва да се преведе във визуална. По този начин „картината” в богослужението за глухите става по-интензивна. А тъй като този „канал” е претоварен, не трябва да има излишни детайли в него. Свещеникът трябва да говори по-простичко, изказът му трябва да е ясен. Преводачът трябва да носи обикновено облекло, което не разсейва, а свещенникът да има подрязани мустаци. Е, аз имам късмет с мустаците.

Източник: сп. „Направо”, №1, 2014, Киев

Превод: Даниела Благоева

http://arhangel.bg/bg/Pravilo-parashiuta.html   http://www.hristiqni.com/forum/viewtopic.php?f=19&t=12783