Майк Резник

***

Когато на следващата сутрин пристигнах в църквата, старият Пери Хендрикс ме чакаше. Той все още не бе преодолял смъртта на дъщеря си, загубила почти тригодишна битка с рака, и в следващия близо час и половина се опитах да го утеша. Тази част от работата си мразех – не че не исках да дам утеха на страдащите, просто се чувствах неспособен.

По-късно г-жа Никълсън се отби да се увери, че църквата ще е на разположение за сватбата на дъщеря й, и да доуточним някои финансови условия. Както забелязах, дори не споменахме, че дъщеря й е бременна в петия месец, но не е моя работа да съдя, а просто да помагам и да утешавам.

Когато тя си отиде, Джаксън влезе в кабинета с чая.

- Извинете за закъснението - каза, - но не исках да прекъсвам разговора ви с енориаш.

- Много тактично от твоя страна - рекох. - Ако преценя, че не мога без чай, докато говоря с посетител, ще те повикам.

Налях си чаша и отпих:

- Много е добър. Бих искал да можех да го споделя с теб.

- Не мога да консумирам храна или напитки, преподобни Морис - рече Джаксън.

- Знам. И все пак бих искал да имаше нещо, което бих могъл да направя за теб, за да ти се отблагодаря за всички добри неща, които правиш за мен. Все пак нито приготвянето на обяда, нито критиката на проповедите ми биха могли да се включат като част от работната ти характеристика.

Той замръзна за малко повече от 30 секунди и точно когато вече си мислех, че батерията му се е изтощила, проговори:

- Има едно нещо, което можете да направите за мен, преподобни Морис.

- Какво е то? - рекох с учудване. Дотогава робот не ме бе молил за услуга.

- Позволете ми да седя сред паството ви в неделя - каза Джаксън.

От всички неща, които би могъл да ме помоли, това очаквах най-малко.

- Защо? - попитах.

- Бих искал да стана член на вашата църква.

- Но ти си робот! - отроних.

- Ако Бог е Бог на всички неща, то Той не е ли Бог и на роботите? - отвърна Джаксън.

- Не трябваше да ти казвам да четеш Библията - рекох. - Това бе грешка.

- Написаното в Библията истина ли е? - запита Джаксън.

- Да, истина е.

- Тогава не е ли истина както за хората, така и за роботите?

- Не - казах. - Съжалявам, но не е.

- Защо? - отвърна той.

- Защото роботите нямат душа - казах.

- А къде е вашата? - попита Джаксън.

- Душите са неосезаеми - обясних аз. - Не мога да ти покажа своята, но знам, че я притежавам, че тя е неделима част от мен.

- Защо не ми е разрешено да дам същия отговор?

- Много ме затрудняваш, Джаксън.

- Не бих искал да ви причинявам неудобство, нито да ви тревожа - отговори Джаксън.

Замълча за момент и добави:

- А това не е ли проява на душа?

- Да приемем за целите на дискусията, че си прав - отвърнах. - Как тогава ще обясниш факта, че нито един друг робот няма душа?

- Не приемам тази хипотеза - рече Джаксън. - Библията ми казва, че всички ние сме божии създания.

- Но ти може да бъдеш изключен - посочих аз. - Попитай някой производител на роботи.

- Но това важи и за вас - отвърна Джаксън. - Попитайте някой лекар. Или някой стрелец.

- Тази дискусия е безплодна - обявих нещастно. - Дори ако успееш да убедиш мен, моето паство никога няма да приеме робот енориаш.

- Защо не? - попита той.

- Защото всеки от тях има по някой приятел или близък, който е загубил работата си заради робот - отвърнах. - Двата ни завода бяха преместени, младите напуснаха града да си търсят работа веднага щом завършиха училище. Такава е ситуацията в целия щат. Напоследък се надига силно недоволство срещу роботите.
Въздъхнах дълбоко:

- Времената, в които живеем, са белязани от тази тревога - заключих.

Той не промълви нищо в отговор, от което се почувствах още по-зле.

- Моля те, кажи, че разбираш - продължих.

- Разбирам, преподобни Морис.

Между нас отново се настани неловко мълчание.

- Имаш ли да ми кажеш още нещо, преди да тръгна? - запитах.

- Не, преподобни Морис.

- Тогава ще се видим утре - рекох - и нека не говорим повече на тази тема.

Тази нощ се въртях неспокойно и не можах да заспя. Излязох на дълга разходка с надеждата да ми помогне и по едно време се озовах пред вратата на църквата. Може би подсъзнателно съм имал намерение да походя дотам, не знам. Но реших, че след като съм там и все още съм напълно буден, ще вляза да свърша малко работа. Минах през една от страничните врати и се отправих към кабинета си, когато чух тих глас.

