Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04 09:00 - ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СЪБИРА БОКЛУКА
Автор: monbon245 Категория: Други   
Прочетен: 2568 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Жената се стоварва тежко на пейката и пуска торбата с боклука между нозете си. С лакти на колене, подпряла глава, тя забива поглед в тротоара. Всичко я боли. Гърба. Краката. Врата. Рамото ѝ се беше схванало, а ръцете загрубели. И всичко това заради торбата.

О, как само искаше да се отърве от този боклук!

Тежки облаци бяха надвиснали като сив покрив, сив и безрадостен, натегнал от хиляди скърби и печал. Опушени от сажди сгради хвърляха дълги сенки, правейки по-мрачни улиците и хората по тях. Ръмеше ситен дъжд, който охлаждаше въздуха и размътваше образувалите се вадички в канавките на улиците. Жената се загърна в якето си. Профучаваща кола опръска торбата и оплеска с кал дънките ѝ. Тя не помръдна. Беше твърде уморена.

Спомените ѝ за един живот без боклук са неясни и мъгливи. Може би детските ѝ години? Тогава гърбът ѝ беше по-изправен, походката по-пъргава ... или пък беше само сън? Не знае със сигурност.

Задава се втора кола. Тази обаче спира. От нея слиза мъж. Тя наблюдава как обувките му потъват в калта. От багажника на колата той издърпва огромна торба с боклук. Намества я на рамото си и проклина тежестта ѝ.

Никой от тях двамата не обелва и дума. Кой знае дали той изобщо я забелязва? Лицето му изглежда младежко, по-младо отколкото изгърбената му стойка. След миг той изчезва. Тя отново забива поглед в тротоара.

Жената не обръща повече внимание на боклука си. Преди - да. Но това, което беше видяла в него я отблъсна и отврати. И оттогава насам тя повече не отвори торбата.

Какво друго можеше да направи? Да го даде на някого ли? Та всички си имат свой собствен боклук.
Приближава се млада майка. С едната си ръка води малко дете, а с другата влачи тежък и обемист товар.
След нея се задава възрастен мъж, чието лице е набраздено от бръчки. Неговата торба с боклук е толкова дълга, че се удря в краката му докато той върви. Хвърля бегъл поглед към жената на пейката и се опитва да се усмихне.

Какъв ли е товарът му?, чуди се тя докато той отминава.

"Съжаления."

Тя се извръща, за да види кой го каза. До нея на пейката седи мъж. Висок, със слабо лице и светли, приветливи очи. Също като нейните и неговите дънки са покрити с петна от кал. Но противно на нейните, неговите рамене са изправени. Носи фанелка и бейзболна шапка. Тя се оглежда, за да види къде е боклука му, но не намира такъв.

Той проследява с поглед възрастният мъж, изчезващ в далечината и пояснява: "Като млад баща, той работеше много и дълги часове, пренебрегвайки семейството си. Децата му не го обичат. Неговата торба е пълна, препълнена със съжаления."

Тя не отговаря. И понеже не казва нищо, той казва:

"Ами твоята?"

"Моята ли?", пита тя, извръщайки поглед към него.

"Срам.", гласът му е нежен, състрадателен.

Тя продължава да мълчи, но без да го погледне този път.

"Твърде много часове в ръцете на неподходящите хора. Миналата година. Миналата нощ ... срам."
Жената се наежва, закалена срещу презрението и подигравките, които е свикнала да получава. Сякаш се нуждаеше от още повече срам. Да го накара да млъкне. Но как? Тя очаква неговата присъда.
Обаче такава няма. Гласът му е топъл, а въпросът искрен: "Ще ми дадеш ли боклука си?"

Тя си поема въздух. Какво ли иска да каже?

"Дай ми го. Утре. На сметището. Ще го донесеш ли?" Той изтрива едно мръсно петно от бузата ѝ с палеца си и става. "В петък. На сметището."

Дълго след като той вече си е заминал, тя преповтаря сцената, докосвайки отново и отново бузата си. Гласът му все още звучи в ушите ѝ; поканата му се носи във въздуха. Тя се опитва да пропъди думите му, но не може. Откъде знаеше това, което знаеше? И как така, след като знаеше, той все още се беше отнесъл с нея толкова мило? Споменът се беше загнездил в душата ѝ, неканен, но добре дошъл гост.

