Автор: Ренета Трифонова

„Две големи изпитания са били пратени на християнското човечество в света – изпитанието чрез гонение и изпитанието чрез тържество.“

Николай Бердяев

Скоро препрочитах Бердяев и неговият трактат „За достойнството на християнството и недостойнството на християните”. Ето как започва той своя анализ на съвременното християнство:

„Бокачо разказва за един евреин, когото приятелят му християнин искал да накара да приеме християнството. Евреинът бил склонен да се кръсти, но преди да вземе крайното си решение, пожелал да отиде в Рим и там да види папата и кардиналите, да види живота на хората, които стоят начело на Църквата. Християнинът се уплашил, че всичките му усилия ще отидат напразно, тъй като евреинът, естествено, ще откаже да приеме християнството, след като види безобразията, които се вършат в Рим. Евреинът отишъл и видял лицемерието, разпуснатостта, разврата, алчността, користолюбието, които царели тогава в папския двор и сред римското духовенство. Но резултатът от това изпитание бил съвсем неочакван. Когато евреинът се върнал и приятелят му се престрашил да го попита за впечатленията му от Рим, отговорът бил твърде изненадващ и мъдър: щом християнската вяра е издържала всички тези безобразия и мерзости, които той е видял в Рим, щом въпреки всичко това тя е укрепнала и се е разпространила, значи това е истинската вяра. И евреинът приел християнството.”1

По-нататък Бердяев прави един добър опит за анализ на времето, в което живее и което е много близко до нашето с това, че самите християни започват да предават Христос и да използват Христовото име и Църквата за своите земни и временни цели и стремежи. Той говори не за православните, католиците или протестантите, а за смисъла на самото християнство като начин на живот. Често Църквата бива използвана за собствени изгоди и поради това става прицел на обществени подигравки и негативизъм заради самите християни. Един дори невнимателен и незадълбочен поглед ще ни убедят в това. Тя се използва днес за всичко друго повече, отколкото за лечение и спасение на човешки души – тази нейна „функция” и задача е изтикана назад в съзнанието на голяма част от християните някъде в миналото, но предлагам да се съсредоточим върху нашата действителност, защото така или иначе, живеем тук и сега.

В България християнството и Църквата стоят сякаш встрани от християнския и енорийски живот, който кипи в нашите сестри-църкви. Опитваме се да „правим” християнство и да „крепим” Църквата в името на нейното „спасение” с нашите немощни рамене, като забравяме Нейния Глава Христос. Наричаме се православни, но често използваме тази дума с гордост и след нея забравяме да кажем, че сме християни. Опитваме се да живеем в християнство без Христос и да се самозалъгваме, че щом спазваме външно нормите на едно завещано и опазено от светците ни Православие, ще спасим душите си. В миналото православното християнство се е нарекло така, защото е запазило истината за християнската вяра след разделението на Източната и Западната църкви. Днес, обаче то излиза на преден план преди всичко с това, че е православно по традиция. Православието често е в мисълта и думите ни преди да кажем още, че сме християни.

В този ред на мисли, християнство без Христос няма. Следователно няма и Православие без Христос. Нищо няма без Христос. Всъщност разказът на Бокачо за историята на евреина в Рим с пълна сила важи и днес за нашия православен християнски Изток. Доскоро ние осъждахме католиците за тяхната разпуснатост и лоши нрави, за несметните богатства, папоцезаризма им и за изопачаването на християнските догмати, но ние бързо ги настигнахме и задминахме. Тези грехове, в които обвиняваме католиците, днес надълго и нашироко се обсъждат сред клира и християните и в нашата църква, но това вече на никого не прави впечатление. Въпреки това, ние се „гордеем”, че сме православни, че истински и правилно славим Бога и забравяме, че всеки ден и всеки час трябва да се борим, за да запазим това. Ако не внимаваме, Бог може да отнеме от нас всичко това и да го даде на друг. Да си припомним само, че тези, които бяха богоизбран народ най-често предаваха Бога, забравяха го и правеха идоли, въпреки че Той непрекъснато им помагаше. Христос се роди от еврейския богоизбран народ, но евреите го разпънаха на кръст и пуснаха най-големия разбойник – Варава. Христос влезе в Йерусалимския храм и изгони търговците от храма, за да изобличи съвестта им и да ги накара да се покаят, но те го изправиха на стълб, с жадни очи гледаха как го бичуват и се радваха. Бичът беше жестокото отмъщение за това, че Бог им беше припомнил кои са и какви са. Разпънаха Христос, но Той умря и възкръсна и даде благоволението си на друг народ – християнския, в който „няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28)… Изпрати свои ученици като св. ап. Павел да им напомнят: „Но тогава, понеже не знаехте Бога, служехте на богове, които по естество не са богове; а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак отново да им служите? (Гал. 4:8-9). Същите думи със същото значение важат и днес за нас.

Бог може винаги да отнеме синовството си от нас така, както го отне и от еврейския народ – никога не бива да забравяме това. Ако не помним, че благодарение на Христос се наричаме християни, ще забравим и какво точно е „православното” на тази вяра, която отдавна започнахме да изопачаваме с думите и с делата си. Православието не е императив, а истински живот в Христа. Ако го превърнем в знаме и започнем да го развяваме с гордост по всякакъв повод и ако позволим то да служи на чужди интереси, особено пък и на политически възгледи, много лесно можем да го изгубим. Неотдавна гледахме как се използва канонизацията на един светец за политически цели и как се вяха знамена на чужда държава по време на тази канонизация в нашата независима и суверенна страна, а това е само най-пресният пример, един от многото у нас. Не бива да допускаме да се използват светците на Църквата ни и трябва да пазим вярата си чиста – такава, каквато е запазена с кръвта на мъчениците ни, устояли на всякакви временни изкушения, защото утре друг Бокачо ще пише истории не за Римската църква, а за нашата, а ние няма да можем да познаем нито Църквата си, нито православието си. Какви православни християни ще сме тогава и какво „православие” ще изповядваме? Много удобно християнство си измислихме, пригодено към нашите разбирания и нашите земни нагласи… Пишем петиции, пращаме писма, събираме подписи, възмущаваме се от това или онова, но… керванът си върви. Когато ни е удобно, се възмущаваме, а когато не ни е удобно, мълчим. Измислихме си едно удобно „православие”, хвалим се с него и го веем като знаме, но дали го заслужаваме и докога ще го веем така? На кое православие служим всъщност – на истинското, Христово православие или на нашето собствено „православие”? Кой е аршинът, с който мерим аз-а на собствената си преценка за добро и зло?

„Нашето православие” много често служи само на нас и на нашите интереси, а това води след себе си много злини и разделение и е голям грях. Защото ето какво още пише Бердяев: „Въз основа на това, че хората и обществото са били нереално, недействително, притворно, лицемерно и външно християнски, започнаха да твърдят, че самото християнство е неправда и лъжа и започнаха да смятат злото у хората за зло в самото християнство.”2 И като имаме вече горчивия исторически опит, да внимаваме да не станем вкупом причина един ден (който вече дойде) заради нашите грехове да винят цялата църква в лъжа и лицемерие. И това се отнася за всички ни – за мен, за вас, за нашите свещеници и епископи. За всички.

1 Бердяев, Н., „За достойнството на християнството и недостойнството на християните”, С. 1993, с. 3

2 Пак там, с. 22

https://zadrugata.com/2017/02/20/%D0%BF ... %BE%D1%81/