Обзет от любопитство се отправих в посока на звука и минута по-късно се озовах в задния корпус на тъмната църква. Джаксън бе коленичил пред олтара, едва-едва разбирах думите му:

- Господ е пастир мой; няма да остана в нужда…

Обърнах се и се върнах вкъщи, без да го обезпокоя.

Прекарах една наистина неспокойна нощ, съкрушен от вина. Отчасти очаквах дискусията ни да продължи на сутринта, но когато пристигнах в църквата, Джаксън метеше пода зад пейките и отговори на поздрава ми с официалното „Добро утро, преподобни Морис”. Донесе ми по график сутрешния чай и не отрони дума за спора ни от предния ден.

Обядът мина без инциденти, както и следобедният чай. Както и целият ден. Както и следващият, и по-следващият, докато най-накрая престанах да чакам какво ще последва.

Оказа се обаче, че е било твърде рано да се успокоявам.

Ударът дойде на четвъртия ден - неделя сутрин. Чаках в кабинета си, дращейки последни поправки по текста на проповедта. Излязох и застанах на амвона с лице към паството.

Започнах както обикновено с благословия. След това щях да ги поведа към молитвата, последвана от няколко химна, и щях да завърша с проповедта. Още докато произнасях последните думи обаче, усетих надигащо се вълнение. Първоначално не успях да разбера причината. Все повече глави се обръщаха към някого, който току-що бе седнал отзад. Не можех да си представя какъв може да е проблемът, тъй като всеки, който влезеше от улицата, за да се помоли, бе добре дошъл. Тогава новодошлият леко се размърда и видях отблясъка от бузата му.

Беше Джаксън. Бе намерил отнякъде или си бе забъркал сам крем с телесен цвят, който бе разстлал по лицето, главата и ръцете си. Носеше опърпан, не съвсем по мярка костюм, който вероятно бе изнамерил, тършувайки из металните контейнери в алеята зад църквата. На пръв поглед в мъждивата светлина на църквата, от около стотина стъпки разстояние наподобяваше човек. Но само на пръв поглед и само от разстояние.
Слязох от амвона, минах покрай последните пейки и застанах пред Джаксън.

- Ела с мен - наредих. - Веднага!

Той стана и ме последва към малкото преддверие зад олтара. Затворих вратата зад нас.

- Добре, Джаксън - казах. - Какво си мислиш, че правиш?

- По причини, които все още не разбирам, вие сте ограничили паството си до човешки същества - каза той. - Мислех, че ако изглеждам като човешко същество, бих могъл да се присъединя.

- Необходимо ти е нещо повече от грим и парцалив костюм, за да бъдеш човек - казах сурово.

- Какво ми е необходимо? - попита той.

- Мислех, че вече сме изяснили този въпрос - отговорих.

- Ако Бог ме е създал, тогава защо ми е забранено да говоря с Него? - упорстваше той.

- Не ти е забранено да говориш с Него - казах. - Забранено ти е да говориш с Него в моята църква, когато паството ми се събира в неделя сутрин.

- Ако църквата не е най-добрият проводник за разговор с Него, защо тогава идвате тук всеки ден? - попита. - Защо хората се събират тук, за да говорят с Бог, ако могат да го правят навсякъде другаде? Ако неделята не е най-подходящото време, защо не се събират във вторниците?

Първата ми мисъл бе да кажа “по силата на навика”, но това би отрекло всичко, което бях правил в живота си до този момент. Така че се опитах да формулирам отговора по начин, който той би разбрал и с който бих могъл да продължа да живея.

- Казано е, че човекът е социално животно - започнах. - Той намира спокойствие в близостта с други хора. Мога да формулирам идеята за самотата и изолацията специално за теб, но ти не можеш да разбереш емоционалната празнота, която ги съпровожда. Хората се събират да се молят в църквата, защото тя им предлага усещане за спокойствие, за общност, за споделени ценности. Разбираш ли нещо от това, което ти казвам?

- Какво ви кара да мислите, че не разбирам емоционалната празнота? - бе всичко, което промълви.

Аз го загледах втренчено, опитвайки се да намеря отговор. И не успях.

Чу се внезапно блъскане по вратата,

- Всичко наред ли е, преподобни? - попита басов глас от другата страна.

- Ако се нуждаете от помощ с робота, кажете! - добави друг.