Същата нощ сънят ѝ донесе лятото. Под синьото небе и пухкавите облаци едно малко момиченце, с развята поличка си играе сред дивите цветя. В съня си тя тича с широко разперени ръце, галейки нежно върховете на слънчогледите. Тя сънува щастливи хора, които изпълват ливадата със смях и надежда.
Но когато се събужда, небето е мрачно, облаците надвиснали, а улиците по-призрачни. В краката на леглото ѝ е захвърлена торбата с боклука. Тя с мъка я вдига на рамото си, затваря вратата на апартамента и слиза по стъпалата. Излиза на улицата и тръгва по все още кишавата, лапавичава улица.

Петък е.

Жената се поспира за момент замислено. Първо се зачуди какво искаше да каже мъжът, а после дали наистина искаше да каже това, което каза. Въздъхна. С надежда, която едва-едва надминаваше безнадеждността, тя се отправи към края на града. Други, също вървяха натам. Мъжът, който върви до нея смърди на алкохол. Много нощи наред е спал в костюма си. Една тийнейджърка върви пред нея. Жената изпълнена със срам забързва крачка, за да я настигне. Момичето отговаря доброволно още преди да е зададен въпроса: "Гняв. Силен гняв към баща ми. Гняв към майка ми. Уморена съм да се ядосвам. Той каза, че ще го вземе." Момичето посочва към торбата си. "Ще му го дам."

Жената кимва с глава и двете продължават заедно напред.

Сметището прелива от боклук - хартия и счупени метли; стари легла и ръждясали коли. Докато успеят да стигнат върха на хълма, опашката е станала доста дълга. Стотици вървят пред тях. Всички очакват реда си мълчаливо, потресени от това, което чуват - вик, пронизан от болка крясък, който виси във въздуха, прекъсван само от стенания. После отново - вик.

Неговият.

Приближавайки се, те вече знаят защо. Той пада на колене пред всеки от тях, посочвайки торбата, умолявайки, а после - молитва. "Може ли да я взема? И нека никога повече да не я носиш." След това навежда глава и вдига торбата, изпразвайки съдържанието ѝ върху себе си. Егоизмът на ненаситника; горчивината на сърдитият; собственическото чувство на измамливият. Той чувства това, което те са чувствали. Сякаш той самият беше лъгал или мамил, или проклинал своят Създател.

Когато идва нейният ред, жената се поспира. Колебае се. Очите му я приканват да пристъпи напред. Протяга ръка към боклука ѝ и го взема. "Не можеш да живееш с това.", обяснява той. "Не си създадена да живееш с този боклук." Със сведена глава, мъжът излива срама ѝ върху раменете си. После, вдигайки поглед към небето с очи изпълнени със сълзи, той извиква: "Съжалявам!"

"Но ти не си направил нищо лошо!", извиква тя на свой ред.

Но той плаче, така както тя беше плакала нощи наред, обливайки възглавницата си със сълзи. Тогава тя осъзнава, че неговият вик е нейният. Нейният срам - негов.

С палеца си докосва бузата му. От дълго време насам, жената прави първата си стъпка без да носи торба с боклук.

С останалите тя застава в подножието на хълма и наблюдава как той е погребан под планина от мъка, нещастие и несгоди. За известно време се чуват неговите стенания. После - нищо. Само тишина.

Хората седят между изпотрошените коли, изхвърлените готварски печки и хартии, и се чудят кой е този мъж и какво направи. Също като присъстващите на погребение, те размишляват. Някои споделят случки и разказват истории. Други - не казват нищо. Но всички от време на време поглеждат към бунището. Някак си странно е, че се навъртат близо до купищата смет. Но още по-странно е когато се замислят да си тръгнат.

Така че - стоят. През цялата нощ и на следващият ден. Отново пада мрак. Някакво родство ги свързва, роднинство някакво, чрез мъжа, който взе боклука им. Някои си подремват. Други кладат огън в метални варели и разговарят за неочакваното изобилие от звезди на нощното небе. В ранните часове на сутринта повечето са заспали.

Почти пропускат момента. Младото момиче го забелязва. Онова с гнева. В първият момент, тя не вярва на очите си, но когато поглежда отново, тя вече знае.

Думите ѝ са тихи, сякаш говори на себе си. "Той е жив!"

После по-силни, понеже са предназначени за приятелката ѝ. "Той е жив!"

И още по-силни, защото иска всички да чуят: "Той е жив!"

Тя се обръща; всички се обръщат. Виждат силуета му на фона на златното слънце.

Наистина. Жив е.

http://www.hristiqni.com/forum/viewtopic.php?t=7102&f=8&sid=fef429ff89756be5cedca8909a34134f



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: monbon245
Категория: Други
Прочетен: 69755
Постинги: 332
Коментари: 17
Гласове: 66
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031