- Добре съм! - извиках в отговор. - Излизам след минутка. Моля, върнете се по местата си!

Обърнах се към Джаксън:

- Ти стой тук. Не излизай от кабинета, докато не се върна. Разбра ли ме?

- Разбрах - отговори.

Без “преподобни Морис” или “сър”, само “разбрах”.

Оставих го, където беше, заключих вратата и се върнах на амвона. Гневният шепот изведнъж замря, когато се появих и видяха, че съм се върнал.

- Какво, по дяволите, става, преподобни? - попита г-н Уитакър.

- Какво беше това създание? - добави г-жа Хендрикс.

Вдигнах ръка с молба за тишина.

- Ще обясня - заявих.

Извадих листа с проповедта от джоба си и го загледах. Беше за някои грехове, на които непредвидливо се натъкваме, грехове като лакомия и леност. Изведнъж обаче всичко това ми се стори толкова незначително, толкова далече от проблемите, които изникнаха точно тук, в моята църква.

- Щях да ви прочета това днес - казах, - но мисля, че има нещо по-важно, за което искам да говоря.

Скъсах проповедта на две и пуснах парчетата да полетят към пода.

Усетих вниманието на всички съсредоточено върху ми и реших да говоря, преди да съм го изгубил. С надеждата, че ще намеря верните думи.

- Смущаващото нещо, което видяхте, бе Джаксън, роботът, когото много от вас са виждали да върши разни неща по поддръжката на църквата в последните няколко месеца. Подобно на всички роботи, и той има склонност непрестанно да търси повреди и да ги поправя. Замълчах за момент с поглед, отправен към паството си. Настроението им не бе много ведро, но поне слушаха.

Продължих:

- Един ден преди няколко месеца реших да се възползвам от тези негови импулси. Реших да репетирам проповедите пред него и го накарах да ми посочва всички вътрешни противоречия. Това обаче неизбежно доведе дотам, че той започна да отбелязва като нелогични и противоречиви неща, които ние сме приели за доктрини на вярата. И така, за да може той да разбере разликата между тези казуси и реалните логически грешки, го накарах да прочете Библията. Допреди няколко дена не знаех, че той я е приел за абсолютна истина.

- Но тя е абсолютна истина! - прекъсна ме г-н Ремингтън. - Та това е Божието Слово!

- Знам - отвърнах. - Той обаче си мисли, че то се отнася и за роботите, освен за хората. Той вярва, че има безсмъртна душа.

- Една машина? - изсумтя г-н Джеймсън. - Та това е богохулство!

- Не стига, че ни отнеха работата - добави г-жа Уилоуби. - А сега искат да завземат и църквите ни!

- Богохулство! - повтори г-н Джеймсън.

- Трябва все пак да проявим съчувствие - призовах аз. - Джаксън е морално и етично същество, чието единствено желание е да се присъедини към това паство и да се моли на създателя на всички неща. Именно затова той предприе този непохватен опит да се престори на човек, за да може да седне заедно с вас и да общува с Бог. Нима това е толкова ужасно?

- Изпратете го в църквата на роботите, ако се намери такава - заяви г-н Ремингтън с глас, пропит от сарказъм и презрение. - Тази тук е за нас.

- Това не е правилно, преподобни - каза г-жа Хендрикс. - Ако той има душа, защо тогава да не можем да кажем същото за моята прахосмукачка или за танка на сина ми?

- Аз съм просто човек - отговорих, - при това грешен човек. Нямам претенцията да знам всички отговори, нито дори повечето от тях. Ще помисля над възраженията ви през идната седмица и искам от всички ви да потърсите в сърцето си малко състрадание за едно същество, за същество, което иска единствено да се поклони на Бог във вашата компания. Следващата неделя вместо проповед ще обсъдим размислите ни по този въпрос.

Дори и след тези мои думи те продължиха да мърморят. Искаха да обсъдят проблема на момента, но аз сложих точка на дискусията и настоях всички да си идем вкъщи, да преспим. А и въпросът се нуждаеше от сериозно обмисляне, а не от първосигнална реакция. Както обикновено, застанах до вратата, за да благодаря на всеки поотделно за присъствието му, но трима мъже отказаха да ми стиснат ръката. След като и последните енориаши напуснаха, аз се върнах в преддверието, отключих го и наредих на Джаксън да почисти крема от лицето и ръцете си и да върне парцаливия костюм там, откъдето го е взел.

Върнах се у дома толкова разстроен, че не бях гладен и реших да поема на дълга разходка. Когато се върнах, вече се бе стъмнило, но не бях разрешил никоя от тревогите си. Дали душите са изключително притежание на хората? А какво да кажем за деня, в който най-накрая ще се срещнем с разумна извънземна форма на живот някъде там, сред звездите? Или за деня, в който делфинът или шимпанзето ще се молят на същия Бог, на който се моля и аз? И ако едно извънземно или един делфин би могъл, защо и роботът да не може?

Не намерих решение, когато се прибрах вкъщи, и след почти безсънната нощ все още не знаех.

Върнах се в църквата на сутринта. Разбрах, че се е случило нещо, още на 50 метра от църквата, защото вратите бяха полуоткрехнати, а Джаксън никога не ги оставяше отворени. Влязох, беше видно, че Джаксън не е вършил нищо от обичайните си сутрешни задължения. Подът беше мръсен, цветята не бяха полети, боклукът не беше изхвърлен.

Реших, че независимо дали има душа или не, е започнал да се държи твърде проклето, по човешки. Хърби може и да беше примитивен ранен модел, но изпълняваше задачите си и никога не се сърдеше, нито проявяваше своето недоволство. Само на хората им бе позволен луксът на опърничавите настроения и лошото поведение.

Тогава обаче видях, че вратата на кабинета ми се клатушка само на една панта, разбита необратимо. Първата мисъл, която ми хрумна, бе, че съм ограбен. Втурнах се към кабинета, забравяйки, че няма нищо ценно за крадене.
Замръзнах на прага. Там, на пода на кабинета, лежеше Джаксън. Металното му тяло бе покрито с дупки, единият от краката му бе изваден, ръката му – разрязана на две, а главата бе толкова смачкана, че бе почти неузнаваем.

Нямаше нужда да си гений, за да се сетиш какво се бе случило. На енориашите не им се бе понравила постъпката на Джаксън, а думите ми – още по-малко, така че бяха решили да се уверят, че няма да им се налага да делят пейките с един робот. Това не бе дело на непознати скитници или на пияни хулигани. Това беше моето паство, моите енориаши. Всичко, за което можех да мисля в онзи момент, бе: ако това е начинът, по който се държат след цялата ми упорита работа с тях, какво ли значи този резултат за мен самия, за човека, който би трябвало да им бъде духовен и морален наставник?

Коленичих върху плочките на пода до Джаксън. Боже, каква бъркотия! Колкото по-отблизо го гледах, толкова повече дупки откривах. Най-малко един от нападателите трябва да е имал нещо като шило за лед и просто е мушкал, и мушкал, и мушкал. Друг е имал трион за метал. И още много други неща.

Питах се колко ли е страдал. Дали роботите чувстват болка? Не мисля, но и не мислех, че вярват в Бог. Какво ли изобщо знаех?

Реших да събера частите му. Това бе домът на Бог и би било скверно светотатство да го оставя разпилян из цялата стая. И тогава, когато отместих тялото му и запазената му ръка, видях едно-единствено изречение, надраскано върху плочките с метален показалец:

Отче! Прости им, понеже не знаят що правят.

#

На следващия ден подадох оставка. Отказах се и от сана си. През последните осем години работя като дърводелец. Не ми плащат много, но е достойна работа, и както пише и в Библията, по-достойни от мен са избрали същата професия. Целият ми персонал е съставен от роботи. Говоря си с тях през цялото време, но все още не съм открил такъв, който да се интересува от нещо, различно от дърводелство.

Какво стана с Джаксън? Върнах го във фабриката за роботи. Не знам защо. Със сигурност заслужаваше да бъде погребан като християнин, но не го направих. Дали пък това не значеше, че дълбоко в себе си наистина не вярвах, че той има душа? Не зная. Единственото, което знам, е, че от онзи момент живея със срама от самия себе си. Каквито и да бяха грешките му, той заслужаваше нещо по-добро.

Не знам какво са направили с него. Разчленили са го за резервни части, предполагам. И до ден днешен Джаксън ми липсва повече, отколкото една машина би трябвало да липсва на някой човек. Всеки Великден отивам до купчината старо желязо зад неговата фабрика и поставям венец. Все още съм достатъчно религиозен, за да вярвам, че той го знае и може би дори го оценява. Всъщност често се хващам да мисля, че ако живея достатъчно праведен живот, може да го видя отново след някоя и друга година. И когато това стане, ще му кажа, че през цялото време е бил прав.

Той прости на другите; може би ще може да прости и на мен.

http://www.obekti.bg/tehno/razkaz-simvol-na-vyarata   http://www.hristiqni.com/forum/viewtopic.php?f=135&p=94393#p94393